Занаятчийството в България * Част I

От днес в две поредни публикации ще ви запознаем с един интересен обзор на занаятчийството в България, в началото на миналия век, когато са предприети редица стъпки на държавно и местно ниво за насърчаване и подкрепа на занаятчийското съсловие. Примерите са достатъчно красноречиви и са ярко доказателство за адекватното и далновидно отношение и политика на някогашните ни управници и респективно - за цветущото стопанско и икономическо състояние на България през онзи отминал период. И може би, ако днешните ни управленци осъзнаят, осмислят и прозрат факта, че Образованието стои в основата на всяка успяла нация, и положат съответните държавнически усилия и в тази посока, България ще е друга в обозримо бъдеще…

 

Занаятчийството в България се явява след земледелците второто по брой съсловие: с занаяти се прехранва 9 % от цялото ни население, а с земледелие и отраслите му – 77 %.

Занаятчийството е свързано с бита на нашия народ и то води началото си от далечното ни минало. Начало на занаяти ние намираме още при царуването на Симеона Великий, по-силно те са разпространени през Второто българско царство, а през епохата на турското владичество нашите занаяти достигат своето цветущо развитие. Поради милитаристичния характер на турската държава и понеже Цариград е служил като военна опора на империята, то в тоя и други градове се съсредоточили доста занаятчии (голямата част от тях са били българи), които са били организирани в еснафи и са работили на първо време предимно за войската. На организираните занаятчии в еснафи турската власт е признала известни привилегии, които са им давали възможност да имат голямо влияние пред турската държава. При започването на нашето национално възраждане, еснафските организации вземат деятелно участие в черковното и политическото ни освобождение. От техните еснафски каси щедро се даваха средства за създаването на българските черкви и училища, а самите занаятчии винаги стояха в редовете на борците заедно с Бозвелията, Илариона, Левски и Бенковски за изграждане на нашата народност и държава.

След Освобождението ни пак из средата на нашите занаятчии се вземаха първите ратници за организиране на младата държава […].

В България, поради климатическите условия и поради планините, голямата част от балканското население е принудено да изкарва прехраната си чрез занаят, било у дома си, било чрез странствуване из вътрешността на страната, а друг още по-голям брой занаятчии има разпръснати по градските и селски центрове. От статистическите сведения, които ни е дала досега Дирекцията на статистиката за преброяване на населението по професии (към 31 декември 1920 г.) се вижда, че занаятите са силно развити в нашите градове край Балкана, Средна-Гора и центровете, гдето преди освобождението ни цъфтяха старите занаяти. От цялото местно население занимават се с индустрия и занаяти в Габрово – 52.5 %, в Трявна – 47.4 %, в Троян – 43.4 %, в Самоков – 42.4 %, в Дряново – 41.7 %, в Горна-Оряховица – 34.7 %, в Карлово – 38 %, в Панагюрище – 37.2 %, в Казанлък – 35.4 % и т.н. С някои изключения за Габрово и Самоков, дадените цифри за горните градове ясно показват развитието на занаятите в тях. От същите статистически сведения може да се види, че в края на 1920 г. в България е имало кръгло около 200,000 души самостоятелни господари, майстори, помощници и работници, които са работили в разните занаяти и индустрии, край които се прехранвали още 300,000 души от населението, което дава един процент от 10 % от общия брой на населението. Грамадната част от тия числа се пада на занаятчийството – 90 %, а на индустрията едва се пада 9 %. Явно е от тия данни, че в България занаятчийството има несравнимо по-голямо значение в стопанския живот в страната, отколкото едрата индустрия. При това нека прибавим, че в тоя общ брой не влизат занятията (професиите) като бакали, арабаджии, кафеджии и др., които някои икономисти причисляват към занаятчийството, и които в миналото се числяха към старото наше еснафство. Тук също не влизат и ония наши занаятчии, които имат друго главно занятие, а упражняват известен занаят, като допълнителна своя професия. Такива занаятчии се намират главно в селата, занимават се предимно с земледелие, прекупничество или кръчмарство, а само от време на време през определени дни от годината упражняват занаят, като дюлгерство, зидарство, ковачество, коларство, каменарство, шивачество и др. С тия групи занаятчии общият брой на занаятчиите далеко би надминал цифрата 250,000 души.

