350-годишна чешма в сунгурларското село Пчелин, дело на тревненски майстор?

На няколко сайта в интернет попаднах на интересна информация за една стара чешма на име „Чорала“ в сунгурларското село Пчелин, която ме провокира да потърся повече сведения по темата. Според публикацията, в която не се посочва източника на информация, тя била строена преди повече от 350 години от „неизвестен тревненски майстор – каменоделец“, по поръчка на турски бей от Йени кьой (с. Черница, общ. Сунгурларе). Върху чешмата, четем в статията, са „изваяни“ фигури на Св. Георги Победоносец, прабългарския символ на Тангра, котви и вази с цветя наподобяващи символа на Тангра. Не става ясно обаче, кой и кога е датирал чешмата, нито откъде е сведението, че тя е дело на тревненски майстор...

Благодарение на бившия кметски наместник на Пчелин Тодор Раданчев, се сдобих и с някои снимки на въпросната чешма, други открих в едноименния блог на селото. За съжаление, опитите ми да събера повече информация за историята на селото и чешмата, чието име не успях да си преведа, пък и местните, както се оказа, не знаеха от къде идва то, удариха на камък. В градската библиотека на Сунгурларе също не намериха нищо по темата. И все пак, реших да публикувам въпросните снимки, и сърдечно благодаря за отзивчивостта и съдействието на г-н Раданчев и на настоящия кметски наместник на с. Пчелин - Шазие Дерменджи, които бяха изключително любезни да отговорят на въпросите ми.

 

Галина Иванова

Чешмата "Чорала" в с. Пчелин
Снимка: http://pchelinbg.blogspot.com/

Чешмата "Чорала" в с. Пчелин
Снимка: http://pchelinbg.blogspot.com/

Фигурата с конника на чешмата
Чешмата "Чорала" в с. Пчелин
Снимка: http://pchelinbg.blogspot.com/

Фрагмент от украсата на чешмата
Снимка: Тодор Раданчев

Фрагмент от украсата на чешмата
Снимка: Тодор Раданчев

Фрагмент от украсата на чешмата
Снимка: Тодор Раданчев

Жителите на с. Пчелин се грижат за своята прочута чешма,
поддържат и облагородяват района около нея
Снимка: http://pchelinbg.blogspot.com/

Огромни благодарности на
Тодор Раданчев
и Шазие Дерменджи за
отзивчивостта и съдействието

Майстор Иван Колев Ганевски от Нейковци

Опитах се да събера малко повече сведения за дюлгерина Иван Колев Ганевски от к. Нейковци, днес квартал на Плачковци. Той е признат за майстор „Дюлгерин, зидар и столар“, през 1898 г., видно от Свидетелство №43/7 декември 1898 г., издадено от Дюлгеро-зидарското и столарско еснафско сдружение в Трявна, което носи подписа на Еснафския комисар, Първомайстор Драгошин Марангозов. От същия документ става ясно, че Иван Колев е записан в Регистъра на майсторите под № 11 и е заплатил предвидената в закона такса за това в размер на 10 лева, както и за въпросното свидетелство. От документите, с които разполагам, става ясно, че майстор Иван Колев строи църквата „Св. Архангел Михаил“ в с. Лъжене (дн. с. Малчика, Плевенско) /Свидетелство №63/1894 г. от Лъженско селско общинско управление/. Крайно „задоволно“ от работата на майстора е и православното население в с. Чаушево /дн. Ценово, Русенско/, където от 29 април до 26-ти октомври 1896 г., Иван Колев строи „под инжинерски план“ църквата „Св. Параскева“ в селото /Свидетелство №93/12.02.1897 г. от Чаушевското селско общинско управление/. През лятото на 1898 г. майсторът от к. Нейковци строи отново „под инжинерски план“ и второкласно училище в с. Емен, Търновско /Свидетелство №427 от Еменско селско общинско управление/ и по „ръководенето и разбирането на работата си, заслужава похвала и препоръка на високо място“.

За съжаление, не успях да открия повече сведения за въпросния майстор, който вероятно, не случайно, е погребан в двора на църквата „Св. Димитър“ в с. Нейковци.

Ще се радвам на повече информация, снимки, спомени от неговите потомци или от местни краеведи.

