Тревненски бУдил: Станчофан, последен сняг. Част II

В дола се с спуснала дъждовна мъгла.

... През доловете с габърите нагоре, край рекичката, по черния върл път. Ръми все така тихо и пътят почва да се лигави. В гората кука кукувица и като че се мести заедно с нас. Кука единствените две ноти, които знае.

„Пак ме закука на път и без пари" - казва моят спътник и водач, раздавач на призовки от общината, той постоянно е на път из колибите. Колко са двайсетина колиби. Но пък е трениран на ходене и ходът му е пъргав. „Това е Кръстатец - казва. – Един вир. Така му викаме. Кръстатец. Че отляво и отдясно към него се спускат води, та правят нещо като кръст, и народът тъй го кръстил - Кръстатец... А в Гайдаре /* Гайдари, старото му име е Олани/ няма гайдаре, ама и него тъй кръстили, то от време тъй... Не гайдаре, ами никакви хора няма. Само дяо Станчо е там, дяо Станчо Оджов /* дядо Станчо Ходжата/ и синовете му, те с овчарлък се занимават, има там едни кошари...".

Към нас се присъединиха няколко жени от съседни наблизо колиби, оттатък дола, отиват да подстригват овците около опашките - тъй се прави всяка пролет преди голямата стрижба. Здрави колибарки, също така гъсто румени и те като онова момиче в кръчмата...

- Е на това място бяха варниците на дяо Станчо. Има тъдява много камък, хубаво се пече на вар, та дяо Станчо печеше. Докоги беше по-млад де. Сега не мой, човекът. Сега седи до кюмбето и ако го питаш за нещо, к'вoтo и да го питаш - се за войната разправя. К'во било, що било на войната... Види си, ама не чува дип. А за войната помни сичко. Е я кошарата. Малко въз деренцето нагоре е дяо-Станчовият палат. Е и снаха му, дето носи чувала на гръб, какво ли носи в тоя чувал?!... Ще се отбием - тъй, за малко, бива ли? Да го видим стареца, може снаха му да ни почерпи нещо... па ще продължим сетне... Мао, невесто, я стой, почакай малко. Дяото тук ли е? Речи му да се покаже малко...

- Не земайте от тез ябълки - каза невестата, - чувалът е свински, ще ви донеса от други ябълки. Що ви е дяо Станчо?

- Така, тряба ни нещо...

... И се изправя на вратата сам старецът - стар, изсъхнал габър, немощен и без сокове, обрасъл с гъби дънер. Но се познава колко мощен бил навремето, как възловито били оплетени жилите му, настръхнали с бодли и сила. Стои гологлав, остриган с ножици (дето стрижат овците, на едро и керемидено) - и главата прилича вече на черепа му. Мустаците - редки и увиснали, очите - загаснали огнища, малко пепел сивее само в тях. Така стои дънер в гората: отгоре равно отрязан, а под равното - скапан; натиснеш го с пръст - и се сипе на прах...

Стои старият габров дънер, последният жител на колибите. Раздавачът на призовки пали кюмбето, защото вън вали, а вътре е хладничко. Пък и височко си е тук, кюмбето още има работа. Дъждът полека се пресича на сняг и потокът в деренцето почва да бълбучи по-ясно. Някъде през снега се чува кукувицата, двете пролетни ноти, които говорят за цъфнали круши, за зелено и бяло.

Невестата донася една щайга ябълки, току-що измити и още росни, тъмночервени и набити скринянки, карастоянки, кантарки. Раздавачът гледа ябълките разочаровано.

И тогава старият габров дънер почва своя разказ за войната. Единственият разказ за единственото голямо нещо, което се случило през неговия век. И той като кукувицата кара все едно. Останала далеко назад в мъглите на паметта кипящата младост с нейната непомерна, горда жажда за света. Останало много далеко времето, когато пасъл говедата на баща си и познавал повече говеда, отколкото хора. Забравена е сватбата, своята и чуждите, смъртите, обикновените колибарски премеждия от простичкия каталог на премеждия – и всичко друго е забравено. Останало да свети само едно. Само това: когато габърът бил още зелен, бил внезапно изтръгнат с корените си и пренесен другаде. После пак го върнали на старото му място, прихванал се той пак и растял. Но то било вече друго, познато, не било като онова...

