Смоленският епископ Тихон, който е родом от Трявна, ръководи Софийската духовна семинария в най-тежките години на политически натиск и репресии

Ректор на Софийската духовна семинария, през периода 1946-1971 г., е Смоленският епископ Тихон със светско име Тодор Койчев Казасов. Той се ражда на 5 август 1901 г. в Трявна в семейството на Мария и Койчо Казасови. Тодор има трима братя – Никола, Панайот и Ангел, и две сестри – Елена и Кина. Детските и юношеските си години прекарва в Русе. През 1917 г. постъпва в Софийската духовна семинария, която завършва с пълно отличие и пръв по успех през 1923 г. След това се записва като студент в новооткрития Богословски факултет при Софийския държавен университет. След дипломирането си, от 1 октомври 1930 г., е учител по богословие в Пловдивската, а впоследствие и в Софийската духовна семинария. На 14 март 1931 г. приема монашески образ, като избира за свой небесен покровител Свети Тихон Задонски. На 1 септември 1936 г. е назначен за учител-ефимерий и библиотекар при Пловдивската духовна семинария, където работи до 15 януари 1939 г., когато става протосингел на Ловешката митрополия. На 7 януари същата година Ловешкият митрополит Антим, възвежда йеромонах Тихон в архимандритско достойнство, а през 1940 г. новият вече Ловешки митрополит Филарет, командирова своя протосингел в Швейцария, където архимандрит Тихон слуша лекции по богословие в Бернския университет. От 1 януари 1942 г. той става протосингел на Варненската и Преславска митрополия, а на 30 май 1946 г. е хиротонисан в епископско достойнство с титлата Смоленски епископ в храм-паметника „Св. Александър Невски” в София от гостуващия тогава у нас, по случай 1000-годишнината от упокоението на Св. Йоан Рилски, Московски и Всерусийски патриарх Алексий І. От същата тази 1946 г. до 1971 г., непрекъснато в продължение на 25 г., той служи успешно като ректор на Софийската духовна семинария. От 1972 г. до смъртта си той остава като епископ на разположение на Българската православна църква. Отива си от този свят на 3 март 1978 г. в София.

Интересни сведения за тази свята духовна личност откриваме в една статия на проф. д-р Георги Бакалов, поместена във в. „Семинарист“, бр. 3/2008 г., писана по повод 30-годишнината от кончината на епископ Тихон. Познанството им датира от времето, когато в сградите на Пастирския богословски институт край Черепиш се мести Софийската духовна семинария. В уточнение ще споменем, че в годините между двете световни войни, край Черепишкия манастир „Успение Богородично“, са построени сгради и храм към тях за духовно училище. В тях се помещава най-напред Пастирско-богословският институт, а временно (1945-1947 г.) там се приютява и Софийската духовна семинария след бомбардировките над София през Втората световна война, когато и сградите на семинарията са заети първо от военна болница, а сетне и от ръководството на съветските армейски части у нас. През 1950 г. комунистическата власт окончателно отнема сградите на Софийската духовна семинария в столицата и премества слетите междувременно две семинарии (Софийска и Пловдивска) в Черепиш. Учениците са заточени в сгради с лоши битови условия в закрития Пастирско-богословски институт. По сведения на Димитър Валачев, дядо Тихон ръководи единственото средно богословско училище на Българската православна църква в най-тежките години, когато църквата, по образец на сталинските репресии в Русия, е притискана от всички страни. Кандидат-семинаристи се отклоняват чрез заплахи. А епископ Тихон – достоен човек и духовник, устоява въпреки политическия натиск и клопките от страна на Държавна сигурност, и с достойнство носи архиерейската корона и жезъл.

През 1950 г. тогавашното правителство настоява пред Св. Синод той да бъде отстранен от длъжност, заедно с няколко високоерудирани учители – Александър Илиев, д-р Иван Тутеков, архимандрит Горазд, магистър Харитон Попов – носители и проповедници на българските национални идеали. След кончината на Врачанския митрополит Паисий, при избора за нов митрополит, с най-много бюлетини е епископ Тихон, но вездесъщата Държавна сигурност „оказва давление“ и той е принуден да се откаже от митрополската катедра по „здравословни причини“.