 

Подготви

Галина Иванова

Свидетелство №43/7 декември 1898 г.,
издадено от Дюлгеро-зидарското и столарско
еснафско сдружение в Трявна,
което носи подписа на Еснафския комисар,
Първомайстор Драгошин Марангозов

Свидетелство №63/1894 г. от
Лъженско селско общинско управление

Свидетелство №93/12.02.1897 г. от
Чаушевското селско общинско управление

Свидетелство №427 от
Еменско селско общинско управление

Църквата "Св. Архангел Михаил" в с. Малчика

Църквата "Св. Параскева" в с. Ценово, Русенско

Надгробният паметник на
майстор Иван Колев Ганевски
в двора на
църквата "Св. Димитър"
в кв. Нейковци.
В същия гроб са погребани и
други членове на
неговата фамилия.
Снимка: Анна Недева

За българската имиграция в Америка

Преди три години, когато подготвях изследването за американската одисея на тревненеца Стефан Денчев, който, през 20-те години на миналия век, емигрира в Америка, за да покори меката на киното – Холивуд, се опитах да издиря сведения и за другите тревненци, емигрирали в САЩ по същото време. За тях разказва и режисьора Костадин Бонев във филма си „Писма до долната земя“ /1994 г./. За съжаление, диренията ми не се увенчаха с успех. И въпреки това, темата за родната емиграция в страната на неограничените възможности, е твърде интересна. Затова днес публикувам извадки от „Българо-американски алманах за 1922 г.“ на в. „Народен глас“ – орган на македонските българи, емигранти в Гранит Сити, САЩ *. Първият му брой излиза на 12 септември 1907, а последният - през 1950 г. В периода 1913-1926 г. „Народен глас“ е единственият и пръв български всекидневник, който излиза извън България. Пръв „служител и редактор“ във вестника е Христо Недялков, а след него редактори са - Георги Зафиров, Матю Георгиев, Васил Стефанов, Васил Граматиков и Тодор Калев. Вестникът е посрещнат добре от българската емиграция и още в края на 1907 г., достига тираж от 400 бройки, а шест години по-късно се отпечатва в 3000 броя.

 

Общи бележки за българската имиграция в Америка

 

Единици българи са започнали да идват в Америка още през времето на Руско-турската война /1877-1878/, обаче груповото идване на българите тук датира от 1904 г., когато по повод на всемирното изложение в Сент Луис, Мисури, са дошли няколко стотици българи от царството и Македония, и след това през 1906  и 1907 г. ний виждаме приидването на българи от царството с хиляди и хиляди, числото на които достига близо 50,000 души. Настъпилата в края на 1907 г. финансова криза в Америка, която бе последвана от голяма икономическа и индустриална криза, принуди много хиляди българи да се завърнат по родните си места, обаче през следующите 4 години, от 1908 до 1912 година, след като кризата премина и работите отново добиха нормалния си ред, в Щатите надойдоха още десетина хиляди българи, мнозина от които се настаниха в различните щати и едно голямо количество в Канада.

Избухналата през 1912 г. Балканска война предизвика завръщането на повече от 10,000 българи обратно в България, за да вземат участие във войната, част от които отново се завърнаха обратно в Америка след подписването на мира през лятото на 1913 година. От тогава дори до намесата на България във всесветската война през месец октомври, 1915 година, можаха да дойдат много малко българи в Америка от царството, когато от гръцка Македония можаха да дойдат доста много българи, главно от Костурско и Леринско. Тъй че, числото на българите в Съединените Държави и Канада към края на 1915 г. се изчисляваше всичко между 40 и 50,000 заедно с българите от Македония.

Вследствие намесата на България във войната на страна на Централните Сили, които бяха буквално блокирани от съюзната флота, никой българин не бе в положение да замине за България и по тая причина, през целия период на войната българите в Америка трябваше да стоят по местата си в Съединените Щати и Канада. Чак към края на 1919 година, когато след подписването на мирът между Съюзниците и държавите от лагера на Централния Съюз, съобщенията с югозападна Европа се възобновиха отново, българите, разполагащи с доста значителни суми пари, които спечелиха тук през време на войната, започнаха малко по-малко да се завръщат по домовете си в България и Македония, и с парите, които занесоха са могли до голяма степен да облекчат страданията на своите домашни и близки в родните си места, тъй много пострадали от ужасите на войната.