Безполезно е да питаш за нещо стареца. Той е глух точно колкото един дънер. Безполезно е да го отклоняваш от разказа му. Като стар ловджийски пес, когото изведнъж са отбили от пътечката на дивечовия мирис - той ще се повърти наоколо, ще се помае, ще потъпче на място и ще сумти объркан. Докато отново улови дирята. Улови ли я – вече държи само нея, държи я здраво и не я изпуща. И с ръждясал, грапав старчески глас търчи напред и само напред.

Защото дирята - това е единствената жива сила, от която още сълзи сок...

„... Целата война съм изкарал с триесе патрона. Само три съм похарчил. По едно куче. Ама не го улучих. Останалите си върнах, сдадох ги. По човек не съм фърлял. Бех свръзка. Пита фетфебелът кой иска да стане свръзка. Па никой се не обажда. Десетина пъти повика човекът. Рекох: аз. А ротният ме гледа и вика: много си дърт, вика. Аз де, че съм бил дърт. Нема да мож да я гледаш таз работа, вика. Пък тъй беше, бех най-дъртият у ротата, на триесе и две години, друг от мене по-дърт немаше. Тъй верно, казвам аз на поручика, дрът съм, с'ин поручик, но тия момчета сичките ще ги затъкна у поясока. Хъм, добре, вика, ще да я видим... И верно, като тръгнахме, за един ден момчетата се протриха, а мене ми - нищо. И станах свръзка. Ще свръзвам ротата с дружината... Ха Крива паланка, ха Куманово, там спахме на полето, имахме дньовка два дни.

После пак. А тука, а таме - стигнахме Овче поле. И по пладне, като изядохме чорбата, потеглихме за Велес, тамо са разбити нашите...".

Трупа силен сняг, тревата побеля. Кукувицата кука ли, кука...

„...Ставайте, свръзки!... Направиха ме дружинна свръзка, за помежду дружината и полка. Казаха ми да доложа, че полкът отива на Скопие, на обратна страна, дето додохме. А дружинният ми не лови вера. Ха, казва, ти не си запомнил. Как да не съм запомнил, с'ин майор, войникът, като не може да запомни три думи, за какво е войник!...

Аде сега наназад, офицерът с пайтон, войникът пеш с четирийсе кила на гръб. Изпокапаха момчетата. Гледам го едно изостанало, не мога, казва, вече... Та му зех пушката да я понося. После го загубих негде тоя чиляк. Нейсе. И те ти Скопие, свети с електриката си. На утрето, като свариха чорбата, айде пак... Ще минаваме Шар планина, гоним Призрен. У едно село, Вишелий му името на туй село, казват ни: зор ще минете Шар... Ааа, ще минем!... Бей, лятос по Петровден виелицата е убивала човек... Неее, ще вървим!... Добре. Стъмни се. Изкачваме се ние и гледаме: бурята сваля войниците. Казаха да се наловим сички един за друг и тъй... Добре, ама конете не могат да минат, с конете не става. И се върнахме. Дадоха ми двама разбойници, с бомби да ги карам, па улицата тесна като пътека, колело там се не търкаля, само магарета цинкулират. Единият от разбойниците избега.

Стигнахме по една урва и оня човек като се лузна по нея, иди го стигни. Избега. Полковникът вика: „Бе, Станчо, дадохме ти двама, ти караш един...". А Шар не можахме да минем. Връщаме се у Тетово, оттам Гостивар, на утрето ще гоним Кичево. То сняг, фъртуна, уджасия.

На Кичево дадоха залп и убиха един войник. Общината срещна командира с пресна пита. Градът разбит, отбивам се тъй у един дукян, взех две-три бохчи памук. Зех аз памука и го давам на бабичката, дето сме на квартира. Сутринта ще нося донесение, дадоха ми водач и коне. А оно ледясало сичко, ония коне боси и се лузгат... Една свръзка като носела писмо, вятърът ѝ духнал шапката, а писмото - в шапката.

