Лисичи вървища. Истории из Плачковско. Част I

На юг беше мъгла и поледица, но щом се отплетохме от възлите на желязната линия и навалихме отвъд Балкана - всичко се промени. Югът се беше преместил на север. Слънце и разчепкани облаци, а в дзирките между облаците едно гъстосиньо небе, толкова синьо, колкото най-много може да постигне небето. Снегът се топеше. Беше дебел, но вече овехтял, овлъгнал вече и таеше видимо. Гледаш го пътека, утъпкана и здрава. А стъпиш малко встрани - и кракът потъва докрай. Разляпавно, разкишкано, шурнали води - в такова време всички обувки пропускат, даже и гумените. Капчуците всичките наведнъж задърдориха с точки и тирета. От някой покрив се изсипе и с гръм пльосне целият сняг. Реката долу, изцибрена зимно и тиха доскоро - сега надига ледовете и размътва глас.

Още не е пролет. Само е знак...

... Когато Патриарх Евтимий тръгнал към заточението си, минал оттук. И народът плачел, и бил плач велик... Патриархът заминал, останал плачещият народ. Останало името на плача и то било повлечено със синджира на поколенията. Дългия робски синджир, провиснал от век до век, провесен през много векове... По-твърдо се знае недавното време на селото. След Освобождението тук загърмяла първата презбалканска железница. Май преди дядо-Йоцовата... Наоколо - колиби и колибари. Вече срамежливо не ги наричат колиби. Наричат ги селца, махали. И няма вече нецензурни имена на колиби: разни Пръдлевци, Сърбогъзи и други такива - белег на народната безцеремонност при кръщавките; тая непоклатима народна безцеремонност, която мижи с едното око и мери дръзко с другото. И като измисли едно име – името не се лепи, а зараства... Няма вече такава колибарска екзотика. Имената сега са цензурни, благопристойни и благообразни. А колибите са си колиби. Зазидани по урвища, посети по ридове, захвърлени из горите. По къща, по две, по три, някъде по десетина или повече, но рядко повече. Как са се селили тук старите българи, защо са се селили тук; из тия мечи глухаци? На воля, казват ни. На свобода. Защото отсам и оттам Балкана било пусто турско, било робство и смърт. Добре. А когато робското свършило, колибарите пак останали в колибите си. Сега тук са останали само старците. Тук прекарали цял живот, тук навикнали, оттук все още дъвчат беззъбо вкуса на своите бития, оскъдели на вкус...

Колибарите обживели своите бърлоги, намерили в тях някакви потайни и незнайни сладости. Какви? Човек може да попрехвърли някоя и друга страничка от дълбините на народната душа с надежда да открие нещо. Няма нищо, напразно е ровенето. И да е било писано нещо там, в тая душа, то отдавна е измито от дъждовете на времето. Останала тук-там по някоя половин буква или оцеляла някоя лъскава песъчинка...

Това е народ гурбетчийски, главно дюлгерски. По три тримесечия на годината се губи из белия свят, гради градове, но не обича градовете и не иска да живее в тях. Тук си му е по-добре. Последното тримесечие непременно ще се прибере тук, в колибите. Да се окъпе и преоблече като хората, да преброи кяровете и да се почерпи в бакалницата кръчмарница с достовете от другите тайфи. Па и да побарне малко жената, да умножи децата, да заварди някоя лисича кожа около безбройните лисичи дупки, за да украси челядта с кюркове и калпаци. А напролет пак. Бичкия на шия, тесла у пояс - тръгва да гради градове... Призив на прелетността, научен от прелетните птици? Движение на самоотбрана пред бушуващия прилив на индустриалната цивилизация?

Преди да гради градовете, колибаринът добре е изградил най- вече своята колиба. Това не е колиба в равнинния смисъл на думата - като някое дървено-сламено-бостанско съоръжение за сянка и дъжд. Не е плетарка, оплетена с пръти надве-натри и омазана с глина и плява - има ги и такива до долните села. Това е дом градски, изпипан и извезан с цялото майсторство на майстора - и така изненадващо поместен в самата най-непокътната първобитност на планината. Къщички една до друга, всичките светнали като картинки с боите си, с куличките си, със спокойните, успокояващите свои линии – такива къщички се мяркат в тия гъсти неподстригани шуми...

