Станчофан, последен сняг. Част I

Автобусът тръгва рано сутринта и омита де що има пътници за Станчофан /* Станчов хан/ - чиновници и други. Заедно с тях омита и всичкия прах на пътя, кашля от тоя прах и плюе черно, на най-стръмните места лази ходом и бреца подобно на бивол. Не свири, не стърже и не ръмжи. А бреца. Също като бивол, станал от локва. Докопа ли се до равно - подтичква, подтичква, с един разклопан и дрънчащ, ситен галоп. Все нагоре, все по завоите - и никога не знаеш накъде е завит следващият завой. Докато стигне първите къщи на Престой и Байреци /* Бахреци/. На Престой престоява малко да посъбере душа - пъхти и се отморява. После пак. Оттам надолу се отваря един голям дол, пълен с махали и колиби. Хайде надолу по дола, надолу е лесно. Хайде, търкаляме се и дрънколявим весело. Все завои, все надолу. Най-долу е Станчофан. Имало един Станчо и той имал хан. Минавал оттук един римски път, казват станчофанци, и по тоя път минавали римлянци. Та на тоя път баш Станчо наш спрял хана си и продавал на римлянците ракия от сливи и студени закуски. Пастърмица и друго... к'во дал господ... Тая не е баш така, казват други станчофанци. Станчо е бил много от отдавна. Когато бил Станчо, още не са били римлянците. Станчовата е стара работа. А сега всички пътища, дето никой не върви по тях, ги казват римлянски. Както и мостовете, щом са гърбави и не се знае откога са. Пътят е бил турски. Има и трети станчофанци, те казват: цъ, и така не е. И пътят си е български, и дяо Станчо си е български. А пътят е път, за да минават българите през Балкана един при други. Че дяо Станчо... май като че помним старци, дето лично го помнели. Той бил... е, от него пак останало нещо, останало името, а от хана нищо не останало. Вярно е, възразяват първите станчофанци, че дяо Станчо го помнели. Но е вярно и това, дето поял римлянците с ракия. И види се, силно ги поял, та да не могат да си гледат добре военните работи и да ги загубят сичките, до една. Па и те самите да се загубят. Тъй ще е тая. Що българинът напримерно сам си носи ракия и нема да отиде на хан да пие...

И хана го помнят, ако се понапрегнат малко. Бил до реката, знаят го къде бил точно, и на негово място ще правят сега меана. Но не като ония, старите меани, аслъ истинските, склепани на-две-натри, как дал господ, и без фирма. А от тия, новите - тия, писаните и скъпите. Имаме си мастор, кой да я прави. Бае ти Пейко *. Ма баш е мастор, от устабашиите едно време. Гледа, мери, прави и струва, чъртае си сам. И като каже, че това е така, а онова онака - инжинери хора не могат да му кажат две. Баш мастор. Всичко прави, от сичко отбира. Такъв е мастор. У целата околия нема такъв. Изпонаправил е всичките мостове у тая местност, нашата тука, секакви мостове прави, римлянски и български си, каквито му кажеш. Сега работи в града по паметниците, че тука вече нема нужда от мостове - реката се не види от мостове. И сичките са негова направа. В града работи, но си идва вечер, той тука живее, е у едни колиби преко баира... Я че е го бе!... За вълка приказваме... Е го, оня там с брадата, дето влаза и маа с ръце, май че с рейса доде сега...

Бай Пейко нема брада, само четина, небръсната от някоя време и бяла. Сяда и пие евтина, стотинкова ракия, върти глава отсечено и разправя нещо на масата. И както разправя, се оглежда дали го слушат и околните маси. И все маха отсечено с ръка. Издаде лакътя напред и махне, като да коси. Което трябва да рече: така е, нема какво повече!... Каже нещо и се понаведе, извърти глава, позасмее се и те гледа – ха де, а ти к'во ще кажеш сега?...

„Имам една унука, казва, следва по инжинерство. И я питам: така и така, на дяа ти Пейко му тряба да си купи сено и тръгва да търси. Гледа една копа шес метра диаметър и висока шес метра - колко е кубика? Ааа, това, вика, деде, ние още не сме го училе. Какво сте училе тогаз, ако не сте училе това? К'ва е таз вашта наука тогава? Не сме го, каа, училе... Сегашното не е наука. Треба да се земе много големо под фнимание".

Истинското словесно бойно поле на бай Пейко, пълният негов блясък на биографист - това е биографията на капитан Райчо, родом от колиби Райковци. Тая тема той може да развива на дослушване и доглеждане, може накъсо, може надълго - според желанията на публиките. Как Райчо като малко момче преплувал Дунава с кратунки, как отишъл при „русняците" и как после станал първият български офицерин... Е, може и да не е баш първият, но от първите, да речем...

„У целата община, със сичките ѝ двайсет и осем колиби - един, каже, бех A3. Коли-беси - A3. Нема това-онова. И имам осемнайсет души апостоли. Дайте сега, викам, момчета... Ония момчета - огън, изтрепват се. Само ми треба, викам, един по-стабилен за съклетар, писмен да е човек. Че идат наредби и треба да ги чете и отговара. От мене башалъка, тъй, ръководството... Де сега, момчета! И като почнахме... Па народ много по колибите беше, не като сега. И сичките си бяа тука, и старите, и младежа. Нашият народ у гората живее и от гората поминува, с дърварлък се препитава. Де кюмюрец дървен, де дръвца на кубици, я гредичка някоя, я това-онова, k'вoтo има – кара надолу. Тъй поминува. Добре, ама държавата взе горите и положението се задръсти. Народът остана така, наникъде. От землоделие к'во ще издялаш, ляб не можеш. И фана народът тогаз да бяга, да се сели къде има ляб. И един ден иде един голям началник, ще правим събрание, и аз ставам моментално и казвам на събранието.