Командирът извади шашка да го сече. На словесно ни е казано да не носим писма в шапките... И като се върнах, нема го щаба. Нема никой, заминали. Преспах у една къща, там по Димитровден колят шипарите, набуах се, че бех гладен. И стигнах Охрид, той е на един рид и затова му казват Охрид. Че некой, като се качил на рида и като се заморил, рекъл: ох, рид!...".

Кукувицата се обажда някъде много наблизо. Вали непрестанно и всичко е побеляло.

„... Езерото, оная чиста вода - на три метра песока да го прочетеш. И нивга ни се мъти, ни нищо. И оная риба, уджасия много, пастрамка ѝ казват, тя като нашата пъстърва, ама по-друга малко. А по езерото, се по езерото, види се един градец, казва се Подградец. Ударихме къде Албания, стигнахме реката Шкумба, тя влачи лед, спряхме у едно село, то какво село - две-три къщи, и дъжд вали. Постлахме листници на земята, баре отдоле да е сухо, и тъй ще спим. Върнахме се у Струга. Канализацията на Дрин да ти кажа к'ва е. Дрин е, дето изтича езерото. Мешови коли с мъждрен оплетено и отрамбовано добре. На Богоявление тръгнахме за дивизията, стигнахме Битоля, а оттам - Прилеп. Пак ни дигнаа, че спахме у едно село Ракля. Абре-дебре! - гоним Демир капия. Там има два пътя: единият отгоре през баира, другият през тунела. Аз - през тунела. После Удово, а на Удово нема леб, нема нищо, и като ни улови маларията - здрав войник не остана.

Събудиха ме, гледам - един стои пред мене, ама като насъне, аз го титалувам подполковник, а той се позасмя: „Не тъй бе!...". Той щото полковник. Тръгнааме пак и съм изостанал, заспал съм, на една черна река се измих и целият се изприщих, тя, реката, като катран черна, не знам от що. И стоя там, и се чудя накъде сега; а то мъгла и ръмоли дъжд. Нема никой от нашите, рекох: те не са отишли далеко, на бивак са некъде за през нощта. И гледам - свети огън, а пък съм гладен, та нема накъде. Се съм си гладен. И отидох при огъня, а то няколко войници от планинската алталерия заклали едно шиле и го варят. Дадоха и мене. После настигнах полка, всичките болни. И докторът ги кара да ходят по нужда. Какво ще ходи по нужда, като не е ял пет дена... Ние шестима и аз - седем, отиваме при доктора, той каза: „Да ви приема, що да не ви приема, току нема нищо, болницата пълна. Там ем глад, ем студ, ем и болест отгоре. Е там, вика, направете си една палатка". Убаво, направихме си палатка. Ма гладно се не седи, та се дигнах да търся жито. И намерих жито, щом е село, се ще се намери жито. Ма то дълга работа от жито да стане на ляб - да го мелиш, да го месиш, ехе... Най-напред да го смеля. Че напълних крачолите с жито, та и ризата, завързах ръкавите. И една раница носех - и нея напълних. И отивам на воденицата. Смлях го, сега да го меся. Па имаше една жена у селото, месеше ляб, сама жена с момче, месеше за войниците. Ами като нема сол сега?!". Аз знам къде има сол, ми казва жената, и ще изпратя момчето". Изпрати тя момчето. Направи ми сега, викам, една пърленка най-напред, че съм гладен. Тя направи пърленка, питка мъничка. А мене ми не стигна. „А, викам, още една направи." „Още ли си гладен?" Тя се позасмя, и ме гледа... гледа ме така, насмихната... И я похванах малко, тъй...".

Сняг мокър, тежък, превива клоните на дърветата, новата шумица се зеленее нещастно под снега...