Всичко тече на тая земя в пъстрилото на мените. И идва сняг, и идва цвят, и стяга мраз, шумите линеят всяка есен и се оперват наново пролети. Само къщичките стоят през всички времена: бели, сини, жълти, зелени и червени, и всякакви - стоят, едничка опора и сигурност земна. Това е мой дом и мой дол, мисли колибаринът, моя държава и мое градище твърдина. Тук никой никога няма да ти събере целия беглик, овците ще натирим в усоите, иди ги гони. И акцизен омразен няма да доде да ти мери джибрите. Или ако доде, ще обиколи тъй, де откачил, де закачил, ще капне от път из баирите. Па ще му дотегне и ще си се прибере, отдето дошъл. Тук можеш да стъпиш на здраво, на свое място за своя душа. И да поемеш дъх. Господар си си тук. Но само тук.

Облак непознати сили, изпълзели от градовете, настъпват срещу тебе, искат да те смачкат, да те огризат цял, както те гледат, да те изпият и изтрият от земята. Но ти си на колибите и се не даваш, и няма страшно. Ти си неуловим за цялата войска и полиция, за всичките бирници и управници. За всичко, което иде от тоя град гъмжило. Макар че тоя град ти дава хляба, който сам си изкарал, а заедно с хляба - и отровите си, и чумните си ветрове. Но ти винаги можеш да отидеш на своя завет, при своите колиби, да гризеш тоя хляб...

... Вън денят посинява здрачно и все така тихо сипе снегът. Отсреща в гората пискливо лае лисица. По лисицата ще лавнат и кучетата - и лаят им ехти топло в падината. Крякат долу на пързалката децата.

Жената вади от жаравата червото, наръбено с нож. Това е бившият наш Грухан Гудев, натъпкан в собственото си черво и станал на суджук. После жената носи пълната зелена кана, на каната е нарисуван изпъкнало един червен памидов грозд. Такива гроздове и ние правим по лицата на къщите. А преди каната ще наточим от жълтата черничева бъклица един жълт огнен сок, ще поставим джезвето на жарта да заври. Също и машата ще поставим там, да се насветлее до бяло. После с машата ще стиснем една бучка захар - да зацвърчи и закапе гъсто в джезвето...

Жената още пренася това и онова, засмяна, чевръста като на

млади години. Спри се, жена. Цяло лято си се трепала да въртиш къща и имот сама, да се орляваш със сополаците, изпъвала си баирите като мулето и си карала само на жила. Спри най-после. Седни и чуй ме какво ще ти кажа: може да има някъде и по-добър живот от тоя... Но за назе по-добър от тоя нема. Тъй ни е писано нам - да се мъчим като грешници лете, а зиме да събираме душа за нови мъки. И само зиме да живеем...

Тъй върви светът, колибарският свят...

По снежния път, ходом, в дъното на дола. Потокът скача от падовете си и бучи, разперил многопръсти струи. Слизат към него други потоци, ручейки, пробили снега, повлекли шумки и чист дъх на гора. Гората набола черни стволи в снега, таи се и чака истинския юг. Сега е съща четина, порасла за бръснач, и в четината светкат бели косми - снежец по клоните.

Слънцето се оправя набързо с облаците, които му пречат. И небето е без петънце, ако го пипнеш, ще се изцапа, ще потрепери. Пътят се намъква все навътре в планината, все така пуст. До пътя наредени кубици дърва. Дзрън-дзрън! - отгоре се спуска шейна, натоварена с бали слама. След малко минава джип, шофьорът бързо върти кормилото наляво-надясно, за да не изскочи от коловоза. В такова време всяка кола става шейна. Стапят се миризмите на бензина, размъкнати на повесмо отзад. И остава пак дъхът на гора, на сняг, на кокичета под снега. Пак е тихо. Само потоците разговарят с шепот, разговор под снега, под погледа на строг наставник, млад и ненаситен разговор, прошарен с едно подземно хихикане. Брегът се рони. Дето няма сняг, пръстта шупнала и топла, пуши пара. Един камък се откъснал отгоре и паднал на пътя. Юговина.