Българската имиграция в Америка, макар и най-млада и малочислена, сравнително с останалите имигранти от югозападна Европа и балканските държави, е направила по-голям прогрес отколкото всяка друга нация тук, било в икономическо, политическо и културно отношение. Между българите в Америка вий ще намерите по-голям процент търговци /особено между македонските българи/, голямо число професионални, доста фармари /фермери/, един голям процент младежи, които следват в различните гимназии и университети, доста банкови чиновници, банкери, параходни агенти, проповедници, мисионери, мисионерки, журналисти, книжари, адвокати и пр. и пр. Между такава една малобройна имиграция като българската, Вий ще намерите най-малко 200 различни културни дружества, главно селски благотворителни и спомагателни, просветителни и политически, които са развивали и продължават да развиват една доста силна деятелност, достойна за уважение и подражание.

До като преди десетина години българите в Америка бяха събрани само в няколко големи града на Щатите и Канада, днес българите са пръснати почти по всички градове и градчета на Новия Свят и надали ще се намери град без да има поне един българин в него. За сега, по-големите български центрове се намират в Централните щати, именно Илинойс, Охайо, Пенсилвания, Индиана, Мичиган, Уисконсин, Минесота, Ню Йорк и пр. и в провинцията Отава в Канада. В северозападните и западните щати, като Калифорния, Орегон и Вашингтон също се намират значително големи колонии, а в южните щати нямаме почти никакви колонии, защото нашите сънародници не са навикнали на тропическите горещини.

През течението на 1919 и 1920 година едно доста голямо число българи си заминаха за България, като занесоха със себе си доста крупни суми пари, които след като обърнаха в български левове, благодарение на низката валюта на лева, мнозина от тях станаха милионери с български левове. Същи и едно значително число българи си заминаха за гръцка и сръбска Македония, и с това общото число на българската имиграция в Америка се намали значително и сега за сега общото число на българите в Съединените Щати и Канада заедно с македонските българи, надали достига между 25 и 30,000 души. Вследствие на несносното положение на българите в Македония, особено в гръцка Македония, находящите се тук българи от тия места, започнаха да довеждат семействата си и до колкото сведенията ни се простират, само през периода на 1920 година в Америка са пристигнали повече от 250 български семейства, а пък мнозина си довеждат и момичета и тук се женят.

Вследствие на прокарания законопроект за ограничение на имиграцията за един период от 14 месеца, който изтича на 1 юли 1922 година, през изтеклата година бяха допуснати от България само 300 души, и от Македония около 1,000.

 

Подготви

Галина Иванова

 

* Изданието е част от дигиталния архив на университета в Илинойс, САЩ

Корицата на изданието

Една от рекламите в алманаха

Тревненецът Стефан Денчев,
който емигрира в Америка
през 20-те години на миналия век
Снимка: Семеен архив

Статията за американската одисея на Стефан Денчев,
която излезе в групата, в четири части, преди три години

Тревненски „сюжети“ на страниците на в. „Стършел“

Разлиствайки страниците на старите вестници, попаднах на някои любопитни истории от Трявна. Днешната компилация включва една малка част от тях, отпечатани на страниците на хумористичния вестник „Стършел“, чийто първи брой излиза през февруари 1946 г. Някои от изданията са дигитализирани и достъпни на сайта на НБ „Иван Вазов“ – Пловдив.

 

„Бай М. от Трявна – да не продава сладоледа по 40 лефуна, защото или жаба ще го ритне, или стършел ще го жилне“.

в. „Стършел“, бр.27/16.08.1946 г.

***

„Знаете ли, че…

… Единствената аптека в Трявна се отваря сутрин към 9 часа, а през деня няма дежурна аптекарка. На тревненци не е позволено да се разболяват в друго време, освен от 9 до 12 и от 15 до 19 ч.“

в. „Стършел“, бр.33/27.09.1946 г.

***

„… бай Ненко от град Трявна да се позамисли върху финансовото си положение. Бедният търговец ще фалира скоро, щом продава почти без пари разни скъпи продукти. За цяло кило захар, например, той взема само 700 лв. Внимавай, бай Ненко!“

в. „Стършел“, бр.37/25.10.1946 г.

***

„… В Трявна – ресторант „Савоя“, еднолитрово шише ликьор струва само 1000 лева, при условие, че клиентът ще върне бутилката на съдържателя Нено. Дерзай, сиромах Нено!“

в. „Стършел“, бр.40/15.11.1946 г.