„... И ми направи тя още една пърленка, мала питка, набързо оплескана и заровена в пепелта. После и лебът се опече, двайсет и неколко самуня излязоха. И ги нося на палатката, там чакат. Гладни, ама като рътове гладни. На, ежте сега, па колко остане - сабайле ще си го поделим... Те гладни момчетата и се нафърлиха на леба. Туй беше най-убаво, дето ме уважаваха, че не ги лъжа, нивга не ги лъжех момчетата, ляб и глад сме делили по равно секой път. От мене ще замине, от тях не... Да ти кажа сега как ме изпитваше тоя началник, дето му метях стаята. Оставил веднъж сандъчето си затворено, ама катанецът незаключен. Ометох аз, имаше едни хартии до сандъчето фърлени - преметох и тех. Идва той. „Отварял си ми, вика, сандъчето".

„Не съм, гос'ин полковник." „Не, отварял си го." „Не съм." „Бей, отрови ме тоя човек, проклет човек беше. Щях да се давя, така ми беше притъмнело... Друг път оправям кревата, току се изтърколи една ябълка. Че още една и още една. Десетина ябълки. Събрах ги аз и ги сложих на масата. Идва той и пита: „Какви са тия ябълки бе, Станчо?".

Тъй и тъй, казвам му. А той ме похвали и казва: „Земи тия ябълки за тебе си, казва; подарявам ти ги" - казва. После аз си ги поделих с момчетата от взвода, на сякого по резенче...

Сега ще ни изписва докторът и търсим полка. А и там нема леб, никъде нема леб, под карантина сме и не ни дават кора. Бре, ще се мре от глади... Па тръгвам аз къде едно село, то на морето беше това село, на Белото... не, на Черното беше. Ама и на Белото сме били... И караулът ме залови, момчетата излязоха добри. „Нема, казва, да те разкарваме при караулния, че може да те изеде. Ами скрий се тъй и иди у селото, има кафене едно там, барем едно кафе да пиеш...". Пих аз едно кафе, то горчиво, без шекер, ма па много, цела каничка.

Позалъгах глада криво-лево.

... И тръгнахме пак, на зимни квартири. То кал, снег, дъжд, останахме да нощуваме в калта, наклали сме огън в един двор. Па един човек, дето е негов дворът, имаше там дървен кюмюр - изгорихме му кюмюреца на човека. На утрето оня човек като изрева, че му нема кюмюреца... И отива да се плаче на ротния, и иде ротният с него. Какво бе, момчета? Така и така, викаме, с'ин поручик. Не сме му ние изгорили кюмюра. Е гледай, викаме, дърва сме клали, а главните още не са догорели... Така ли? Така. И ротният като подбра оня човек с камшика, съдра го от бой, че лъже. А той не лъже човекът, ние нарочно бехме оставили две-три кърпелчета недогорели. Ама на, тъй дошло.

Война... И те така беше на войната... А войната я загубихме, сичката...

Зафанааме после землоделието, одихме дюлгери, карахме биволете да ги пасем. Вараджилъка тогаз го почнах. Купих некоя и друга нивица".

...Треските в кюмбето отдавна са станали на пепел и кюмбето изстинало, изстинала и стаицата на стареца. Седи той на края на одъра си, сложен на две дървени магарета; седи, подпрян с две ръце на патерицата - крива, суха, оглозгана и тя като него. И главата му още повече прилича на черепа си - с тия щръкнали навън извивки на долната челюст. Седи и мълчи. Казано е всичко и повече няма какво да се казва. Старецът завърши разказа, с който бе зареден.

Вън съвсем побеля и кукувицата се изгуби някъде, не се чува да кука.

Двамата с раздавача поехме нагоре по деренцето. Той напред, бърза все по деренцето нагоре към колибите Власатиле /* Власатили/. Раздавачът е сърдит малко - той така презрително поглеждаше към ябълките и не посегна към нито една. Очакваше сигур да го почерпят с друго. Затова бърза мълчешком. А бяха хубави ябълки, румени и сочни като невестицата.

Бърза човекът, път го чака. Щрапните под цървулите му се чупят - тревата отдолу се изправя и надига снега...

Георги Божинов

Из сборника с разкази и пътеписи „Черешови води“, 1986 г. /второ издание - 2018 г./

* Снимки: Жоро Хаджиев