От изложеното може да заключим, че занаятите в нашата страна се явяват резултат на дълбоко органически причини, играят важна роля в живота на населението, за това не само, че е преждевременно, но не и безполезно да се говори за устарялостта на тая форма от народния ни труд и за несъответствието й с съвременните условия в производството. От приведените по-горе данни явствува тоже с пълна очевидност, че занаятчиите и техни помощници – калфи и чираци – заемат почетно място в икономическия живот на страната и се явяват втората по брой социална класа от населението след земледелците, наброяват повече от 250,000 души с едно годишно производство на повече от 250-300 милиона златни лева. Така, че нашият народ за много и много години ще има работа с нашето занаятчийство и съвършена утопия се явяват очакванията на ония, които мислят, че ще се унищожат занаятите, щом дойдял капитализмът в нашата страна, за капиталистическата зрялост, на която трябва още много да се желае. Съществуването на занаятчийството паралелно с едрата индустрия се обяснява с условията на пазаря, с неговото количествено производство, с създалите се традиционни търсения на продуктите му и с редица локални причини. Тук голяма роля играят традиционните и психологически фактори – вкусът, модата, индивидуалните и художествени изисквания, които могат да бъдат удовлетворявани само от занаятчиите. То се обяснява, по-нататък и от чисто технически причини, тъй като не всички специални области от промишления труд могат да се изпълняват от машините, толкова повече, че голяма част от консуматорите искат от фабрикантите художествена обработка и творчество, т.е. такива похвати, които не могат да бъдат създадени с машините.

И ние като стоим на българската действителност и на позицията, че занаятчиите и техните помощници – калфи и чираци – съставляват грамадна част от населението в страната, препоръчваме редица прогресивни мерки от стопански и технически характер за подпомагане на занаятчийството. […]

Следствие на това ние поддържаме, че се налага на държавата една покровителствена политика на тоя среден клас от населението, като не остава тя индиферентна при борбата на занаятчиите с едрия капитал, да застане на страната на по-слабите, там да укаже своята помощ. От друга страна, ние намираме, че е погрешно да се мисли, какво от мерките за подпомагане на занаятчийството ще се ползуват само заможните занаятчии, пред вид на факта, че и най-слабите из между занаятчийското съсловие – калфите и чираците – се нуждаят от особени грижи и покровителствени мерки, които не влизат в рамките на общото работническо законодателство. Специални институти, специални законодателни мерки, които защитават всички работящи в занаятчийството (господари, калфи и чираци), и ги подпомагат отделно, като работящи в занаятите, са тясно свързани и с демократическите тенденции на времето. […]

Тия мерки целят да дадат на всички работящи в занаятчийството технически усъвършенствувания и модерни начини за работа в занаята, ефтин и леснодостъпен кредит, търговски познания и професионално образование, да развият най-широко кооперативното дело между занаятчиите и т.н. […]

Тия съвременни мерки за подкрепване на нашите занаяти се схванаха своевременно най-добре от неколцина икономисти. През 1910 г. нашият законодател, изхождайки от началото, че нашите занаяти са жизнеспособни и, че може да им се помогне само с средства, които са в хармония с съвременното икономическо развитие на занаятчийството, внесе в Народното събрание един нов законопроект с обширна мотивировка за подпомагане на нашето занаятчийство. Камарата гласува тоя законопроект, който стана на 21 април 1910 г. „Закон за организиране и подпомагане на занаятите“, допълнен съобразно исканията на занаятчиите, с закон от 13 май 1925 г. С прокараните така за пръв път рационални мероприятия, които са от общовъзпитателен и културен характер и не спъват техническия прогрес, се целеше рационална подкрепа за нашето занаятчийство.

В изпълнение на тая система от мерки, държавата и другите обществени институти полагат грижа на първо място за развитие на професионалното образование, като се подготви младото поколение – бъдещите граждани – към практически живот, към пласиране в работа за повишение производителността на народния труд, а не и към създаване на кандидати за чиновници. Получаването на добра професионална подготовка се явява особено важна за младежите, бъдещи занаятчии, понеже занаятчийският труд е труд индивидуален. Също така полагат се грижи, за да може да се подготвят чрез професионалното образование младежите от двата пола към самостоятелен практически живот и да се създадат условия за тяхното сносно материално благосъстояние.

За тая цел, за да може да се засили професионалното образование у нас, създаде се „Закона за търговско-промишленото образование“ от 9 юлий 1924 г., според който закон, промишлените училища се разпределят на:

а) практически, на които курсът на учението трае три или четири години, изключително професионалната практика и в началния клас, на които се приемат млади, свършили гимназия;

б) средни, на които курсът на учението продължава четири или пет години и з до 6 месеца професионална практика, като в тях се приемат младежи с завършено прогимназиално образование, и две или три години и 3 до 6 месеца професионална практика, като в тях се приемат свършили VI клас;

в) допълнителни практически училища, задължителни за всички работници и служащи от 14 до 21 годишна възраст. Продължителността на учението трае според подготовката на учениците и характера на професията от 2 до 3 години с 8 работни месеца и най-малко по 8 часа седмично.