***

„… начин да се популяризира новата кройка на панталона, въведена от шивашката кооперация „Съгласие“ в Трявна, според която крачолите заместват подметките на обущата. Икономично и практично“.

в. „Стършел“, бр.121/04.06.1948 г.

***

„Грам, стотинка, сантиметър и минута…

Производство и любов

Напоследък все повече прави впечатление фактът, че габровчанки предпочитат да се омъжват в Трявна. Това, разбира се, има своите сериозни причини. Така например, от дървения материал, даден на ТПК „Янтра“ – Габрово за направата на 10 гардероба, в „Независимост“ – Габрово могат да изработят 11 гардероба, а в „Изкуство“ – Трявна изкусно измайсторяват цели 12 гардероба. Един и същ двукрилен гардероб в „Независимост“ – Габрово струва 588 лв., а в „Изкуство“ – Трявна само 561 лв. и 82 стотинки. Ясно ли е сега защо пестеливите габровчанки предпочитат да се омъжват за трявналии. И ако габровските мебелисти не вземат овреме мерки, има опасност да си останат стари ергени“.

в. „Стършел“, бр.193/12.04.1961 г.

***

„Дали ръководителите на ДИП „Ангел Кънчев“ в Трявна, които от две години държат заковано в амбалажния сандък пианото за детската музикална школа, са се погрижили да му сложат поне саламура?“.

в. „Стършел“, бр.836/16.02.1962 г.

***

„Дирекцията на „Градска търговия“ в Трявна обявява конкурс на тема: „Как да маскираме пастите, баничките и прочие съестни продукти, които се разнасят в една открита конска каруца, да изглеждат ненапрашени и да са приятни на вкус и мирис?“. Наградите са - три торти, които ще се доставят с гореспоменатата каруца“.

в. „Стършел“, бр.900/10.05.1963 г.

 

***

„Срещате ли трудности? (Наша консултация)

Въпрос: Пътят Дряново-Трявна не е пипан от човешка ръка от памтивека и тъй е подивял и озъбен, че вече не се трае – ръфа и глозга каквото му попадне – и камиони, и автобуси. Какво да го правим?

Отговор: Ще се мъчите да го опитомите отново. На такъв звря може да му дойде дохаки например окръжното пътно управление в Габрово. А не му ли стигнат силиците, нека повика и баш звероукротител от София – Главно управление на пътищата“.

в. „Стършел“, бр.1010/18.06.1965 г.

***

„Свръзки и заварки

Представете си, че машиностроителният завод „Иван Йонков“ в Трявна трябва да произведе определен брой редосеялки за износ. Естествено, за тяхната изработка, освен други материали, са нужни болтове, гайки, нитове и шпленти за свързване на отделните части. Да, но в Комитета по машиностроене не спят! Там е издигнат лозунга за икономии.

И ето, че за нуждите на завода биват запланувани в по-малко 1 492 000 болта, 2 886 000 гайки, 1080 кг. нитове, 833 000 броя шпленти…

Сега работническият колектив на завода очаква с нетърпение пристигането на тези конгениални специалисти, за да покажат своя опит за свързване на частите на редосеялките с… плюнка“.

в. „Стършел“, бр.1057/13.05.1966 г.

 

 

Подготви

Галина Иванова

In Memoriam. В памет на Вера

Днес се навършват три години от смъртта на непрежалимата Вера Христова – журналист, писател, поет, блестящ публицист, Почетен гражданин на Трявна. В нейна памет публикувам един прелюбопитен спомен от книгата й „Следа от жигосване“ /2005 г./, който едва ли е достояние на мнозина, но е поредният щрих в картината на богатата й душевност, богоговееща пред Трявна и Тревненското…

Почивай в мир, скъпа Вера! Нека е светло на душата ти! Днес ни липсваш повече от всякога със своите мъдри слова, висока ерудиция, човеколюбие и доброта!

 

Ремарк в Трявна?!

 

След смъртта на Ерих-Мария Ремарк през септември 1970 г. бях впечатлена от твърде скромното „отбелязване“ на този факт в печата. И особено от изказаните предположения, че у нас малцина знаят кой е Ремарк.