Семинарията в Искърското дефиле продължава да развива дейност до 1990 г., когато с министерско постановление Софийската духовна семинария се връща в своите сгради в София. От тогава старите сгради на семинарията, където получава образованието си голяма част от българския клир, а и хиляди български богослови, тъне в разруха. Особено тежко е състоянието на църквата „Св. Климент Охридски“. Едва през март 2022 г., с молебен, отслужен от Врачанския митрополит Григорий, започва възстановяването на семинарския храм…

Епископ Тихон взема дейно участие в работата по преместването и подготовката на пансиона към Пастирско-богословския институт край Черепиш за настаняването на семинаристите от Софийската духовна семинария. Той е „навсякъде“ по думите на проф. Бакалов – на гаровия перон, където пристигат вагоните със семинарското имущество, книгите от богатата семинарска библиотека, столовата, спалните помещения. „Въпреки енергичните му разпореждания и малко сприхавия му нрав, дядо Тихон създаваше впечатление на благ и високоинтелигентен архиерей, който умееше да води и светски разговори, както и да общува с обикновените хора от района“ – пише в спомените си проф. Бакалов. Всички са впечатлени от „синовната грижовност“ към майка му, която преживява последните години от живота си при него. „Бях запленен от великолепния му глас и архиерейско служение, в което вземах участие като иподякон“ – спомня си още проф. Бакалов. И допълва, че 50-те години на миналия век са трудни за Църквата, но храмът се изпълва с богомолци, както от околните селища, така и от София. Дядо Тихон обичал да се разхожда из семинарския парк, който поддържа с огромна обич. Често пъти компания му правят учители, служители, гости от София, както и бащата на проф. Бакалов – библиотекар на семинарската библиотека. Неизменен спътник на дядо Тихон е старото му, „тромаво“ куче Лиса, към което старецът е много привързан.  

Проф. Бакалов постъпва като първокурсник в Семинарията през есента на 1957 г. Спомня си, ректорът като строг и респектиращ човек, който много държи на добрите нрави и порядки в повереното му учебно заведение. Строго наказва пушачите, преглежда „съмнителните“ писма от момичета и държи на „опрятния вид“ и уроците за поведението на християнина в обществото. „Бащинското“ му отношение към семинаристите се проявява по време на празници, когато им позволява „отпуск до Мездра“, иначе „строго забранена зона за семинаристите“.

„Никога не чух язвителни коментари от неговите бивши и настоящи ученици в близо 25-годишното му ректорство в Семинарията – пише в заключение проф. Бакалов. – В моите спомени дядо Тихон си остана образцов монах, благ учител, строг възпитател и начетен богослов. Чувах, че Черепишката семинария вече не е същата след неговото оттегляне и го вярвам. Угасна тихо в синодалната палата и до сега съжалявам, че научих твърде късно за неговата кончина и не можах да го изпратя в последния му път. Дано Бог успокои душата му, защото малко са клириците на Българската православна църква, които са дали толкова много за духовното израстване и образование на нейните възпитаници“.

По собствената му воля, отразена в завещанието му, епископ Тихон е погребан в Черепишкия манастир, в гроба на майка му.

 

 

* Подготви Галина Иванова по сведения от Държавен архив – Русе, Димитър Валачев и проф. д-р Георги Бакалов

Тихон, Епископ Смоленски
Снимка: ОДА - Русе

Смоленският епископ Тихон произнася слово в семинарския храм
Снимка: в. "Семинарист"

Дядо Тихон със семинаристи от II и III курс, Черепиш, 1959 г.
Снимка: в. "Семинарист"

Снимка: dveri.bg

Храм "Св. Климент Охридски" край Черепиш
Снимка: София Вълнеева