За самоопределилите се в професията могат да се откриват и кратковременни курсове, в които учениците се запознават с някои новости в областта на техниката по тяхната професия.

Свършилите практически или средни училища се ползват под гаранция на държавата с лесно достъпен кредит за обзавеждане на професията си.

Заедно с това значително се увеличи числото на промишлените-занаятчийски училища, като от страна на държавата, така и от страна на търговско-индустриалните камари, окръжните и общински съвети, женските дружества и частни лица. През текущата учебна 1928/1929 година е имало уредени от държавата средни, практически и допълнителни училища 53 с 2,705 ученици от двата пола; от търговско-индустриалните камари – 6 училища средни и практически с 1487 ученика; от окръжните съвети – 8 средни и практически училища с 520 ученика; от общините – 8 девически стопански училища и занаятчийски курсове с 241 ученика; от женските дружества – 24 практически стопански училища с 2136 ученички и от частни лица – 9 практически стопански училища с 427 ученички. Всички тия училища са от най-разнообразни отрасли на занаятчийството: механо-технически, столарски, коларски, кошничарски, тъкачески, грънчарски, шивашки дамско-шапкарски и т.н. Подтикът за следване в тия училища е тъй силен, че помещенията са се указали недостатъчни. През последните пет години се предвиждаха всяка година доста големи суми за постройка на нови помещения и разширение на старите. През течащата финансова 1928-1929 година ще се изразходват за тая цел от държавния бюджет около 10 милиона лева и от бюджетите на търговско-индустриалните камари, постоянните комисии и частни фондове около 8 милиона лева.

Паралелно с разширяването на мрежата на промишлените училища и увеличаването в тях броя на учениците, в бюджета на държавата, търговските камари, окръжните и общински съвети, се предвиждат всяка година все по-големи суми за издръжката на тия промишлено-занаятчийски училища.

Заедно с това Министерството на търговията, Промишлеността и Труда, се е стремяло да подкрепи в тая насока и частната инициатива, като е отпускало за целта на разни лица и дружества субсидии.

Освен засилването на общите професионални занаятчийски училища, нашият законодател, се е старал да се даде тласък за развитието на техническо и общо образование на младежите, които вече са предали на известни занаяти – чираците – бъдещите наследници на сегашните майстори. Обучението на младия работник чирак е социален въпрос, тясно свързан с бъдещето на нашето занаятчийство. За тая цел у нас се въведе задължително образование на чираците в областта на занаята, който те са избрали за бъдещ поминък. Задължително по няколко часа седмично, под страх от глоба за майсторите и родителите, всеки чирак трябва да посещава дневните специални професионални курсове и училища, които държавата, търговско-индустриалните камари, окръжните и общински съвети създават за обучението на чираците. В тия дневни училища, както те са наредени в западните културни държави, край общата и специална теоретична подготовка, която се дава на чираците – ученици, се застъпва и практическото обучение по съответния занаят, който той не може систематически и изцяло да изучи в работилницата на своя майстор. Тук особено внимание се обръща за обучението в разните занаяти на сираците на нашите герои от войните. За тях необходимото обучение е под контрола на държавата и са създадени специални приюти и пансиони за живеенето им.

Инициативата за чирашките курсове и училища, подхваната през 1910 г. след гласуването на закона за организиране и подпомагане на занаятите, постепенно получава по-широко развитие. Чирашки училища има за сега открити и издържани от търговско-индустриалните камари в София, Варна, Пловдив, Русе и Бургас, и през настоящата учебна 1928/1929 г. те са броили 2865 ученика – чираци и калфи, разпределени по различни занаяти: столари, шивачи, обущари, тенекеджии и др.

 

(Следва)

 

Христо Ст. Хинков **

Из „Полувековна България /1878-1928/. Илюстрован юбилеен албум“, Редактор – издател Евгения Марс, 1929 г.

 

* Статията се публикува с известни съкращения.

 

** Роден на 10 септември 1879 г. във В. Търново. От 1898 г. следва право в Софийски университет “Св. Климент Охридски”, междувременно сътрудничи на редица вестници и списания. През 1905–1906 г. Специализира стопански науки в Германия (1905 – 1906). В България работи в БТБ и в Министерството на търговията. Един от основателите на индустриално-занаятчийска кооперация “Прогрес” в Габрово (1910). През 1926 г. Христо Ст. Хинков е преподавател във Висшата кооперативна школа, а през учебната 1936/1937 г. - учител в занаятчийското училище към Софийската търговско-индустриална камара.

