Тревненски бУдил: Лисичи вървища. Истории из Плачковско. Част II

... После седим в селската кръчмица и слушаме житието на един бай Иван, разказано от самия него. Бай Иван цял живот бил писар в общината - селото било голямо и общината била голяма. След това бай Иван се пенсионирал и от нямане какво да прави, се заловил да става писател. Пише история на своя край. Добре, бай Иване, това да се чува... А знаеш ли (постното отшелническо лице на бай Иван се съживява малко от ментата)... знаеш ли ти, че ей там, над ония колиби, Маренците, минавал стар трако-римски път?! Има още калдъръм запазен таме. По тоя път минала войската на Исаак Ангел, кога се връщала разбита от Асеновците. Преди осемстотин години - как ти се види тая?!... Сражението е станало тук, дето сме сега, преди цели осемстотин години... Не е ли по реката, бай Иване? Не е. Тук е. Ще кажеш: к'во е това „Кисалкоци"? Колиби? Не е тъй то. Колиби, вярно, ама името иде от „кис алкея", а то ще рече по гръчки „люто сражение"... Тъй е. А и Маренци не е току-така Маренци. То пък иде от „маре", а маре значи море. Хората са дошли от морето...

- Морето, краставици... - коментира Кънчо. - Маренци си е Маренци. Имало там Мара някоя, така си го знаем ние, та и колибите на името ѝ... А Кисалкоци... имало под село една ябълка киселица. Па дошъл веднъж един бей с кон, фесът му се закачил за киселицата и паднал. Та от киселица - Кисалкоци, тъй го знаем ние...

Бай Иван бил сирак от Балканската война. Учел се добре в училище и майка му искала да го изучи за поп. Пратила го в семинарията в София, но нямала пари да плати таксата. Та бай Иван си се върнал на село. Но преди да се върне, веднъж - било есента, слязъл в гората под семинарията да се разходи. Бил си взел малко грозде, отишъл на една чешмичка да го измие и изяде...

„Тъкмо съм седнал - казва - гледам - изсули се отнякъде един младеж, доста смачкан така, и с едно черно бомбе. Каня го аз на грозде, той си взема чепка. После бърка в джоба и ми дава една книжка. Демек нещо като да се разплаща... Види се, имал е доста книжки по джобовете си, та да се разплаща с тях, а то иначе к'во има да плаща, една чепка... Как да е, гледам аз книжката. „Разнокалибрени въздишки" ѝ заглавието. От Ведбал някой си. Не го знаех кой е тоя Ведбал, не бях чувал за него, де да го знам. После разбрах. И като гледам снимките сега - бре, същият, оня с бомбето! Само че на снимките е без бомбе."

Бай Иван не станал поп. Върнал се на село и станал писар в общината. Завъдил дом, семейство, потекли писарските години. После се пенсионирал по болест. Това е май всичко. Сега слиза понякога старият човек в градчето, подвързва старите архиви на разни учреждения, знае добре да подвързва, търсят го. И така поминува. И пише между другото. Чопли старецът. Зрънце по зрънце вади, предание по предание събира и одухва от прашищата. Дълбае и през дебелия пласт на забвението и наивните заблуди полека си пробива път към някаква истина. Нека бъде неочистена тая истина. Нека има в нея пръст и кал, и прах - други ще я поемат на ръце и ще я доочистят. Той цял живот писарувал писарушка, изписал сума ти хартия - и все не за това, което трябва, все не за това. Най-накрая намерил това, истинското свое, и му се предал напълно. Човекът пише неписания летопис на родното място, рови къртичи ходове под вековете, а вековете са много и тежат страшно. Тих, пустиннически човешки подвиг.

И бай Иван не е вече бай Иван от колибите, някак си...

Мършаво и постно, плахо лице - от такива пишели икони, а белите власи като че са нимба на праведник и светия...

... Стъпка по стъпка, стъпка в стъпка, Кънчо с ботушите напред. Нагоре през зимата, през гората, през габърите и дъбовете, опнали прави стъбла. Снегът подгизнал, жълти ручейки ядат снега и пътеката, потокът в долчето беснее. Все гора, гора. Пиле някакво църка в гората, късо и бездарно. Стъпка по стъпка, все нагоре. Плъзгаво, мокро. Отгоре слизат за хляб долу тия, които са останали горе. Не всеки ден слизат. Пекне слънце - замръчка дирите. Валне снежец - затрупа ги. И снегът е все като небутнат от цървул, по него в гората изплетена мрежа от други дири. Множество дири нагоре и надолу из гората, една от друга вървят бримките - чистички, отмеренки, събират се на вървища, трупат се на харман и тъпкат снега, разпиляват се и пак се събират. Дали не са почнали вече лисичите сватби?

- Я-я! - сепна се Кънчо.

Едно петно, белезняво с черно, две светещи очи в храстите. Толкоз. Опашката се мята и в миг измита петното.

- Въглищарка беше. Навъдили са се много...

Зверове горски нашарили снега и шарките са зверски автобиографии. Всякакви зверове. Кънчо си спомня за една усойница, ухапала го за крака и щял да умре, ако нямало хора наблизо. Не умрял, само му прималяло. Даже добре, че усойница го ухапала – излекувала ревматизма му. Значи, усойницата е добро животно. А ревматизмът е лоша работа, да ти не дава господ! - по-лоша от усойница. От Унгария го донесъл. Но ние сме едно такова племе - и змиите убиваме, а те са полезни гадини, и трошим каквото ни падне, ей тъй - за нищо.

