С внучето сме на море. Ранна утрин. То сумка сладко, аз разполагам с половин час лично свободно време. Бързо на морето! Ще церя бронхита, ще се надишам на йодни пари!
Половин час лично време, но сладката душичка не излиза от
ума ми: я да му събера дребни мидички за залъгалка! Колко са хубави, какви меки
цветове! Нали ще го правя поклонник на красотата.
Навеждам се, изправям се, торбичката ми пълнее. Чудни
дребни мидки бляскат в нея. Изведнъж на пясъка пред мене – голяма мидена
черупка. Плътна, лъскава, сини, черни и седефени отблясъци играят по нея. Грабвам
я. От докосването й ток разтърсва душата ми. Рукват спомени и сълзи пълнят
очите ми.
Баба! Моята баба Мара – виждам я седнала пред камината: стърже
тиква. Очите й ме гледат ласкаво: „Баба ще му направи тиквеник на птичето!“
(Птичето съм аз). Рано излитнах изпод плочестите
тревненски стрехи на тревненските колиби, бабо! Не можа да се насити душата ми
на топлотата на родния дом, цял живот го сънувам и копнея за него. Виждам
изкривените ти от работа ръце, стиснали голямата мидена черупка, стържат тиква
за тиквеник. Подарък за баба от дядо ни – няколко мидени черупки от Поморие,
когато работел там при вуйчо си уста Генчо Кънев. С мида стържеше, бабо, защото
бе по-остра от дървените лъжици. Стъргалката-мида, лъжиците – дървени,
тенджерите – бакърени, но сладки са ми и до днес твоите чорбици. Ще съумея ли
да оставя такава сладост в устата на моите внучета? С нашите миксери и метални стъргалки?
Боя се, боя се, че нашият отпечатък ще е твърде слаб в детските душички. Много
сме студени, много сме разсъдливи, много сме заети със себе си, докато вие,
бабо, се водехте от вашия вътрешен глас – добротата в сърцата си.
„Не имането, а добротата, бабе, прави от човека човек“
– чувам гласа ти, дето и до днес ме води по белия свят.
Кина Резачева
в. „Тревненски зов“, бр. 22/1 юни 1988 г.

Няма коментари:
Публикуване на коментар
Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.