По-известни негови трудове са “Занаятчийството в България” (1926), “Стопански фактори за българското възраждане” (1947) и др.

*** Повече за занаятчийски кооперации в Трявна през първата половина на XX век, можете да прочетете в статията на Лидия Горанова /„Сборник „Народните занаяти. Минало, настояще и бъдеще“, т. 8, 2013 г./, която публикувахме в групата преди време

Гайтанджийска работилница в Трявна
Худ. Феликс Каниц

Русенската търговско-индустриална камара е първата в България,
създадена през 1890 г.

Занаятчийското училище в София /около 1940 г./,
създадено през 1922 г. от Софийската търговско-индустриална камара
Снимка: Стара София

Почетен диплом от 1914 г., издаден от
Търновската държавна подвижна земледелска катедра

Още в брой трети на "Тревненско ехо", вестникът,
чийто първи брой излиза през май 1929 г.,
е публикувана кратка статия за нерадата съдба
на местното занаятчийство, чийто автор е
обущарят Пенчо Илиев,
който по това време оглавява занаятчийското съсловие в Трявна.
Тя е и призив за широк обществен дебат по темата на
страниците на вестника...

Темата за съдбата на занаятчийството продължава и
в бр. 6 и 9 на в. "Тревненско ехо" /1929 г./

В бр. 20 на в. "Тревненско ехо" /1929 г./ се разглеждат и
конкретни мерки за подпомагане на занаятчийското съсловие

Предания от Плачковско, пазят спомена за еничари и хайдути

Интересно предание от мрачните години на робството достига до наши дни чрез спомените на Петко Дамянов от Малки Плачковци, които помни от разказите на баща си Дамян Иванов *. По думите му, на горния край на Малки Плачковци, до чучура, личали следи от самотна къща и харман. На това място, около 1855 г., дошли от Търновско Иван и Елена и се заселили заедно с осиновените си две момчета, останали сираци. Те били деца на брат му Дамян, убит от турците, заедно със съпругата му. Вероятно ужасната трагедия предопределила избора на Иван, който станал хайдутин, свързал се с Рада Барашка, поп Мартин и Бойчо войвода, които с четниците си обикаляли района на „Белите извори“, Мъхнатите скали и Хайдушкия кладенец. Прочутите войводи Вълчан и поп Мартин, водели хайдушки чети по цялата Стара планина и Средна гора. Те били в течение на тайните комитетски дела. На Иван възлагали да наказва злодеите из целия балкан. В потвърждение на този факт бил и открития в зидовете на отдавна рухналата му къща ханджар /кинжал/. Той се прославил с подвизите си и турската власт от Търновско и Казанлъшко, започнала да го издирва. В комина на къщата си, високо до верижното дърво, Иван си направил скривалище, където многократно се укривал от турците, изпращани от конака в Трявна да го дирят. Един ден обаче, турците хванали съпругата му и децата, завързали ги за седлата на конете и ги влачили през Късовци по посока на Мъхченица, удряли ги и все питали: „Къде се крие баща ви?“. До голямата самотна скала на средния рид на вр. Мъхченица, майка им Елена решила да се хвърли, заедно с децата си в пропастта. Един турчин я видял, предусетил намеренията й, съсякъл въжето, хванал децата за косите, завлякъл ги до скалата и вдигнал ножа си да ги убие. В този миг, майка им, извикала: „Стойте!“...

На същия ден, при поредното завръщане у дома, баща им Иван чул необичаен шум. Погледнал през малкото прозорче, видял окървавените си близки и веднага се нахвърлил срещу турците. Успял да ги освободи. Но самият той, ранен и окървавен, бил овързан с въжета и закаран в конака в Трявна. Отказал да говори и бил закаран с подсилена охрана в Диарбекир, където след мъчения, бил обесен полумъртъв. Ужасена, съпругата му научила, че турците се канели да вземат децата й за еничари. Спасила ги юначната Рада Барашка, която през една есенна нощ тайно отвела майката и децата при свои верни хора в Казанлък…

За съжаление, други момчета от Плачковско, не успели да избегнат ужасната си участ и били отнети от родителите им, за да бъдат обучени за еничари. Преди време ви разказах една такава история, по спомени на Деньо Добрев, затова сега няма да я препредавам отново. /“Спомени и предания за възникването на Плачковци“ /26 януари 2023 г. – „Тревненски будил“ по статията „Векове на отстояване на българския дух“, в. „Тревненски зов“, бр. 46/18 ноември 1986 г./.

