Лисичи вървища. Истории из Плачковско. Част III

„...1925. Дамянъ Кючюковъ за олеснение дава място на чешмата. Расходили... (осем души, имената им)... по 2420 лева всеки, башка сурвашки 1500 лева...".

Това е чешмата на Носеите. Колибите са уж носени няколко пъти на няколко места и оттам уж иде името им. Носени и най-сетне спрени, дето са сега, точно на рътлината горе, на юг от Енчуци /* Eнчовци/, с лице към всички ветрове. На чешмата е изобразена изпъкнало маската на комедията. Такива изпъкнали изображения правят тукашните стари майстори и ги наричат чепата мазилка. Майстор на такава мазилка е дядо Йордан от Носеите. Вече стар, към осемдесет, с бледо, прозрачно лице, едва се крепи. Ходи по чорапци вкъщи, в чорапците пъхнати крачолите - така чисто, по котешки, ходят на село болнавите немощни старци. Пътник е вече дедо Йордан, пътник...

Той винаги бил пътник, но другояче. Никога не спирал, все ваел по къщите тия изпъкнали образи на лъвове и барокови венци, на овощия и петли, гримаси на тъга и смях. Вече спрял. Изваял своето, нека живее то.

Отива си старият майстор. И баба Яна, неговата баба, усеща това. Усеща, но не дава и дума да се издума. Че ако той си отиде, мен нема кой и огън да напали!... Бабата търчи, носи на нас ракия и пестил, а на овчиците - сено; и овчиците я гледат като нас благодарно с шарените си смаяни очи.

Бабата все търчи, все подрежда, хлопа с крака, трака със зъби, зъбите ѝ железни и тракат желязно, от едната половина изпадали... Но – кой ще ми гледа мене зъбите, да не съм кобила? Ама ха!... А може и да не са изпадали. Може бабата да е казала сама на доктора, кога ѝ слагал зъбите (гявол баба е): „Е, айде стига толкоз, нали има от едната страна, стигат ми...".

Зъбите не пречат на езика да ломоти непрекъснато. Баба Яна цяла е неуморност и движение, цялата грее. Дъщерята е в града оттам Балкана, синът - в града отсам Балкана, а аз - насред Балкана... кой като мене?

Скоро женили унука, тя много ни уважава, дошла с момчето си да ни види нас, старците. После заминали, било за ден-два то... ама унуката е много уважителна, много, нема къде вече - напълни ми душата и къщата... А като заминала, на старците станало още по-пусто и празно, старците пак останали да кукуват сами... Но тъй е, к'во да се прави... Викат ни при тех си в града, ама в град ние не можем. В град не фиреем, тъй си знаем тука от време, тъй сме научени, и тъй ще е тя...

Слуша и старецът, дедо Йордан, думите на бабата. Слуша, чинно седнал на столчето, избелял и угаснал. Колко лета, колко десетилетия...

И те били млади някога. Тя била приставена (дадена слугиня) в някакъв чифлик из Романя (Тракия). Добре било там, свет видела. Ама през Турската война (Балканската), като се зачу, че турците идат откъде морето - беж! От града бегали всички, бегала и тя. Къде-къде – върнала се пак в мирните, сигурни колиби, далеч от войната, и вече не помислила за Романя. Такива ти работи... После се събрали с дедо Йордан, той тогава не бил дядо, а млад пъргав момък, таман изпекъл занаята. А после се понесли годинките, загракали, броенични равни зърна нанизани - една след друга, едната като другата. С децата, с овците и козите, с ябълките и сливите, с работа, работа, работа... Все така. И не сетихме кога свърши броеницата... Да можеше някак да я почнем пак, ама не може - един път е то дадено на човека... Е, добре е да си млад, стария човек за нищо не го бива. Ама де! Де тая пуста младост?! Какво да се прави, като след младостта иде старост?!... Туря нещо някъде, па го забравя, па се трепя да го диря... Старо, щуро, изумяло то, к'во да го правиш...

Баба Яна се усмихва и усмивката ѝ приляга като старостта. А ако работата е опряла до зъби - ха, и зъби ще си направи. Младост не може. Тъй е нареден светът. Светът е стълба и един слиза, друг се качва. Да си трошим ли главите, като е така? Ми! И старостта, и тя има свой мед... Стана нощем по някое време, месечината свети усред небо, ида да сложа на овците, да видя коя ще се ягни. Па зема вретенцето после - врънкям-врънкям, доде почна да се прозявам и ми се додреме. Като ми се додреме - па си легна. А сабайле се събудя на топло - дедото напалил огъня и ме чака. Вън тъмно, месечината залязла, снегът едвам се белее на съминяло. Почва ден - и пак се замайваме из къщи: де овчиците, де хурката, де дръвца да насечеш, де това, де онова. И то си минава, шава временцето. Тъй... Току дедото, дедото... Дедото не го бива. Оня ден изправил стълба - ще се качва на покрива, че беше се задънила баджата, искал да види какво е. Акъл дъртешки... Та виках един комшия наш да види що е - то една тухла паднала в баджата. Извади я човекът. Мъчи я така и инак - извади я...

Баба Яна от Носеите... Приведена работно, все усмихната изотдолу, все търчи. И годините ѝ правят път да мине с товара си от добро и радост, с уважение ѝ правят път.

Баба Яна... още една светица от житията на живите светци... (Следния път, като минах пак по тия места, бабата още беше в колибите, живееше си там. А дедо Йордан вече го нямаше - беше си отишъл. Изкупували ябълките по село, на стареца цената се видяла слаба, та рекъл сам да ги продава. Стегнал се, слязъл до пазара в града, клечал там цел ден, висял, що висял, нещо продал, нещо останало. И простинал. Като се прибрал на колибите, съборило го и за ден-два - свършил).

...Тлеят далечните снежни върхове, дотляват. Доловете, горите, просторите помръкват бавно.

Застудява. Вадичките спират и снегът под краката вече не плиска.

Хрущи.

Като живот гасне денят и при колибите идва вечер...

 

 

Георги Божинов

Из сборника с разкази и пътеписи „Черешови води“, 1986 г. /второ издание - 2018 г./

 

Снимки: Жоро Хаджиев