Това ме някак амбицира да докажа противното. Поисках справка от Градската библиотека на Трявна. Два факта бяха категорично в моя полза: Библиотеката имаше почти всички издадени на български език книги на Ремарк. И още – Ремарк беше между най-четените автори в Трявна.

Това написах в една кратка бележка за местния вестник „Тревненски зов“. И прибавих: „В това има нещо много трогателно, защото големият немски писател, който според собствените му думи, не желаеше да живее в една страна с Хитлер и остана „чужденец в родината си“, е близък, обичан и нужен на хората в един малък балкански град.

Измежду малцината българи, които лично се познавали и са се срещали с Ремарк, е проф. Георги Делчев, поклонник на старинната хубост на Трявна. Той изпрати една маска на писателя, която направил през 1960 г. във Филаделфия при една от срещите им.

Нейното отпечатване в нашия вестник и тези няколко оскъдни реда нека бъдат израз на дълбокото ни уважение и почит към паметта на художника и бореца против милитаризма и фашизма Ерих-Мария Ремарк“.

Тъй като проф. Делчев (професор по медицина в Пражкия университет и изобретател на безникотиновите цигари) беше любезен, изпратих му вестника с благодарност („Тревненски зов“, бр. 10, 1970 г.). След няколко месеца проф. Делчев пристигна в Трявна и ми съобщи, че изпратил вестника на жената на Ремарк. Тя му писала трогната, че в един малък град на България името на нейния знаменит съпруг е известно и обичано. В писмото тя писала, че подарява сумата от 15 хил. лв., които има да получава от български издателства на Трявна с молба да се построи Дом или Читалня на името на Ремарк. Проф. Делчев ме увери, че Полет Годар дотолкова била любезна, че ако сумата от 15 хил. лв. се окажела недостатъчна за построяването на дома, била готова да изпрати разликата чрез свой представител в Истанбул, на когото вече била дала съответните разпореждания. Освен това тя писала, че когато домът бъде построен, ще изпрати за него всички издания на Ремарк на чужди езици.

Това е, което зная от самия проф. Делчев, без да поставям под съмнение казаното, въпреки че не съм виждала писмото от П. Годар. Зная със сигурност обаче, че професорът е съобщил за този случай на литературните среди на столицата и някакъв „отговорен другар“ от Комитета за култура възкликнал: „Е, как може това? Някаква си провинциална журналистка писала нещо за Ремарк и сега да се прави там такъв дом! Не, парите ще ги вземем тук, в София и с тях ще направим това, което иска вдовицата на Ремарк!“.

В Трявна никой не се заинтересува. Ех, успокояваха ме познати. Нали знаеш, народът го е казал: насила можеш да вземеш от човека, ама насила да му дадеш – не! Историята се улегна в някаква почти криминална мъгла. Нищо не знаех години наред. Никой нищо не ми е казвал. И чак през 1999 г. при едно събиране с пишещи събратя от Габрово някой ме закачи за тази случка. Казах, че не знам дали има каквито и да е последици. И тогава, изненадващо за мен, някой, дори не разбрах кой, седнал край масата, го каза: „Ти не знаеш, но има. Парите са били усвоени!“. Не знам защо дори не попитах за какво са били усвоени! И откъде всъщност знае за това.

От цялата тая история ми останаха две смехотворни закачки. Първата, че парите били приведени директно на мен. И втората, че тези 15 хил. лв. са най-големият хонорар, с който са оценени 15 машинописни реда. Е, остана ми едната гордост от това! И по-голямо от нея е само удовлетворението ми, че показах как в презряната провинция хората знаят, четат и уважават големите писатели на Европа.

 

Вера Христова

Даскал Тотю и неговата многострадална Геновева в спомените на сина му Димо Казасов

Тогава, през 1893 година *, в моя роден градец Трявна, нямаше забавления извън тия, които бяха свързани с коледните и великденските празници. Ето защо изненадата беше голяма, когато бай Рачо барабанчикът оповести, че в събота вечер даскалите щели да представят „Многострадалната Геновева“. До деня на събитието оставаха само три дни, през които даскалското мероприятие беше единствената злоба на деня. Пред фурните и чешмите, пред вратните, където жените разгъваха своето клюкарско творчество, в кръчмите, където мъжете бистреха политиката – навсякъде и всички говореха за „Многострадалната Геновева“. Моята баба не остави на мира дядо ми **, докато той не купи билети. В построеното през 1837 година училище имаше театрален салон, в който на Петровден раздаваха свидетелствата на учениците след малка литературна програма. Тогава украсяваха салона с цветя и зеленина. Видяхме, че и сега правят същото. Салонът не побираше повече от 200-300 седящи зрители и ето защо подвигът на учителите бе обсипан с упреци от не успелите да си купят билети. Помня с какво самодоволство моята баба Мара се хвалеше на съседките си, че имала билети за първото място.