Открих сведения за още две момчета, които били „взети“ за еничари, едното от които, било родом от Г. Плачковци, а другото остава в историята с името Ангел Войвода. Сведения за него откриваме освен в записките на Катя Николова – дългогодишен уредник в Специализирания музей за резбарско и зографско изкуство в Трявна и на краеведа от Нейковци – Георги Петков. Според записаното от К. Николова, неизвестният момък от Г. Плачковци и Ангел Манкин /от рода на опълченеца Митю Дамянов Дончев, загинал заедно с брат си Цаню Дамянов Дончев в боевете на Шипка/, заедно с Рада Барашка се завърнали от Македония, „където бил разбит еничарския корпус, а след това и двамата станали хайдути при Вълчан войвода“.

За Ангел Донев от Нейковци, брат на Дамян Донев и чичо на опълченеца Цаню Дамянов Донев, пише в записките си краеведа Г. Петков по сведения на дядо Ганчо Христов от Нейковци. Бъдещият войвода бил кръстен на чичо си Ангел, изселен след Освобождението. Баща му се казвал Доню и бил прочут майстор дюлгерин, който градил къщи, мостове, джамии. Водил тайфи дюлгери по Одрин и Истанбул. Веднъж, когато се прибирали от гурбет, заедно с други майстори от Тревненско, били издебнати и завардени от кърджалии и „избити до крак“. Това научил Ангел за татко си, тъй като като момче бил взет за еничар. Викали му „Анга“. Дълго обикалял поробените земи Ангата, нагледал се на турските зверства и не забравил род и родина. По време на едно голямо сражение в Албания, заедно с един свой приятел, успели да избягат и с конете се завърнали „откъм Тракия“. Ангел повел своя дружина и започнал да хайдутува из „нашия край“ и Конарското. Ангел войвода, имал „много лоши кучета“, които не допускали никого да прекрачи прага й, не приемали и храна от чужд човек. Много пъти турците, опитвали да ги отровят, но безуспешно. Дядо Ганчо бил чувал как и къде бил убит Ангел войвода, но поради напредналата си възраст, не успял да си спомни мястото.

 

Подготви

Галина Иванова

 

* По сведения от записките на Катя Николова – дългогодишен уредник в СМРЗИ - Трявна

Тема с продължение. В отчуждения имот на протойерей Георги Пеев, отваря врати втората градска баня в Трявна

Наскоро публикувах интересни сведения за първата обществена баня в Трявна след Освобождението. Вероятно тя се е намирала на същото място, където години по-късно, е построена сградата на бившата градска баня /1958 г./, в която днес се намира Музея за азиатско и африканско изкуство, и била собственост на Тодорица поп Николова /поп Койчева/. Благодарение на г-жа Кремена Станева – дългогодишен учител и зам. директор на Славейковото училище, разбрах за съществуването на още една обществена баня след 9 септември 1944 г. Сърдечно благодаря на д-р Неда Младенова, г-жа Ирина Каменкина – дългогодишен учител в Славейковото училище, на журналистката Добринка Петкова и на г-н Емил Николов, които допълниха с още сведения и факти темата.

Оказва се, че преди построяването на градската баня през 1958 г., за която вече стана дума, в къщата на протойерей Георги Пеев – свещенослужител в църквата „Св. Архангел Михаил“, намираща се на ул. „Хан Аспарух“ №3, в близост до днешната Спортна площадка /на ул. „Симеон Цонев“/, е функционирала обществена баня. По сведения на д-р Н. Младенова, която е родена в тази къща, и на г-жа И. Каменкина, понастоящем собственик на имота, въпросната баня се е помещавала в отделна постройка в двора на т.н. „Попска къща“. Водата се загрявала в казан, който се „палел отвън“ и по тръби е „отвеждана“ в банята. В помещението за къпане, имало кран за топла и студена вода, три малки каменни корита, а между тях и пейка, под която минавали тръбите и я затопляли, както и тасчета за поливане. Една голяма стая до банята, била отредена за съблекалня. Вероятно, въпросната градска баня била „открита“ след 1948 г. и функционирала до откриването на новата през 1958 г. На тази мисъл навежда факта, че тя била стопанисвана от общинското стопанско предприятие „Жилищен фонд“ към тогавашния Градски общински народен съвет - Трявна. Въпросното предприятие било създадено по разпоредбите на Закона за отчуждаване на едрата градска покрита недвижима собственост (З.О.Е.Г.П.Н.С.), обнародван в „Държавен вестник“, бр. 87 от 15 април 1948 г.

