И се „роди“ черква…

Според Националния публичен регистър на недвижимите културни ценности на територията на община Трявна има общо 414 паметници на културата. Сред тях е и 173-годишната църква на името на Свети Димитър в с. Фъревци, която по архитектурните и художествени си достойнства, попада в  „I група“, според категоризацията на НИНКН. Името й фигурира в два списъка от 1973 и 1976 г., но липсва документ за „предоставяне на статут“, обнародван в „Държавен вестник“. Не е ясно, защо това не се е случило вече повече от 50 години, а още по-необяснимо е, защо този красив и достолепен храм, тъне в разруха и забвение и днес. Причините са ясни. Но липсата на достатъчно средства за ремонт и реставрация на храма, не е достатъчно оправдание за всеобщото ни безхаберие. Няма го другото – вяра, родолюбие, жажда за просвещение, които стоят в основата на духовния кипеж и съзидание през епохата на Възраждането. Тогава, когато според десетки предания, въпреки непосилното, робското бреме, със завидна бързина, се строят църковни храмове и училища…

Днес сме свободни, но като че ли и от самите себе си. Без мисъл и памет за вчера и днес. И делата ни са същите – нефели, затова и рядко пръкват нещо, което ще ни надживее, като 173-годишната църква във Фъревци, например… Нееднократно съм публикувала по нещичко за съдбата й, а днес ще ви разкажа някои интересни факти от летописната й история, писана през 1925 г. от тогавашния свещеник поп Койчо П. Иванов.

По предание, първият жител на селото е Желязко Филибилията, родом от Филибе /Пловдив/. Той бил заможен човек, занимавал се със земеделие. Имал няколко коня и чифтове волове, с които обработвал земята. Едно лято, по време на вършитба, напуснал родното си място. Преданието разказва, че докато вършеел житото на хармана, чул че турците идват с „огън и меч“ да потурчат българите във Филибе и „сам забил лопатата си в отвеяното жито“, взел един от конете си, натоварил най-необходимото за път и потеглил с жената, децата и своя кум през балкана. Дълго вървели, търсейки подходящо място да създадат нов дом, далеч от издевателствата на поробителя. Така стигнали до мястото на днешното с. Фъревци, което по онова време било обрасло с „девствена гора“. Желязко си построил дървена колиба, на 400-500 м. от сегашната църква, и започнал да „корени“ гората за ниви, а кумът му продължил пътя си и се заселил на 7-8 км. по-далеч, в с. Гащевци, Търновско. Това се случило някъде около 1657 година. Селото било кръстено на първия си заселник. По-късно във Фъревци се заселили и пришълци от селата Крива круша и Средна гора. Първите жители в останалите махали на енорията били „чисти българи“ от Северна и Южна България, които дошли в този край, заради гоненията на турците. Другата причина, която принудила заселниците да напуснат родните си места била „голямата чума“…

Църквата „Св. Димитър“ във Фъревци била построена през 1850 г. Главният предстоятел за градежа й бил Иван Димитров Желязков - внукът на Желязко Филибилията. Иван имал двама братя - Стайко и Стою и сестра Тодора, по мъж Стоянова. Дядо им Желязко бил дълбоко религиозен човек и, заедно със семейството си, всяка година ходел на поклонение в Рилската света обител. Непоколебимата си вяра в Бог и в общочовешките ценности той предал и на своите деца и внуци. През 1849 г. внукът му Иван, у когото вече се била зародила идеята за построяването на църква в селото, събрал по-видните хора от околните махали и след като се „посъветвали“, решили да осъществят на дело богоугодните си намерения. Бързо се сдобили и със Султански ферман за градежа. А по онова време, най-близката духовна обител била далече - Килифаревският манастир и църквата „Св. Архангел Михаил“ в Трявна…

След получили фермана, махленците избрали комисия, която да определи мястото за бъдещия храм. В състава й влезли представители на Епархийския духовен съвет, тревненски и килифаревски чорбаджии, представител на турската власт и църковни настоятели, начело с Иван Димитров Желязков /Филибилията/, Димо Байчев, Димо Иванов /син на Иван Димитров/, Стоян Йовчев и др. Въпросната комисия взела решение църквата да се построи на мястото, което се намирало на 400-500 метра, южно от старото селище на първия заселник Желязко Филибилията. Внуците му Иван, Стойко и сестра им Тодора, дарили около 12 дка земя за постройката на храма, двора и градината. Църквата на името на Св. Вмчк. Димитър била завършена през 1850 г., преди празника Въведение Богородично, под ръководството на именития армянковски майстор Стоян Божков. Тя била построена с удивителна бързина, благодарение на организаторските способности на Иван Димитров, който увлякъл местните жители в благородното начинание. С огромен ентусиазъм, вяра и отдаденост всички се включили в строителството на бъдещия храм. Едни возели камъни, други – „дръви“, трети гасели вар и т.н. Никой не смеел да напусне работа без разрешение, всички приели присърце „работата“, отбелязва поп Койчо.

Църквата била осветена на 21 ноември 1850 г., на празника Въведение Богородично, от Ловчанския епископ Иларион, родом от Елена. „По икономически съображения“, храмовият празник се чествал на 26 октомври ст.ст. или на 8 ноември н.с.