Най-сетне дойде многоочакваният ден. Облечени празнично, ние се запътихме към училището, голямата врата на което бе окичена с венец от цветя. Прекосихме големия му двор, изкачихме стълбите до дългия коридор и попаднахме в театралния салон.

За мен салонът беше цяла изненада. Около стените му бяха окичени много свещи и то не лоени, каквито дядо ми сам приготовляваше, а спермацетови. Нетърпеливата ми баба ни бе завлякла рано в салона и само тук-таме, на прикрепените върху газови сандъци дъски, седяха посетители. Хората почнаха да прииждат и салонът бързо се преизпълни с прави и седящи. Когато от сцената прозвуча звънецът, всички се омълчаха в очакване на третия му удар.

И след третия звънец завесата не се вдигна скоро и моята нетърпелива баба се обръщаше ту на ляво, ту на дясно, ту назад, за да сподели със съседките си негодуванието си от досадния бавеж. Най-сетне завесата се вдигна и тя облекчително въздъхна. Когато на сцената се появи многострадалната Геновева, баба ми измърмори нещо сърдито на дядо ми. Тя бе открила в лицето на Геновева образа на своя син.

Моят баща, народен учител, бе прочут певец с много висок теноров глас. Нему се паднал жребият да изпълни ролята на Геновева. Когато натруфен като кокона той се появи на сцената, хората зашушукаха: „Даскал Тотю“, „Даскал Тотю“. Аз се възгордях, а баба ми, засрамена наведе очи, които само от време на време отправяше към сцената. Когато представлението свърши и ние се запътихме към дома, баба ми непрекъснато се караше на дядо ми, загдето бил позволил на сина си да става жена и да я срами пред хората.

Недалеч от нашата къща имаше фурна, където жените носеха гювечи, тави и хляб за изпичане. При всяко замесване на хляб, което ставаше един път през седмицата, баба ми замесваше една малка питка със сирене, която очаквах с нетърпение.

Изсъхналият през седмицата хляб се нарязваше на филии, които се нареждаха в съд с прикрепени клечки над малко вода и се задушаваше. В понеделник баба ми беше замесила хляба с обичайната питка и ги понесе към фурната. Аз я придружих, за да изчакам изпичането на питката. Когато пристигнахме до фурната, изправените пред „пишкиня“ (дървената площ, на която се поставят дъските с хляб) жени я посрещнаха с думите: „Маро мари, ти си била родила многострадалната Геновева пък мълчиш, не се хвалиш! Кога ще й търкаляме питката?“.

Баба ми измърмори нещо сърдито, остави хляба да чака реда си и ние се върнахме в къщи, гдето тя пак се скара на дядо ми, загдето е допуснал да се гаврят хората с нея. Тя обичаше много своя единствен син и на него нищо не посмя да каже.

 

Димо Казасов

Из книгата „Преживелици“, 1979 г.

 

* По сведения на Лидия Горанова - дългогодишен уредник в Специализирания музей за резбарско и зографско изкуство – Трявна, първите сценични представления по пиески, композиции и диалози, писани и поставяни от Петко Р. Славейков датират от 1856 г. Наличието на училище и читалище в духовния живот на тревненци, естествено поражда идеята и за третия културен институт - театъра. И така, през 1872 г. тук се организира първото театрално представление – пиесата ”Многострадална Геновева”, представена на импровизирана сцена в Школото. С нея се поставя началото на театралната дейност в града.

 

* * Дядото на Д. Казасов, по бащина линия, за когото става дума в текста, е Димо Цанев Донин /1830-1900/, родом от Трявна, брат на казасите Никола и Димитър Цаневи Донини. И тримата братя упражнявали този стар занаят, но най-изкусен майстор бил Никола.