Под № 77 в списъка на лицата, 84 на брой, засегнати от въпросния закон, който се съхранява в архивите на Комисията по чл. 11 от закона към Тревненска община, фигурира и името на Протойерей Георги Пеев. А неговият имот, в който била „открита“ градската баня, е сред отчуждените по Закона…

Любопитни сведения за съществуването на „частни бани“, които освен от членовете на семейството, се ползвали и от близки и комшии, научихме от някои коментари към предходната публикация. Така например, по сведения на г-жа Лидия Койчева, в двора на къщата на майстора – тухлар Стефан Койчев, която се намира в началото на Качавунската махала, също имало малка постройка, строена през 30-те години на миналия век, която разполагала с баня, която ползвали не само собствениците, но и комшии от махалата. Тя е запазена и до днес, но с друго предназначение.

По думите на г-жа Иванка Балабанова, в края на Старинната улица, в „старата къща“ на свекърва й, имало „турска баня“, която палели веднъж седмично и също се ползвала от комшиите.

За още една частна баня в къщата на бай Танко Тахов, която се намирала на ул. „Асеневци“ 17 в Трявна, ни разказа г-н Емил Николов, която също се ползвала и от съседите. 

Сърдечно благодаря на всички будни тревненци, които ни споделиха интересни спомени и факти по темата, която вероятно може да бъде допълнена с още детайли и подробности…

 

 

Подготви

Галина Иванова

Старо българското домостроителство във Велико-Търновско. Част II

Нека сега разгледаме въпроса, как е станало, щото нашите самоуци-архитекти да зарежат полека-лека народния си стил и да заловят друг съвсем различен от него. Известно ни е, че както едно време тъй и сега, в съседната Ромъния намират прехраната си мнозина майстори-зидари от Велико-Търновско и от другаде. До преди половина столетие, те са ходели и в Цари-град, но не да строят здания, а военни пътища, фортове и крепости. Всичко ново по домостроителството, което нашите самоуци-архитекти са виждали в Ромъния и турската столица, побързали са да го принесат в България. Освен това, с течение на времето дървения материал по северните поли на Стара-Планина ставал все по-скъп, а в крайдунавските градове започнал да язлиза от Галац доста евтен чам, който полека-лека заместил тукашния дъб, бук, бряст и пр. С развитието на търговията в Европейска Турция, започнал да се принася от странство и нуждния при постройката на къщя металически материал, като разни гвоздеи, ключалки, прибори за печки и др. Тая е горе-долу причината на исчезването на оригиналното българско домостроителство в Велико-Търновско и заместването му с друго, съвсем разнообразно, такова, от което се срещат на стотини в всяко едно заселено място.

Че нашите доморасли архитекти и майстори-зидари са въобще хора, наклонени към самоусъвършенствувание, предприемчиви и трудолюбиви, тога го констатира учредената не отдавна при министерството на Народното Просвещение индустриална коммиссия, задачата на която бе да изучи съществующите в Княжеството ни занаяти и да предложи целесъобразни мерки за повдигането на тия от тях, що имат добро бъдеще. В излезналата през 1889 г. брошура под заглавие „Кратко изложение по земледелието и занаятите в България“, написано по събраните сведения от поменатата коммиссия, ето какво срещаме: „Един от най-бързите начини за повдигането занаятите без съмнение е този, когато на работника, който вече е доста вещ и приготвен в някое занятие, се покаже как може да се усъвършенствува и да приготовлява по-ценни продукти. Той за кратко време усвоява всичко и се усъвършенствува. Нагледен пример имаме с нашите дюлгери. Всекиму е познато, че преди десетина години къщите на София се градяха исключително от италианци. Нашите дюлгери бяха принудени да чиракуват при тях и да се учат. Не се минаха няколко години, и нашите дюлгери се научиха да секат и дялат камъне, да зидат къщи и да правят по стените им всевъзможни украшения от хорозан; научиха се да разбират от план, да го испълняват, да смятат количеството на необходимите тухли за направата на къща по дадения план. С една дума превзеха съвършенно занаята на Италианците и ги направиха невъзможни. По същия начин Италианците бяха заместени от нашите дюлгери и по шосетата. Тези два факта ни посочват вече пътя, по който тряба да се върви, за да се достигне час по-скоро към целта“. Горните мисли на неизвестния нам автор са на пълно приспособими и за майсторите-зидари в Велико-Търновско, гдето на-скоро, след освободителната война, тоже се разви широка строителна деятелност.

