Занаятчийството в България * Част I

От днес в две поредни публикации ще ви запознаем с един интересен обзор на занаятчийството в България, в началото на миналия век, когато са предприети редица стъпки на държавно и местно ниво за насърчаване и подкрепа на занаятчийското съсловие. Примерите са достатъчно красноречиви и са ярко доказателство за адекватното и далновидно отношение и политика на някогашните ни управници и респективно - за цветущото стопанско и икономическо състояние на България през онзи отминал период. И може би, ако днешните ни управленци осъзнаят, осмислят и прозрат факта, че Образованието стои в основата на всяка успяла нация, и положат съответните държавнически усилия и в тази посока, България ще е друга в обозримо бъдеще…

 

Занаятчийството в България се явява след земледелците второто по брой съсловие: с занаяти се прехранва 9 % от цялото ни население, а с земледелие и отраслите му – 77 %.

Занаятчийството е свързано с бита на нашия народ и то води началото си от далечното ни минало. Начало на занаяти ние намираме още при царуването на Симеона Великий, по-силно те са разпространени през Второто българско царство, а през епохата на турското владичество нашите занаяти достигат своето цветущо развитие. Поради милитаристичния характер на турската държава и понеже Цариград е служил като военна опора на империята, то в тоя и други градове се съсредоточили доста занаятчии (голямата част от тях са били българи), които са били организирани в еснафи и са работили на първо време предимно за войската. На организираните занаятчии в еснафи турската власт е признала известни привилегии, които са им давали възможност да имат голямо влияние пред турската държава. При започването на нашето национално възраждане, еснафските организации вземат деятелно участие в черковното и политическото ни освобождение. От техните еснафски каси щедро се даваха средства за създаването на българските черкви и училища, а самите занаятчии винаги стояха в редовете на борците заедно с Бозвелията, Илариона, Левски и Бенковски за изграждане на нашата народност и държава.

След Освобождението ни пак из средата на нашите занаятчии се вземаха първите ратници за организиране на младата държава […].

В България, поради климатическите условия и поради планините, голямата част от балканското население е принудено да изкарва прехраната си чрез занаят, било у дома си, било чрез странствуване из вътрешността на страната, а друг още по-голям брой занаятчии има разпръснати по градските и селски центрове. От статистическите сведения, които ни е дала досега Дирекцията на статистиката за преброяване на населението по професии (към 31 декември 1920 г.) се вижда, че занаятите са силно развити в нашите градове край Балкана, Средна-Гора и центровете, гдето преди освобождението ни цъфтяха старите занаяти. От цялото местно население занимават се с индустрия и занаяти в Габрово – 52.5 %, в Трявна – 47.4 %, в Троян – 43.4 %, в Самоков – 42.4 %, в Дряново – 41.7 %, в Горна-Оряховица – 34.7 %, в Карлово – 38 %, в Панагюрище – 37.2 %, в Казанлък – 35.4 % и т.н. С някои изключения за Габрово и Самоков, дадените цифри за горните градове ясно показват развитието на занаятите в тях. От същите статистически сведения може да се види, че в края на 1920 г. в България е имало кръгло около 200,000 души самостоятелни господари, майстори, помощници и работници, които са работили в разните занаяти и индустрии, край които се прехранвали още 300,000 души от населението, което дава един процент от 10 % от общия брой на населението. Грамадната част от тия числа се пада на занаятчийството – 90 %, а на индустрията едва се пада 9 %. Явно е от тия данни, че в България занаятчийството има несравнимо по-голямо значение в стопанския живот в страната, отколкото едрата индустрия. При това нека прибавим, че в тоя общ брой не влизат занятията (професиите) като бакали, арабаджии, кафеджии и др., които някои икономисти причисляват към занаятчийството, и които в миналото се числяха към старото наше еснафство. Тук също не влизат и ония наши занаятчии, които имат друго главно занятие, а упражняват известен занаят, като допълнителна своя професия. Такива занаятчии се намират главно в селата, занимават се предимно с земледелие, прекупничество или кръчмарство, а само от време на време през определени дни от годината упражняват занаят, като дюлгерство, зидарство, ковачество, коларство, каменарство, шивачество и др. С тия групи занаятчии общият брой на занаятчиите далеко би надминал цифрата 250,000 души.

От изложеното може да заключим, че занаятите в нашата страна се явяват резултат на дълбоко органически причини, играят важна роля в живота на населението, за това не само, че е преждевременно, но не и безполезно да се говори за устарялостта на тая форма от народния ни труд и за несъответствието й с съвременните условия в производството. От приведените по-горе данни явствува тоже с пълна очевидност, че занаятчиите и техни помощници – калфи и чираци – заемат почетно място в икономическия живот на страната и се явяват втората по брой социална класа от населението след земледелците, наброяват повече от 250,000 души с едно годишно производство на повече от 250-300 милиона златни лева. Така, че нашият народ за много и много години ще има работа с нашето занаятчийство и съвършена утопия се явяват очакванията на ония, които мислят, че ще се унищожат занаятите, щом дойдял капитализмът в нашата страна, за капиталистическата зрялост, на която трябва още много да се желае. Съществуването на занаятчийството паралелно с едрата индустрия се обяснява с условията на пазаря, с неговото количествено производство, с създалите се традиционни търсения на продуктите му и с редица локални причини. Тук голяма роля играят традиционните и психологически фактори – вкусът, модата, индивидуалните и художествени изисквания, които могат да бъдат удовлетворявани само от занаятчиите. То се обяснява, по-нататък и от чисто технически причини, тъй като не всички специални области от промишления труд могат да се изпълняват от машините, толкова повече, че голяма част от консуматорите искат от фабрикантите художествена обработка и творчество, т.е. такива похвати, които не могат да бъдат създадени с машините.