Съпругата на Димо Ц. Донин, се казвала Мара Стойчева Димова /1832-1914/ и също била родом от Трявна. Техният син Тотю Димов Казасов /1858-1916/, бащата на Димо Казасов, който бил учител по занятие, имал три сестри - Дона, Деша и Кина. Споменава се и за един негов брат, на име Цаню, за когото обаче, липсват всякакви сведения. Твърде вероятно е, да е починал като дете…

Фотофакт

Преди време чрез Катя Николова – дългогодишен уредник  в Специализирания музей за резбарско и зографско изкуство в Трявна, попаднах на тази интересна снимка, която ме озадачи, тъй като никога не бях чувала, че сградата, в която до 2006 г. се помещаваше Редакцията на в. „Тревненска седмица“ и бившата фурна под нея, е била събаряна до основи. По-странното е, че никой от живущите в района възрастни тревненци не си спомня този факт...

Снимката не е датирана, но предвид факта, че средната, осмоъгълна част на Часовниковата кула е вече в бял цвят, тя със сигурност е правена около 1966 г. Припомняме, че по сведения на Даниела Тодорова – Дабкова от СМРЗИ – Трявна, първоначално тя била с дървена конструкция в „естествен потъмнял цвят“, през 1908 г. е боядисана в кафяво, а през 1926 г. – в зелено. При реставрацията през 1966 г. Кулата добила днешния си вид. Заедно с Възрожденския площад, тя е обявена за паметник на културата с национално значение година по-късно. Твърде вероятно е снимката да е от средата на 60-те г. на миналия век и предвид паркирания на площада автобус, марка „ЛАЗ“/LAZ (Лвовски автобусен завод, дн. гр. Лвов, Украйна). Серийното производството крайградски автобуси на въпросната марка, стартира именно по това време.

Любопитна подробност е, че на втория етаж на въпросната сграда някога се е помещавало кафене /в голямата стая с изглед към реката/, в една от двете стаи, с гледка към площада – бръснарница, а в другата - жилището на фурнаджията…

В първоначалният си вид къщата със сигурност е била покрита с каменни плочи, както е видно и от една стара фотография от фонда на СМРЗИ – Трявна, от края на 19 в., както и от картички от 1917 г. и от 1925 г. /колекция на Павел Енчев/. Две години по-късно, я виждаме покрита с керемиди. Така изглежда къщата и през периода 1946-1952 г., според една снимка от дигиталния архив на ИЕФЕМ - БАН в Британската библиотека. Най-вероятно къщата е върнала автентичния си вид след събарянето й в средата на 60-те г. на миналия век, когато е била наново построена…  

Архивна снимка, предоставена от Катя Николова

Възрожденският площад преди 1897 г.
Снимка: СМРЗИ - Трявна

Часовниковата кула, 1917 г.
Снимка: Колекция Павел Енчев

Възрожденският площад, 1925 г.
Снимка: Колекция Павел Енчев

Възрожденският площад, 1927 г.
Снимка: Колекция Павел Енчев

Часовниковата кула в Трявна, 1946-1952 г.
Снимка: ИЕФЕМ - БАН, Британска библиотека

Възрожденският площад днес
Снимка: tryavna.org

Дарителят Димитър Бъчваров, чието име носи музикалният дом в Разград

На 5 май 1940 година е открит Музикалният дом в Разград. Тогавашните вестници „Разградско слово“ и „Разградски новини“ отразяват събитието с почти идентични текстове. Те изрично отбелязват, че това е първият дом от такъв род в Царство България.

Замисълът за построяване на Музикален дом в Разград е още от 1914 г. Тогава се основава фонд „Постройка на Музикален дом Разград“. Първи вносител във фонда е Димитър Петров Бъчваров (14 златни наполеона или 280 франка) и някои дейци на Музикално дружество „Железни струни“. Войните попречват на начинанието и то е подновено през 1932 г. През 1934 г. започва отделянето на приходи от концерти на дружеството. През 1935 г. към тях се прибавят и средства от песнопенията на хор „Железни струни“ в църквата „Св. Николай“

Мястото за построяване на дома е определено през 1935 година и за това решаваща роля има пак Димитър Бъчваров. Той откупува схлупения Евангелски молитвен дом до река Бели Лом, а иначе самото място е общинска собственост. По това време в Разград вече няма евангелисти, които започват съществуването си в града след 1910 г., но постепенно тази деноминация изчезва и се възобновява чак след 1990 година. […] /Бел. Г. Иванова - Заради щедростта си Димитър Бъчваров е награден с орден “За човеколюбие”, а благодарните хористи наричат дома “Димитър и Екатерина Бъчварови”/.

