Истории от Беличенско. Дъждовно лято. Част III

Все така прикапваше рядко дъждът, рядко и равно, без да се усили. Бутнах се в първата вратничка, която се изпречи и не беше вързана с тел и се познаваше, че през нея минават хора. Влязох в двора на дядо Рали *.

Старецът стоеше под лозницата пред къщи и гледаше небето - ще вали ли? Няма да вали, казва, не е на облак. То добре да вали, че земята иска вече, позасуши се. Ма па и не е добре много, че още не сме прибрали сеното. То знае ли кого да слуша Господ: бостанджията ли, керемидчията ли...

Поисках вода да пия и бабата на дядо Рали мълчаливо ми поднесе една кратунка, от тия с дръжките, цялата кратунка окърпена с червени, зелени и жълти конци. Ти по кво така насам?, пита дядо Рали. По къщи? А, къщи таквиз няма да намериш. То има, не че няма, има. Живите са по-малко от умрелите. Ама туй лошо, че път няма, от път далеко, мястото ни такова, диво, така се селили старите и така останало. Имало най-напред ирмянин един, то било отдавна, и на него се закръстили колибите. Па и нашите хора тук гледали да е по-настранка от път, гурбетчии били, и ний сме били. А като се върнат - да са по-настранка и по на рахат, никой да ги не закача за нищо. Па и мястото хубаво, високо място, надалеко се гледа. Ходим къде ходим - на Димитровден се връщаме, до Димитровден караме. Понявга до Рангеловден. Па и до Никулден. Кога как се случи. Напролет като тръгнем, за жътва и вършитба се върнем за малко и пак. Тъй... Мой дядо правил джамията в Карнобат. Преди сто години, може и повече. Баща ми - и той беше мастор, ама по църковните работи беше - църква да направи, камбанѐ, па и от марангозлък (Дърводелство (тур.)) отбираше. Чичо ми - и той. И аз край тях. Почнал съм от единайсет години. Иконостаси съм правил. Сами си чертаем, без терк, като направиш кръста - по-натам е лесно. Кръста в средата, а отстрани две лами, зяпнали. И се правят после перата, после чатмата, дето се хваща с другата дъска. От орех, от липа... Орехът - и той не е мек, сърцето му не е меко, па и всеки орех не става за работа. Дедо ми е разправял, като ходели на романя̀ (Руманя - наемни жътварки и косачи ходели от планината да жънат в полето), на боаза на балкана имало пост турски и веднъж, като минали там, турците взели коня на водача, на драгоманина. А после у село дошъл един циганин да калаисва. Нашият човек, дето му взели коня, хваща оня циганин за гушата - познал го, - хваща го и му казва: коня, казва, да ми дадеш, че жив те одирам.... Оня циганин хвърля тиганите, че като удря на един бяг... Тъй било... Заминало... То и сега не е лошо, ама нивя, гора се отзе, та една клечка да отсечеш не може никак... Сега ние тука с бабата караме като кукувици. Синовете се пръснаха, моя занаят държат и те и по моите пътища ходят, ама сега е по-уседнало. Едно време мене ме знаеше цяла Тракия - къде не съм бил... къщи съм правил и други работи... На Овчи кладенци общината е моя работа, па и къщата, дето е в ниското, до нея. И къщата на Гойчо, един Гойчо има там, той умря, беше по-млад от мене, ама умря, жена му го отрови, че ходела с друг, а после се ожени за трети един. Тъй е светът...

Пих още веднъж вода от закърпената кратунка. Дъждецът беше пресекнал, беше отминал или спрял сам, и пак беше душно и без слънце, но с много светлина. Една стара жена в съседната градина ходеше из картофите наведена, пипаше нещо по листата и все надничаше през трънения плет към нас. По листата напълзели едни шарени буболечки и бабата ги мачкаше с пръсти. С прах, Тоте, прах ще вземеш да ги ръсиш, подвикна ѝ дядо Рали, с пръсти тая не става. Няма прах, прах не дават, отвърна баба Тота. А тоя човек какъв е при тебе? Да не записува песни? Първен идваха да записуват, па мене не ме питаха. Аз знам много песни. Та викам, ако записува, да земе да запише някоя? Не записва ма!, вика сърдито дядо Рали. Човекът тръгнал по друга работа. Нищо де, то не пречи да запише, отвръща баба Тота. Идваха веднъж да записуват, па мене не ме викаха, та затова питам. Знам царски песни и всякакви песни...