През гората се мяркат къщи, чак долу, в прогизналото дере. Ако махнем къщите, няма да се познае, че в тая гора са живели хора. Ако махнем гората, къщите ще оголеят неприлично. Колиби Долно Маренци. И дотук стигат двете жички, които носят ток, жичките се отбиват при всяка къща. Но нито една къща не пуши, в никоя няма хора. Къщите са мъртви като колибарското гробище наблизо, едно малко гробище - заградени няколко метра като гърло за овци. Кънчо се отправя към единствената жива къща, тя е по-встрани от другите и съвсем долу, в ниското. Той дълго тропа и вика от портичката: „Дедо Кънчо, дедо Кънчо"... - негов адаш и приятел. Но никой не се обажда от тая човешка коруба, заглавена в дерето и преспите. Кокошките се разкудкудякват от нещо си пред корубата, не от гласа. И чак тогава оттам се показва една бабичка с увиснали и румени бабешки бузки.

- Дедото го нема, слезе за хляб, защо ви е? Пита него, гледа мене...

- А, за нищо, така, да го видим.

Чак вечерта ще видим дядо Кънчо, едно бодро, скокливо старче, което говори също така бодро и скокливо - от тия наши родни старчета, които за всяка бодра и скоклива, и ловка дума очакват да бъдат почерпени с ракийка.

С поглед бабата пита Кънчо: какъв е тоя непознат човек до тебе, да не е тръгнал да брои стоката? Не е, отговаря с погледи Кънчо; мирен човек е, ябанджия човек - с него ходим по света да събираме жития на светци и грешници... Бабата не може да разбере толкова дълго изречение, казано с поглед. Тя клати глава съгласно и разбира само, че няма нищо опасно. Това ѝ стига. Като добавя, че покривът прокапал и че трябва да се пререждат плочите - тя се прозява, почесва се, мушка ръцете си под престилката и стои. Чака да се поотдалечим, та да ни изгледа добре – и чак тогава се прибира в корубата на топло.

Нагоре по жиците, по негазената пътека, към Горно Маренци. Отнесено в гори галилейски, Горно Маренци седи в малката седловина под върха, заровено в топлия сняг, замижало, и дреме.

Колко жал има в тия онемели къщи... Колко пъстър живот текъл тук, текъл, шумял и отшумял, и всичко изтекло до капка, съдините на толкова човешки съдби останали празни. Ни следа, ни глас. Провикнеш се и ехото кънти кухо, ехо дава и простият, обикновеният говор. Ни куче да пролае, ни петел да пропее, ни да се прокашля отнякъде овца. Тук се раждали и умирали, тук се радвали и тъжили, любили се, пели песни. Вечер отгоре рукват потоците на овчи звънци, над падината лежи тънък син димец, тичат деца и агнета, кръстосват се човешки гласове, смехове, пътеки; и всички пътеки си приличат, по всичките ходи живот...

И по лека-лека всичко това засъхнало. Първо избягали младите, забили по градищата. Сподирили ги старите или останали на доизживяване. И капели един след друг. Останали къщите, те не могли да избягат - и тъгата плете паяжини по техните невиждащи очи, а стрехите плачат.

В края на всяко лято колибите заруменяват, съживени за малко. Тогава градските жители, родени на село, си спомнят къде са родени и потеглят насам. Колкото да оберат ябълките и сливите. Оберат ги, отнесат кошниците към колите, спрени там, додето вървят коли. После заминават. Колибите остават сами, опустели и притихнали отново, до другата есен.

... Пуши в горния край една къща само, и тука само една, а и тя полужива. В нея дядо Генчо и бабата му, древни старци, по цял ден седят до кюмбето и мълчат. Догарят въглените, пепел застила бавно жарта на спомените, на всичко, което е било. Всичко е било. Дядото бил дюлгерин и брой нямат къщите, които дигал в Тракия и Мизия. Навсякъде скитал, всякъде оставил нещо от ръката си... И нищо не си спомня. Нищо.

- Те ходихме, зидахме, работихме... това е, друго к'во... Друго нема. А, да, спомня си... веднъж един другарин наш възседна една греда да я дяла (ха!), а па друг един изпусна на вирнатия ѝ край дърво и гредата подскочи, и човекът изфърча нагоре (ха-ха!)... и добре че падна на краката си (ха-ха-ха!...)... Друго к'во, друго май че нема, това е... После се приберем по колибите и хванем пушките. Сърни, зайци и лисици. Капани за лисици. Е там един, от онова време останал, видрица се казва тоя капан. Видрица... Нещо четвъртито, кюнец, скован от дъски, около метър дълго. От едната страна мрежа, от другата капак, запънат с пружина, пружината с дръвце. Видрицата се залоства в лисичата дупка с капака навътре. Лисицата все някога ще рече да излезе от дупката си - и трябва да мине през видрицата. Да, но дръвцето ѝ пречи да мине. Тогава тя дърпа дръвцето с лапа. Дръвцето освобождава пружината, пружината затваря капака отзад. Готово. Лисицата е в капана. Капакът е направен така, че да не затваря цялата дупка на видрицата и да не прищипе лисичата опашка. Всичко е измислено така тънко, че и лисицата не би могла да измисли за себе си, ако рече, по-хитър капан от тоя.

Има и друг вид видрица - с лост вместо дръвце. Лостът тежък, пада отгоре и убива лисицата. Но тоя вид капан не е така хуманен, както първият. Понякога лисицата не излиза от дупката си. Не излиза и това е. Тогава никакви видрици не помагат. Ако ще се мре, да се мре барем в дупката - мисли си лисицата. Дядо Генчо умеел да улавя и такива мислещи лисици, но те обикновено биват кожа и кости. Той вземал само кожата, разбира се...

(Следва)

Георги Божинов

Из сборника с разкази и пътеписи „Черешови води“, 1986 г. /второ издание - 2018 г./

Снимки: Жоро Хаджиев