Проектът за Музикален дом е дело на арх. Иван Манев, родом от Разград, завършил архитектура в Гент, Белгия, и е готов през 1938 г. Всъщност първите по-сериозни проекти на арх. Манев, който през по-голямата част от живота си работи в Русе, се реализират в родния му град, където в периода между двете войни проектира различни сгради с голяма архитектурна стойност: Читалище „Развитие“ (театралната сграда), Музикалният дом, къщата на адвоката Казанаклиев – понастоящем Дом на учителя, къщата на сем. Бъчварови. Майстор е на детайла в архитектурата, а нагледен пример за това е атиката на Музикалния дом с характерна барелефна композиция, сред която е и лирата – символ на „Железни струни“.

С доброволен труд разградчани изравняват терена преди строителството.

Димитър П. Бъчваров и съпругата му Екатерина Д. Бъчварова даряват през 1936 година 400 000 тогавашни лева. […] В дарението помагат още анонимни дарители и Разградска община. Общо до откриването на Музикалния дом са дадени 500 000 лева.

Домът е осветен на 5 май 1940 година. В него са поставени бронзови глави на дарителите, изработени от скулптора Йордан Кръчмаров, роден в Разград. Така 36 години след създаването на певческото дружество „Железни струни“ то вече има и свой дом. Тържественото му освещаване е извършено от митрополит Михаил Доростолски и Червенски (1884-1961). […] Тогавашният председател на Музикалното дружество и директор на Популярната банка в Разград, Христо Чехларов подарил художествени албуми на дарителите Димитър и Екатерина Бъчварови. „Този дом не е за мене, а за всички“, споделя дарителят в словото си по повод откриването на дома. […]

Редно е да кажем нещо повече за спомоществователя Димитър Бъчваров. Той е бил голям разградски търговец и финансово-кредитен деец. Роден е през 1869 г. в Трявна, през 1897 г. се заселва в Разград. Става председател на Музикално дружество „Железни струни“, а по-късно и негов почетен председател. Почива в Разград на 30 ноември 1943 г.

Бъчваров дава средства и за изграждане на сградата на кинотеатъра /сега читалище „Развитие“/. Предоставил е и финансова помощ за градската болница, за църквата „Св. Николай“ /по-точно за построяване на втори храм в града/, за сиропиталището и др.

Семейство Димитър и Екатерина Бъчварови нямат живи преки наследници. Те са собственици на една от най-красивите къщи в Разград, построена в първата половина на ХХ в. Това е къщата близо до джамията в центъра, която последно бе ресторант „Замъка“, който изгоря и сега се виждат само руините. Къщата не е одържавена веднага след 9-ти септември. В нея за известно време се помещава отдел „Просвета“, по-късно става гостна на Окръжния народен съвет. През средата на 80-те години на ХХ век се префасонира в Окръжен дом на българо-съветската дружба. След прехода на 90-те години къщата, която бе в списъка на архитектурните паметници с местно значение, заработи като заведение. То изгоря на 12 януари 2008 г. и от красива къща се обърна в грозни останки, обрасли с растителност. Засега няма яснота за бъдещето на мястото и дали има изгледи сградата да бъде възстановена по някакъв начин в предишния си вид. Такава е накратко историята на дома на Бъчварови. […]

 

Проф. д.п.н. Пламен Радев

 

Ползвани са архивни снимки, предоставени от диригента на „Железни струни“ Красен Иванов

 

Източник: www. ekip7.bg

Димитър Бъчваров

Инициативният комитет, отляво надясно: Иван Данов, Добри Златев,
Георги Казанаклиев (адвокат), Екатерина Бъчварова, Димитър Бъчваров,
подполковник Владев, Генчо Христов - кмет на Разград и Атанас Петров

Първа копка за построяването на Музикалния дом в Разград

Музикалният дом в строеж,
17 ноември 1938 г.

Хористи пред построената вече сграда, 1939 г.

Музикалният дом днес

Къщата на Бъчварови, която в ново време
се превръща в ресторант
и след това изгаря в пожар

Руините на къщата на Бъчварови днес