Художествената украса на църквата – дърворезба, икони и църковна утвар, била дело на тревненски майстори. В летописната история на храма поп Койчо не споменава нищо за нейния строител и майсторите на украсата. По сведения на Лидия Горанова, дългогодишен уредник в Специализирания музей за резбарско и зографско изкуство в Трявна, иконостасът, почти без резба, с изключение на венчилката и олтарната врата, бил изработен от Петър Ганчев от с. Генчевци, племенник и ученик на Уста Генчо Кънев, баща на един от най-талантливите ни резбари – Генчо П. Марангозов. Олтарната врата, украсена с едри растителни елементи, била дело на Божко Стоянов, брат му Иван и Цаню Ганчев. Под изображенията на Св. Архангел Гавраил и Св. Богородица, на двете крила на вратата, били изписани имена на ктитори. Красиво резбован е и владишкия трон. В църквата се съхранявали около 74 икони на тревненски зографи, някои от които рисувани през периода 1851-1877 г. Вероятно част от тях са били подарени при освещаването. Поредица от икони носят подписите на изявени представители на Тревненската иконописна школа – Захария Цанюв, Йоаникий поп Витанов, Симеон Симеонов, Иванчо Кънчев.

Първият титулярен свещеник – архимандрит Иларион, родом от с. Керека, започнал да служи в храма още след освещаването му. Той бил доста „деятелен“, отбелязва поп Койчо – построил сграда за килийно училище, както и още една, подобна на манастирска килия, в която живеел той, а после и учителят. От 1850 до 1869 г., заедно с него, служили и други „промонаси“ – Филотей, Калиник и др., като изповедници от Килифаревския манастир. От 1869 до 1918 г. в църквата служил предпоследния й свещеник Иван Димов, ученик на архимандрит Иларион и внук на главния инициатор за построяването на църквата – Иван Димитров. Той бил „народен учител“ в продължение на 8 години и свещеник цели 51 години, възпитавал ученици за свещеници, учители и певци, дисциплинирал енориашите със своята строгост, нравствен и „пастирски“ пример. Неговите синове станали учители, свещеници и др. Сред тях е и последният енорийски свещеник Койчо П. Иванов, който бил ръкоположен за свещеник през април 1918 г. Известно време в храма служил и свещеник Христо Христов Петров от с. Баня, Карловско. След него църквата се обслужвала от тревненски свещеници, като се отваряла само за църковни празници и при поискване.

На финала на летописа поп Койчо отбелязва, че след Освобождението от турско, къщите в някои махали на енорията, намалели почти наполовина. Сред основните причините за това, той посочва „неплодородността“ на земята и „малочислеността“ на декарите обработваема площ. Това принудило цели семейства да се изселят в плодородните полски села, изоставени от турците. Колко къщи е наброявала енорията от заселването на Желязко Филибилията до постройката на храма, е неизвестно, но към 1925 г. имало 165 къщи в 18 махали.

Припомням, че още през 1882 г. Фъревци било седалище на Караджовската селска община на територията на Тревненската околия, която просъществувала до 1934 г. През всички следващи години, до 1987 г., селото било самостоятелна административно-териториална единица – пълномощничество, наместничество, община, кметство. Реформата от 1988 г., която обособи областите, окончателно заличи името му от административната карта на страната.

През 1901 г. Караджовската община наброявала 1100 души, а през 1985 г. - само 41. За още 2-3 години жителите й намалели наполовина. По данни на ГД „Гражданска регистрация и административно обслужване“, към 31.12.2022 г. в с. Фъревци няма регистрирани жители с постоянен адрес на територията на населеното място.  

 

Подготви

Галина Иванова

Църквата "Св. Димитър" в с. Фъревци /1850 г./,
дело на видния армянковски майстор Стоян Божков
Снимка: Жоро Хаджиев, 2019 г.

Снимка: Жоро Хаджиев, 2019 г.

Снимка: Жоро Хаджиев, 2019 г.

Иконостасът на храма, дело на генчовския майстор Петър Ганчев
Снимка: Жоро Хаджиев, 2019 г.

Снимка: Жоро Хаджиев, 2019 г.

Снимка: Жоро Хаджиев, 2019 г.

Снимка: Жоро Хаджиев, 2019 г.

Снимка: Жоро Хаджиев, 2019 г.

Снимка: Жоро Хаджиев, 2019 г.

Снимка: Жоро Хаджиев, 2019 г.

Снимка: Жоро Хаджиев, 2019 г.

Снимка: Жоро Хаджиев, 2019 г.

Снимка: Жоро Хаджиев, 2019 г.

Снимка: Жоро Хаджиев, 2019 г.

Снимка: Жоро Хаджиев, 2019 г.

В този гроб /високият паметник в средата на снимката/
е погребана презвитера Бяла Поп Койчева,
съпруга на автора на летописните сведения за храма -
поп Койчо П. Иванов,
а вероятно и самият той...
Снимка: Жоро Хаджиев, 2019 г.

Надгробният паметник на свещ. Иван Димов, 
внук на главния инициатор за построяване на 

църквата - Иван Димитров Желязков
Снимка: Жоро Хаджиев, 2019 г. 

Веротно това е гробът на дъщерята на
поп Койчо П. Иванов - Марийка,
починала само на 17 години
Снимка: Жоро Хаджиев, 2019 г.