Чудото на случването

И тази година не ми е твърде празнично на душата... Вероятно, с годините, еуфорията в навечерието на най-светлия християнски празник – Рождество Христово, все повече отстъпва място на равносметката и накланя везните в полза на чисто философските смисли и символики. Понякога ми е трудно да разчитам знаците, но все по-упорито се взирам в дните си, все по-често обръщам поглед навътре в себе си, като че ли, опитвайки се да уловя неуловимото. Достатъчно е само да се науча да говоря езика на този свят, да открия верния път към вътрешното си Аз, за да уравновеся везните на днешността. Често си мисля, че и двете цели са достатъчно непостижими, Сизифовски мъчни и вероятно - безумни. Не, заради сложността на днешното, а поради стряскащото му безразличие и нищосмислие. Вероятно и на Дон Кихот не му е било лесно с вятърните мелници, но поне упорито е калявал лудостта си. Не знам дали днес имаме нужда от прашинка безумие, но вярвам, че ни е нужна, за да браним изконните човешки ценности и устоите на този уморен от безразличието ни свят...

Често си мисля, че е лудост да прощавам все по-уродливата му същност, проядена от злоба, алчност, посредственост, отчуждение, гняв... От друга страна вярвам, че си заслужава, затова не спирам да търся, макар и стенейки, онези искрици на човещина и световност, които ще ни спасят от зловещото мълчание на утрешния ден. Вярвам, надявам се и опитвам да бъда мъдра и добра в делата и помислите си с ясното съзнание, че понякога това е непосилно за нас, човеците. Уча се да обичам многоликата същност на битието, въпреки разочарованията и тъмнината в тунела, и посредством всепречистващата сила на любовта да приближа този далечен свят до себе си. Да открия своето място в алчните му обятия. Не знам дали цялото това препускане „да бъда” си струва цената, макар че вероятно именно тук се крие смисъла на така бленуваното щастие. И дали то не се случва в миговете на покой, които все по-рядко владеят душата ни, далеч от светската суета и шум? А кому е нужен целият този фалш и лицемерие, излишна показност и меркантилност, когато повече от всякога се чувстваме сами в гъмжилото от човешки съдби и битиета - на вампира в душата, който по Бодлеровски гризе чувствителната й същност, или на вкамененото от несподелености сърце? Всъщност, единственото, от което нямаме нужда, е механичното случване на ръба на екзистенса - далеч от себе си, от ближния, от света. Точно затова, не само в навечерието на светото Рождество, но особено тогава, имаме нужда от едно по-различно чудо. Чудото на случването в самите нас, което да ни дари така жадувания покой. Дано намерим сили, надежда и вяра да го сътворим и „да бъдем”, въпреки оковите на днешността...

 

Галина Иванова

Снимка: "Съзерцание", худ. Валери Ценов