И ние като стоим на българската действителност и на позицията, че занаятчиите и техните помощници – калфи и чираци – съставляват грамадна част от населението в страната, препоръчваме редица прогресивни мерки от стопански и технически характер за подпомагане на занаятчийството. […]

Следствие на това ние поддържаме, че се налага на държавата една покровителствена политика на тоя среден клас от населението, като не остава тя индиферентна при борбата на занаятчиите с едрия капитал, да застане на страната на по-слабите, там да укаже своята помощ. От друга страна, ние намираме, че е погрешно да се мисли, какво от мерките за подпомагане на занаятчийството ще се ползуват само заможните занаятчии, пред вид на факта, че и най-слабите из между занаятчийското съсловие – калфите и чираците – се нуждаят от особени грижи и покровителствени мерки, които не влизат в рамките на общото работническо законодателство. Специални институти, специални законодателни мерки, които защитават всички работящи в занаятчийството (господари, калфи и чираци), и ги подпомагат отделно, като работящи в занаятите, са тясно свързани и с демократическите тенденции на времето. […]

Тия мерки целят да дадат на всички работящи в занаятчийството технически усъвършенствувания и модерни начини за работа в занаята, ефтин и леснодостъпен кредит, търговски познания и професионално образование, да развият най-широко кооперативното дело между занаятчиите и т.н. […]

Тия съвременни мерки за подкрепване на нашите занаяти се схванаха своевременно най-добре от неколцина икономисти. През 1910 г. нашият законодател, изхождайки от началото, че нашите занаяти са жизнеспособни и, че може да им се помогне само с средства, които са в хармония с съвременното икономическо развитие на занаятчийството, внесе в Народното събрание един нов законопроект с обширна мотивировка за подпомагане на нашето занаятчийство. Камарата гласува тоя законопроект, който стана на 21 април 1910 г. „Закон за организиране и подпомагане на занаятите“, допълнен съобразно исканията на занаятчиите, с закон от 13 май 1925 г. С прокараните така за пръв път рационални мероприятия, които са от общовъзпитателен и културен характер и не спъват техническия прогрес, се целеше рационална подкрепа за нашето занаятчийство.

В изпълнение на тая система от мерки, държавата и другите обществени институти полагат грижа на първо място за развитие на професионалното образование, като се подготви младото поколение – бъдещите граждани – към практически живот, към пласиране в работа за повишение производителността на народния труд, а не и към създаване на кандидати за чиновници. Получаването на добра професионална подготовка се явява особено важна за младежите, бъдещи занаятчии, понеже занаятчийският труд е труд индивидуален. Също така полагат се грижи, за да може да се подготвят чрез професионалното образование младежите от двата пола към самостоятелен практически живот и да се създадат условия за тяхното сносно материално благосъстояние.

За тая цел, за да може да се засили професионалното образование у нас, създаде се „Закона за търговско-промишленото образование“ от 9 юлий 1924 г., според който закон, промишлените училища се разпределят на:

а) практически, на които курсът на учението трае три или четири години, изключително професионалната практика и в началния клас, на които се приемат млади, свършили гимназия;

б) средни, на които курсът на учението продължава четири или пет години и з до 6 месеца професионална практика, като в тях се приемат младежи с завършено прогимназиално образование, и две или три години и 3 до 6 месеца професионална практика, като в тях се приемат свършили VI клас;

в) допълнителни практически училища, задължителни за всички работници и служащи от 14 до 21 годишна възраст. Продължителността на учението трае според подготовката на учениците и характера на професията от 2 до 3 години с 8 работни месеца и най-малко по 8 часа седмично.

За самоопределилите се в професията могат да се откриват и кратковременни курсове, в които учениците се запознават с някои новости в областта на техниката по тяхната професия.

Свършилите практически или средни училища се ползват под гаранция на държавата с лесно достъпен кредит за обзавеждане на професията си.