Бърза нагоре стара жена, задяната с цедило. В цедилото – нещо четвъртито, ръбато: да не е радио, бабо? А, не е радио, не е. Кутии взела отдоле, кутии едни, картонени кутии, за подпалки ще станат. Не е тежко, пък и селото е го - зад завоя... Селото е колиби Кисалкоци /* Киселковци/. Къщи до пътя, отсам и оттам. На снега пред сградата на селската власт лежи една лисица, тънка и стройна – от мъка или злоба тя се изхлузила от кожата си и лежи на снега без кожа. Остро, анатомирано движение. Хищна усмивка. Особено очарование на усмивката дават кучешките зъби, длъжки и ятаганно извити. Красиви зъби, бели и здрави, зъби за реклама: „Яжте кокошки - и ни холестерин, ни зъболекар!". Горското дава по десет лева за такава усмивка. Главното е да се съблече лисицата. Да се издебне някак и да се хване за опашката - тогава тя се изхлузва от кожата си. Останалото е лесно. Лисицата после непременно ще дойде в селото да търси кожата си. Тогава ще уловят и нея, ще я вържат с тел или стъбло от скребър и ще я довлекат пред пълномощничеството, за да я видят кучетата и петлите. Лисицата знае това, разбира се, и се варди добре. Но и лисицоловецът знае, че тя гледа да го излъже по някакъв начин. Тогава се почва едно надлъгване, при което лисицата губи кожата си понякога, но ловецът - никога. Лисицата обаче знае и това - и само така можем да си обясним защо тя не свършва никога, а ловците свършват. Тя лае и се преправя на домашно животно. Тя мени десена и разцветката на косъма според сезона. Или вкиселява месото. И прочее. Ако се види много на зор - изскача от кожата си и бяга. Но тогава... Какво интересно намираме в тая одрана лисица? Една възрастна жена със силен грим спира лисичите размишления. Жената се оказва фелдшерка на селото. Не е оттук, но тук е последният ѝ залив. Била все фелдшерка през целия си живот, казва тя. Все от село на село. Много се привързвала към хората, но все пак ги напускала от жажда за нови хора и нови места. Тук я задухал вятърът най-сетне и тук спряла. Пенсионирала се наскоро. Хората добри. Има си в града малко апартаментче, малко - колкото за нея си. Прескача по някой път там да преспи в него и да му се порадва, па пак се връща. Нали знаете, ние, селските хора, сега гледаме към града, а градът гледа към нас. Тъй е.

Две напуснати къщи в село бяха купени от граждани като за вили. Евтино ги купиха. Тук е хубаво лете. И зиме е хубаво. Всякога е хубаво. Навсякъде има нещо хубаво. И е хубаво човек да не засяда много на едно място. Ние например сме трима – дъщерята и мъжът, а и тримата сме в три разни окръга... А оная сграда насреща е училище. Шестима ученици, една учителка, една прислужница. Всичко осем. Учениците - от различни класове, само едно може да декламира: „Аз съм българче, обичам...", другите - други. Тук надойдоха едни кошничари, за гледачи на добитъка. Нашите се смеят, казват, че те хранят останалите. А ей го и Кънчо, пълномощника...

- Какъв пълномощник! По-точно: полу-мощник...

Кънчо - набит светъл мъж и както се гледа - приветлив, с гумени ботуши и без възраст - идва насам. На рамото му - чувалче.

- Брашно... - казва той с извинение. - Дива работа. Нали сме село, пишат ни производители и не отпускат брашно. Какви ти производители! Балкан. Сливи и ракия - да. Но брашно... И като доде брашно - ще се избием. А у града колко искаш. Дива работа... Сега, само да оставя чувала...

Той оставя чувала и се успокоява.

После идва един млад мургав мъж със зелена фуражка, той е пощенски раздавач, изплащач на пенсии и ловец на лисици. Двамата сядат, Кънчо чете един списък, другият казва наизуст срещу всяко име колко лева и точно колко стотинки му е пенсията. Дочитат списъка и Кънчо става. Е, а сега?

 

(Следва)

 

Георги Божинов

Из сборника с разкази и пътеписи „Черешови води“, 1986 г. /второ издание - 2018 г./

 

Снимка: Къща в Киселковци, фотограф - Жоро Хаджиев