Така не може, казвам, к'ва е тая такава комендия... (Ръката сече-коси.)... И неразбория!... Та ме свиха одве и о четири. Моментално. Дотук беше бае ти Пейко. Дотук власт и сила, и почитание, и сичко... Къзъм, донес още една ракийца! Не, още две!... Три години – стига толкоз... И за други да има. Па си свалих от тавана аз чука и мистрията, ожулих ръждата. Та досега, да не чуе гяволът... Къзъм, я виж там и нещо като за ракийцата!...".

Вън се смрачило съвсем, захлупено отвсякъде, прокапва дъждец. Едно момиче с гъста ябълкова руменина на лицето донася ракия.

„...Но на бае ти Пейко нищо не му е. Занаятът му занаят. Оди къде оди-ноде - па тука доде. Къде не съм бил, какво не съм оставил по света. Тряба да има баре двеста работи да съм изработил. Море, от триста нагоре ако не са... Мостове, къщи... У село Цръква на завода порталът е моя работа. Четири и седемдесе на шес и четирисе. Ако имаш път натам, иди да го видиш. Та одя къде одя - па натука свръщам. Натука ме тегли. Тука съм се родил и отчувал. Къде се окучило - там се научило... А народът бега. Бега. Едно време имаше хора, седенки, веселби. Сега - нищо. Младежа го нема, а от младежа е сичкото. Сърцето ми кръв капе... Останали сме само старците, а старците не раждат. Едни колиби се затриха до крак, у други останали по двама, по трима. У Гайдаре само един - дяо Станчо Оджов... Земята ни слаба. Слаба, к'во сега... Едно време по-доле от дваесе-триесе декара гора никой не е имал. Зиме като се наредят ония шейни, скръца-дръца - слизат надоле. Надоле пълни с дърва, нагоре - брашно, сол, газ, к'вoтo треба за у къщи. Есени докарат грозде, тука го мачкат и като се обистри - айде, почват сватбите. Земята дава ръж, картошка, трева за добитоците. И царевичка се понамирва, па и житце постайвува, кога даде господ. Малко-много - се постайвува. Едномен даже, повня, сушаво беше лято, полето изгоря и нямаше жито, та тука идваха отдолу, от полето, да търсят жито тука, при назе. Криво-ляво живееше се. Бе то и сега се живее, да речеш, ама остаряхме ли, к'во ли - по-друго гледаме на тия работи, не ти е сито нещо, не е така благо да живееш някак. Нещо се е разглобило и не може да се сглоби. Е го на - ток се прекара у сяка една колиба, магазинчета сякъде, к'вoтo ти потряба - има го; по-рано пеш, сега - рее... Убаво, сичкото убаво. Е го дезесето, имаме дезесе. Навремето тука плъпнала оная стока, овци и говеда като мрави. Сега сме зели едни копанари за овчаре. Млекото го караме у града доле, да се сири, белки тука не може. Зърно караме отдоле, сламата от Добруджа... Небъдна е тая работа. Лани половин милион загуба, що е това - половин милион? То ще да рече: колибаринът, като пасъл овци едно време - да е умрял от глад. А не е умрял. Гладувал, ама не умрял отглади. И сега отде ще избие клина държавата да плати тая загуба?... Без мерак е тя, тая. Ние, старите, си дигаме чертиците един по един, отиваме си един по един - кому ще оставим тая земя? Вълци и мечки по назе!... Момиче, я тука още по едно!...".

Руменото момиче носи още ракия.

„...Защото и в Писанието е писано, трета книга на Ездра, за личбите: „Ще настанат дни, когато дивите зверове ще променят мястата си... и огън ще бъде пращан от небето често... и мнозина от земните обитатели, владеещи знание, ще бъдат грабнати, пътят на истината ще се скрие и Вселената ще обеднее откъм вяра... И страната, която виждаш, ще бъде изложена на опустошение... и содомското море ще издава нощем глас, за мнозина непознат, но всички ще го чуят... и на много места ще станат размирици... Человеците тогива ще се надеят, и няма да постигнат желаемото... ще се трудят, и пътищата им не ще се оправят...".

Е, не е ли тъй?

Писанието показва до 2012 година. И то добре, че баре няма да ни има тогива... Удари сега калема... Да те водя на Свирците, а? Е го къде е, през дола, осемстотин четирийсе и три метра и половина. По въздушна линия. По земна е малко по-длъжко...".

 

(Следва)

 

Георги Божинов

Из сборника с разкази и пътеписи „Черешови води“, 1986 г. /второ издание - 2018 г./

 

* Пейко Тодоров Дончев /р. 1900 г. в Свирците/, построил между 12 и 15 големи сводови каменни мостове, обществени и частни сгради в Карнобатско. По-късно работил по реставрацията на музейни обекти и паметници в Трявна и други населени места. През 1962-1963 г. той построил двата сводови каменни моста на Оланската и Мръзешката реки. Това пише в своята „История“ на Станчовханско Кольо М. Прозорков. Пейко  Дончев бил голям майстор – строител и неслучайно местните го наричали „Станчовханското Фиче“. Баща му Тодор Дончев Богданов /1861-1935 г./ също бил известен майстор - построил сградата на Общината в Станчов хан. Работил по обекти в Бургас и Карнобат.

 

** Снимки: Жоро Хаджиев

Станчов хан

Станчов хан

Станчов хан

Станчов хан

Станчов хан

Станчов хан

Станчов хан

Станчов хан

Станчов хан

Архивна снимка от книгата на Кольо М. Прозорков

Клетва на трудоваците, 1932 г.
Снимка от книгата на Кольо М. Прозорков