Като прегледахме в началото на 1894 год. общия план на първата българска изложба в Пловдив, заедно с поясненията към частите му, намерихме от лявата страна на главния вход място за българска селска къща с „чисто национална архитектура“, гдето да бъде изложена нашата ръчна, домашна индустрия. Четохме по-сетне в протоколите на управителната коммиссия, че грижата за изработването на проекта на българската къща вземал доброволно върху си инженер-архитекта Ненов, но когато на есента посетихме официално отворената вече изложба, за жалост, не намерихме никаква българска къща, нито на предвиденото й място в общия план, нито другаде. Както се научихме отпосле, поменатия инженер-архитект предоставил доста сполучлив проект, за който бил добре възнаграден, но управителната коммиссия, не известно по какви съображения, не го турила в испълнение. И тъй от нашето чисто народно домостроителство не фигурираше нищо в първата българска изложба в Пловдив /Уверяват, че павилиона на Татар-Пазарджисския окръг пречал от части на българската къща, та затова не била построена такава/. Каква противоположност между нея и миналогодишната изложба в Прага, гдето нашите еднокръвни братя представили цяло „Ческо село“, което красноречиво говорило за високото развитие на ческата селска архитектура.

В цялото ни Княжество първо място по хубост и здравина заема селското домостроителство в Велико-Търновско и от части в Родопите. Прегледайте всичките доста сполучливи типове от селски къщи на известния живописец Ив. Мърквичка (едни приложени към разни книги на „Министерския Сборник“, а други още не обнародвани), и ще видите, че къщята в Софийско (Осиково), Цари-бродско (Държина), Ломско (Вълчидръм), Берковско (Главановци, Бели-мел) и Ихтиманско стоят много по-долу от ония в Габровско (Жълтеш, Болата) и Родопите (Чепелари, Чаушево). Пишущий настоящите редове се очудва на грозното селско домостроителство около столицата, та и на много места по провинцията. В южните поля на Емине-даг, къде бреговете на Черно море, селските къщи са пак исключително еднакви, особено в Св. Влас и Емона; те имат само формата, но не и украшенията на каптонерка и са расположени все по една посока.

Желателно е щото, ако някой наш инженер или архитект се залови да изработи ръководство с планове и фасади за селското ни домостроителство, да му даде национален характер, като вземе за образец старото ни домостроителство в Велико-Търновско. Същото ний виждаме да са направили хората и другаде. В Руссия съществуват разни „Селско-хозайственная архитектура“ и „Селское строителное изкуство“, които са съставени все по подражание на старото русско домостроителство.

Къщи по чисто народен стил предполагаме да се намират още в Средня-Гора, Родопите, Котленско и някои пунктове, гдето населението се занимава с дюлгерство. Както говорихме и на друго място, никога не можем да се съгласим с мнението на Д-р К. Иричека, че домостроителството е принесено у нас – в България от Албанците. В списанието „Библиотека“ срещаме една статия под заглавие „Жилищата на селското население в вилаетите“ от В. Кънчева, при която има и тип от най-хубава селска къща в Костурско, Леринско, Капларско, Битолско, Демир-хисарско, Дебърско, Неврокопско, Разлог, Драмско и пр. Като сравним тоя тип с оня от Велико-Търновско, ний ще видим, че между тях няма никакво сходство. Понеже албанецът и македонецът са най-близки съседи и владеят, може да се каже, на равно строителното изкуство, то, няма съмнение, че и селските им къщи са еднакви в архитектурно отношение. Тъй като къщите, проектирани и изработени от тамошните майстори-зидари, в нищо не приличат на ония, проектирани и изработени от същите в северните поли на Стара-Планина, то възможно ли е да се предполага, че едните са усвоили строителното изкуство от другите? Впрочем, това доказателство не е достатъчно силно, щото да ни докара безспорно да приемем, че българинът в Мизия е научил домостроителството от живущия много далеч от него албанец зад Шар-Планина и Охридското езеро. По същия предмет остава да говорим по-обширно друг път.

Уверени сме, че най-късно след едно столетие в Велико-Търновско и на други места в Княжеството ни няма да остане ни диря от старото българско домостроителство. Няколкото десетки къщи по чисто народен стил, като изградени по-вечето от дървен материал, или ще се срутят до дъно, или пък ще дочакат коренни преправки. За да бъде една къща здрава, колкото и добре да е съградена, тя тряба да се подкрепя на всякои 5-10 години. Старите къщи в Арбанаси, като запустели, започнали са вече да се разсипват, а ония в Трявна, както казахме по-горе, губят полека-лека оригиналния си изглед. Намираме за уместно да споменем тука, че чудно красивия сукай с скъпи мисали и огърлици, който, може би, са носили старите български болярки и които носяха селенките в Велико-Търновско, от освободителната война насам е изоставен съвсем, никак не се вижда по тамшните сборове, лазарни и пазарни дни, и по настоящем е станал толкова рядкост, щото не може да се намери поне един пълен екземпляр за столичния музей. Благодарение на отличния наш народен живописец г. Ив. Димитров и г. Мърквичка, че уценили важността на сукая и нарисували от натура селенки, применени с такъв сукай, та картинната ни галерия може да се сдобие поне с снимък от сукай.