Баба Тота е сама в къщичката си, сама с едно малко дете - внучето ѝ, гледа го. Пред къщи мирише остро на пикоч. Тая управа е убава, казва бабата, много е убава. Ама защо сега мене ми не дават добитък да си прекарам дръвцата, аз съм дала три бивола, а имаше хора, дето си продадоха добитъка и сегинко те командуват, на когото искат, нему дават. А моя мъж живот си дал. Аз съм благодарна на управата, ама не карат право. Пък ние сме работили, знаш как сме работили, да збираме да не похарчим за нищо, всичко сме збирали. Той знаш как се е радвал моят човек, че става текезе. На всичко беше съгласен, на всичко. Щом се повика запас - тоз болен, оня болен, кой да отиде - айде той да отиде... Абе ела тука бе, неде оди там бе!... - бабата крещи по внучето си... Него го избрали каруцар, той едър беше, карал картечницата, и паднал снаряд и пръснал картечницата. Имаше дюлгерска пенсия, половината получавам. И мене ми е мъчното, че толкоз е ходил, че тъй е загинал... той си загина от болест... Турчин през гора вървеше и много робини той кара, най-напред върви Тодорка с мъжко дете на ръце, турчин Тодорки думаше: я си фърлай детето... Няма да се кечиш - вика баба Тота на внучето си, - че ще паднеш и ще направиш бела!... Тодорка нищо не думаше и си напред вървяла, и си гората гледала, де ще ѝ ареса високо дърво, топчесто, да си детето остави... Аз много песни знам, ама не мога да ги кажа сега... Зажени се царя, царя Александаря, за сестра си да се жени, не за жена да я земе, ами света да изпитва... ама съм я забравила по-натам... Зажени се Бою за царска дъщеря, царя Бою думал: Бою, зетко Бою, всички ще калесаш, комшии и достове, само няма да калесваш сестрините си синове, защо те са борбаджии и те са кавгаджии. Ама и тая съм я забравила...

Баба Тота е креслива, бъбрива, все гълчи, все търчи. Внучето има бистросини очици, то е на годинка и нещо, но вече ломоти и произнася ясно „р“. То взема тоягата ми и гони пуйките, бабата вика по него, тича да го лови. Плочите пред къщи все така лъхтят на пикано.

... Пак порутени зидове, тиха уличка, гъсто зашумена от дюлеви храсти, подивели лози. Гора от овошки, усойно деренце едно, чешмичка, струите звънят самотно в тишината. Тъжно потраква кълвач в това зелено, тъжно време, като дървено клепалце потраква. Като че точно такова време избира, за да трака. Шията му пружина, човката е чукче на пружината. Веднъж се навива тая пружина и наведнъж разходва пъргавината си, чука от едро на по-ситно, докато свърши зарядът. От деренцето се провиква чиппорелло. Вика: чип-порелллоу!... Или: пет-ко-енееев!... Има тук и други косове. Най-дръзкият е чалгаджията, той знае само две цигански извивки и все тях си свири, глуши света с тях. По-рядко се обажда маестрото, той съчинява все нови и нови мелодии за своя клокочещ алт.

На изток, на изток. През рътлините и доловете те се спускат все към Белуша и в дъното на всеки дол са насеяни колиби. Само Димие е на рътлина. Един човек там кара кола със сено. Кончето върви по пътя само̀, и само̀ си спря. Само и ще тръгне, каза човекът зад колата, като си почине, ще тръгне... Кончето постоя малко, постоя, па пак зачатка нагоре по камъните на уличката. Ще кара така до вратника и там пак ще спре и ще чака да му отворят...

На изток през рътлините, все по пръстена на Белчуг. Я кажи ми, облаче ле бяло... Облак грозен се е задал от запад и юг, прогьрмява от време на време. Душно, тихо, бръмчат едри зелени мухи. Отде идеш, дѐ си ми летяло... Крехък момичешки детски глас. Малката овчарка пее, скрита зад едни храсти, после млъква и само поглежда иззад храстите. Отдолу по колника, врязан дълбоко и дорязан от дъждове, идва волска кола, кара чували с брашно за някое прасе някъде. Хората купуват готов хляб от Белуша за себе си, а за прасето трябва брашно.

По път, без път надолу из доловете, нагоре към рътлините. Нивички, стари, зараснали коловози, пътища на предишен живот, вече тревясали и те, и той, стари, засъхнали, но още зелени сливови дървета, щръкнали в криви редове, почупени, ожулени, усукани стъбла... Някъде постървено сено по малките ливадки, сега е коситба, струпани навиляци, готови за товарене. В дола някъде е залесено и там е пълно с горски ягоди. Дребни и се ронят, щом ги пипнеш, и много са сладки, ароматът им особен, не съвсем ягодов. Много ягоди, високата остра трева на залесеното въври от ягоди, гъсто червени, една до друга. Падат, щом подухне ветрец и разклати тревата. Сипят се, няма кой да ги бере, деца няма да тършуват из тревите - и малките червени, продълговати капки от сладост така си капят сами, и се скапват, никому ненужни...

В шумата горе надничат три къщи, над тях още три - там, в широкия гъзей на дола, дето се образува самият дол. Насреща - орана голяма нива, ливади, косени и некосени, с прецъфтяващи вече треви, поляни, из които пасат говеда. Запушено дере, тук говедата идват на водопой. Изгазено от говеда, налепени на гъсто из тревата питите на говеждия тор.

 

(Следва)

 

Из книгата „Кукувица кука“ от Георги Божинов, 1980 г. /второ, преработено и допълнено издание 2016 г./

 

* Майстор Рали Иванов Стоянов /1886-1980/ - потомък на прочутия род на Божколерите от Армянковци – потомствени майстори строители и резбари. Рали е син на Иван Стоянов Божков /1852-1912/ и Райка Ралева Ангелова /1860-1944/. Иван, който също бил дюлгерин по занятие, е брат на известния майстор – строител Божко Стоянов Божков /1840-1896 г. в Котел/. Повече за него можете да прочетете в публикацията „Майстор Рали Стоянов от рода на Божколерите“

 

** Снимките от с. Армянковци са дело на фотографа Жоро Хаджиев