Заедно с това значително се увеличи числото на промишлените-занаятчийски училища, като от страна на държавата, така и от страна на търговско-индустриалните камари, окръжните и общински съвети, женските дружества и частни лица. През текущата учебна 1928/1929 година е имало уредени от държавата средни, практически и допълнителни училища 53 с 2,705 ученици от двата пола; от търговско-индустриалните камари – 6 училища средни и практически с 1487 ученика; от окръжните съвети – 8 средни и практически училища с 520 ученика; от общините – 8 девически стопански училища и занаятчийски курсове с 241 ученика; от женските дружества – 24 практически стопански училища с 2136 ученички и от частни лица – 9 практически стопански училища с 427 ученички. Всички тия училища са от най-разнообразни отрасли на занаятчийството: механо-технически, столарски, коларски, кошничарски, тъкачески, грънчарски, шивашки дамско-шапкарски и т.н. Подтикът за следване в тия училища е тъй силен, че помещенията са се указали недостатъчни. През последните пет години се предвиждаха всяка година доста големи суми за постройка на нови помещения и разширение на старите. През течащата финансова 1928-1929 година ще се изразходват за тая цел от държавния бюджет около 10 милиона лева и от бюджетите на търговско-индустриалните камари, постоянните комисии и частни фондове около 8 милиона лева.

Паралелно с разширяването на мрежата на промишлените училища и увеличаването в тях броя на учениците, в бюджета на държавата, търговските камари, окръжните и общински съвети, се предвиждат всяка година все по-големи суми за издръжката на тия промишлено-занаятчийски училища.

Заедно с това Министерството на търговията, Промишлеността и Труда, се е стремяло да подкрепи в тая насока и частната инициатива, като е отпускало за целта на разни лица и дружества субсидии.

Освен засилването на общите професионални занаятчийски училища, нашият законодател, се е старал да се даде тласък за развитието на техническо и общо образование на младежите, които вече са предали на известни занаяти – чираците – бъдещите наследници на сегашните майстори. Обучението на младия работник чирак е социален въпрос, тясно свързан с бъдещето на нашето занаятчийство. За тая цел у нас се въведе задължително образование на чираците в областта на занаята, който те са избрали за бъдещ поминък. Задължително по няколко часа седмично, под страх от глоба за майсторите и родителите, всеки чирак трябва да посещава дневните специални професионални курсове и училища, които държавата, търговско-индустриалните камари, окръжните и общински съвети създават за обучението на чираците. В тия дневни училища, както те са наредени в западните културни държави, край общата и специална теоретична подготовка, която се дава на чираците – ученици, се застъпва и практическото обучение по съответния занаят, който той не може систематически и изцяло да изучи в работилницата на своя майстор. Тук особено внимание се обръща за обучението в разните занаяти на сираците на нашите герои от войните. За тях необходимото обучение е под контрола на държавата и са създадени специални приюти и пансиони за живеенето им.

Инициативата за чирашките курсове и училища, подхваната през 1910 г. след гласуването на закона за организиране и подпомагане на занаятите, постепенно получава по-широко развитие. Чирашки училища има за сега открити и издържани от търговско-индустриалните камари в София, Варна, Пловдив, Русе и Бургас, и през настоящата учебна 1928/1929 г. те са броили 2865 ученика – чираци и калфи, разпределени по различни занаяти: столари, шивачи, обущари, тенекеджии и др.

 

(Следва)

 

Христо Ст. Хинков **

Из „Полувековна България /1878-1928/. Илюстрован юбилеен албум“, Редактор – издател Евгения Марс, 1929 г.

 

* Статията се публикува с известни съкращения.

 

** Роден на 10 септември 1879 г. във В. Търново. От 1898 г. следва право в Софийски университет “Св. Климент Охридски”, междувременно сътрудничи на редица вестници и списания. През 1905–1906 г. Специализира стопански науки в Германия (1905 – 1906). В България работи в БТБ и в Министерството на търговията. Един от основателите на индустриално-занаятчийска кооперация “Прогрес” в Габрово (1910). През 1926 г. Христо Ст. Хинков е преподавател във Висшата кооперативна школа, а през учебната 1936/1937 г. - учител в занаятчийското училище към Софийската търговско-индустриална камара.

По-известни негови трудове са “Занаятчийството в България” (1926), “Стопански фактори за българското възраждане” (1947) и др.

*** Повече за занаятчийски кооперации в Трявна през първата половина на XX век, можете да прочетете в статията на Лидия Горанова /„Сборник „Народните занаяти. Минало, настояще и бъдеще“, т. 8, 2013 г./, която публикувахме в групата преди време

Гайтанджийска работилница в Трявна
Худ. Феликс Каниц

Русенската търговско-индустриална камара е първата в България,
създадена през 1890 г.

Занаятчийското училище в София /около 1940 г./,
създадено през 1922 г. от Софийската търговско-индустриална камара
Снимка: Стара София

Почетен диплом от 1914 г., издаден от
Търновската държавна подвижна земледелска катедра

Още в брой трети на "Тревненско ехо", вестникът,
чийто първи брой излиза през май 1929 г.,
е публикувана кратка статия за нерадата съдба
на местното занаятчийство, чийто автор е
обущарят Пенчо Илиев,
който по това време оглавява занаятчийското съсловие в Трявна.
Тя е и призив за широк обществен дебат по темата на
страниците на вестника...

Темата за съдбата на занаятчийството продължава и
в бр. 6 и 9 на в. "Тревненско ехо" /1929 г./

В бр. 20 на в. "Тревненско ехо" /1929 г./ се разглеждат и
конкретни мерки за подпомагане на занаятчийското съсловие