Няма съмнение, че както най-оригиналните неща от селската носия в Велико-Търновско вече не се срещат – тъй ще исчезнат там и всякакви типове от народното ни домостроителство. Тъй като старите къщи, за които говорихме по-горе, са рядкост, а представляват що-годе интерес в архитектурно и архиологическо отношение желателно е да се снемат планове, фасади и детайли от тях. Същото тряба да се направи и с всички други сгради в страната ни, останали от времето на второто Българско старо царство, каквито са напр. църквата Св. Пантелеймон в Бояна, църквата Успение Прясвятие Богородици в Драгалевски мънастир, църквата Св. Иван Богослов в Погановския мънастир, митрополията в Велико-Търново, бивша резиденция на българските патриарси, и всичките други исторически църкви там. В последната (III) книжка на „Светлина“ известните архиолози братя Шкорпил ни дават планове на църквата Св. 40 мъченици. Но не само такова, а и фотографически снимъци са необходими за всичките архитектурни паметници в Княжеството, като ония, които поменатите учени направиха за Византийските църкви в Месемврия. В съседната нам държава Сърбия, гдето се намират по-вече стари сгради, много отдавна е била уценена важността им. По инициативата на ученото дружество, което издава и „Гласник“, още през 1871-1872 г. двама архитекти снели плановете на всички стари църкви и мънастири, като ги и придружили с подробно описание.

Върху значението на старото българско домостроителство и на всички въобще паметници по него обръщаме вниманието най-първо на почитаемото министерство на Народното Просвещение и после на г. г. членовете на „Българското Инжинерно-архитектурно дружество“, а тъй също и на „Дружеството за поддържание искуството в България“.

 

София, 1 май 1896 г.

Дабко Уста-Генчов

 

* Статията е публикувана в „Периодическо списание на българското книжовно дружество“, 1896 г., год. 10, кн. 54

Балкански къщи
худ. Иван Мърквичка

Търговската чаршия в София
Източник: photoarchives.archives.bg

Къщата на Осман Нури паша в София,
в който до 1887 г. се помещава Първа девическа гимназия
Източник: photoarchives.archives.bg

Изглед от Цариброд
Източник: www.mni.bg

Изгледи от Лом, пожарната кула и железния мост край града,
6 юли 1908 г.
Източник: photoarchives.archives.bg

Вазовата къща-музей в Берковица, архивна фотография

Изглед от Ихтиман,1914 г.
Източник: photoarchives.archives.bg

Възрожденски къщи в Копривщица
Източник: photoarchives.archives.bg

Стари къщи в Котел
Снимка: Виолета Стойкова, фейсбук група "Котелъ"

Изглед от Пловдив, 1892 г.
Източник: photoarchives.archives.bg

Пангаловата къща в Смолян, построена през 1860 г.
Източник: patrioti.net

Къщата на родопския книжовник и
етнограф Стою Шишков в Чепеларе, 1900 г.
Източник: photoarchives.archives.bg

Изглед от село Лещен
фотограф: Симеон Донов

Изглед от Разлог
Източник: www.retro-bulgaria.com

Снимка на с. Черешница, Костурско, с изглед към Вич планина
Източник: photoarchives.archives.bg

Изглед от Лерин
Източник: www.mni.bg

Изглед от Битоля, нач. на 20-ти век
Източник: www.lostbulgaria.com

Изглед от Демирхисар
Източник: www.skyscrapercity.com

Къщата на Димитраки х. Тошев,
строена ок. 1725 г. от майстори от Дебър
Източник: photoarchives.archives.bg

Изглед от изворите в град Драма, 1916 г.
Източник: photoarchives.archives.bg

"Тревненка"
Худ. Иван Димитров
Източник: ИЕФЕМ на БАН,
дигитален архив Британска библиотека

Фотокопие на известната картина
на Иван Мърквичка –
"Жена със сокай от Боженци".
Пълен комплект на сокай се пази днес само
в Даскаловата къща в Трявна.
Източник: ИЕФЕМ на БАН,
дигитален архив Британска библиотека

Боянската църква
Източник: www.stara-sofia.com

Драгалевският манастир
Архивна фотография

Погановския манастир, 30-те-40-те години на 20 в.
Източник: photoarchives.archives.bg

Проектът на Патриаршеския комплекс на хълма Царевец,
дело на арх. Боян Кузупов
Източник: www.regnews.net