С Бога хлебец да ядем /разказ/

В тези спомени от детството ми, в които отново и отново се връщам, ще стане дума за селския човек, за вярванията и любовта му към земята, хляба и трапезата. С това е изпълнен целият му календар, целият му отруден живот.

За мене, този календар започва с големите снегове и коледните празници. Кое дете не е било коледарче? За днешните дечица не съм сигурен…

Може и така да ми се е струвало, но зимите някога бяха сурови. Дънерите на дърветата се цепеха от студ, трясъците подплашваха врабците и гарваните. В изровените пъртини в снега хората изглеждаха чудновато, защото само главите им се виждаха. Всички почиваха, зареждаха се празници и именни дни, селото миришеше на дим от комините, на греяно вино и греяна ракия.

На Бъдни вечер дядо ми Моско слагаше специален дънер от скоруша или цер в огнището. Преди това му пробиваше дупка и я пълнеше с тамян, поливаше го с вино и масълце – да гори и благовони чак до сутринта. Навън се чуваха гласчетата на коледарчетата, които тропаха с викове по вратите: „Коледа, бабо! Коледа, бабо!“. Баба ми нахлуваше по едно кравайче на тояжките им, туряше им и по шепа ошав в торбичките и ги изпращаше. Сетне, подир тях тръгваха по-солидни дружини – ергенашите с навуща, ямурлуци и калпаци, както му е редът. Водеше ги станеник – най-отраканият момък.

„Стани нине, господине, че се роди Боже чедо!...“ – запяваха те.

Тогава излизаше дядо ми, защото работата ставаше по-сериозна. Те го посрещаха с възглас: „Колкото звезди по небето, толкова здраве в тази къща!“.

Той ги поканваше в къщито до камината, да му благословят Бъдника. Те се отупваха на прага от снега и нахлуваха, зачервени от студ. С тях и облаците пара, сякаш влизаше и здравето.

„Да порасне до небето, да пусне клони до земята – чукваше с гегата си по глинения под станеникът, - листите му да са дребен бисер, род да роди сухо злато!“.

Дядо ми ги даряваше със сланинка, пастърма или телешки суджук, бочка вино или ракия. Ако останеха доволни, станеникът пак запяваше:

„Добра дара, превит кравай, сребро, злато… Останете си със здраве! Заради доброто си сърце, да имате берекет по нивите, по стоките, благослов и мир на децата и внуците от Господа да имате! Кажете дружина, амин!“.

Ако бяха недоволни, лошо се пишеше… Връщаха се през нощта, прескачаха оградата и можеха да откраднат целия прът с наденици или окачените да съхнат свински бутове. В тези работи много добър беше чичо ми Киро Тъпана, Бог да го прости!

През това време баба ми Мария гласеше вечерята върху разхвърляната слама на пода, настлана с месал. В средата слагаше кравая, натъкмен отгоре с кошарата, овцете и агнетата от тесто, паница с варен боб, кисело зеле, пипереница, лук и праз, варено жито, ошав… Дядо наточваше ракийца в сребърен пахар и вино в калайдисано медно бакърче. След това грабваше брадвата и отиваше в градината да се заканва на сливите:

- Ще раждате ли тази година, или да ви сека? – замахваше той.

- Сакън! – спираше го баба ми, която бе тръгнала подире му. – Недей ги сече, ще родят!

Като се върнеха, баба прикадяваше трапезата с жарава и тамян върху една турска керемида. Дядо се прекръстваше, вдигаше кравая и ни канеше:

- Хайде сега, сядайте! Да уважим трапезата с каквото Бог дал!

Може би тези обичаи не са били съвсем по християнски и по черковному, но така беше – хубаво като приказка.

Сутринта се събуждахме от свински писъци. Готвеше се за клане на прасето и дядо – разрина снега, изкопа дългушек трап и накладе огън в него. Баба тури черната харания с вода на перустията да се стопли. Тогава пристигаха и колачите – баща ни, вуйчо Дянко, бай Жеко Неденцето и дядо Марин Щумлика. Като почнаха да изкарват големия шопар от кочината, той заквича на възбог… Аз тогава си бях милостив и се скрих от страх под чергата. Престраших се да изляза, чак когато почнаха да пърлят прасето над трапа. Като го опърлеха, те го вдигаха на една тараба, заливаха го с гореща вода от харанията, и го покриваха с чулове да отлъгне. Вдигаше се пара и, докато чакаха – колачите изпиха за здраве първото джезве с греена ракия. Мезето им беше кисело зеле с червен пипер и препечената в жарта зурла на прасето.

След това започваше остъргването на кожата до бяло и натъркването й със сол. Като измиеха прасето отново, го обръщаха по гръб и го подпираха отстрани с отрязаните му по ставите крака. Макар и да не беше много вярващ, баща ми се прекръстваше заради хатъра на дядо ми и правеше с ножа кръстен знак върху гърдите на закланото животно. След това изрязваше осмянката. Това беше продълговатата като ладия мека част на корема, с малко сланинка и розово месце. Казваше се така, защото беше касапския пай и всеки колач се ухилваше от кеф, когато му я връчваха. После, в тази прошарена осмянка, тати увиваше малката рибица. Стягаше рулото с канап и го сваряваше в зелева чорба. След това, още топла, тази вкусотия се натупваше със счукан чесън, чувен, чубрица, червен и черен пипер, и се оставяше да замръзне. Но това си е вече друга, неизмислена мъжка приказка.

Няма да разправям какво ставаше на скарата. Цвърчаха обрезките месо от врата, бъбреците, далакът, напълнен с лук… Баба ми не смогваше да разнася бакърчето с вино.

Идваше и майка ми да помага, защото миенето на свинските черва и карантиите не било юнашка работа. Мъжете имаха по-сериозни задачи – редяха сланината и крехтината в качето: ред крехтинка, ред сол, ред плази сланина. Всичко се претъпкваше добре и отгоре му хвърляха една лопата чист, пръхкав сняг. Отделно осоляваха бутовете, кълцаха месото за надениците. Сварената глава на прасето я пълнеха в стомаха със сол, чубрица, чесън, лют червен и черен пипер. Подсушаваха го това нещо, натупваха го с чиста пепел от огнището, и го затисваха два дена под камък. Така сплеснато, го оставяха в тропозана да изсъхне. Заради формата му, го наричаха или пате, или бабе. Важното беше неповторимият вкус.

Докато шетаха, баба и мама намираха време да накълцат в гювеча много лук с магданоз и мащерка, за да направи за обяд бащи ми друсан дроб. Като се прибавяха и печените мръвки, ставаше една велика работа. Този специалитет аз го правя и до ден-днешен и удивлявам гостите си с него. Няма го в Кауфланд.

Уморени, но доволни, накрая мъжете сядаха на масата. Баба пак прикадяваше хляба, дядо слагаше виното и ракията и пак се прекръстваше.

- Хайде, момчета! – приканваше той. – Добра работа свършихте! Заповядайте на масата, с Бога хлебец да ядем, с бога винце да пием! Да благодарим, че е наспорил благо по нивите и по стоката!

И се започваше. Разкопчаните мъже, като антична фабула, приличаха повече на разгорещени сатири от древната митология, седнали да празнуват в чест на тракийския бог на виното Дионисий. Никак не приличаха на благонравните мъже в тайната вечеря на Христос с апостолите.

Погледнато в исторически смисъл, българската Коледа прилича повече на древните римски календи, когато се е празнувало и се е принасяла жертва в чест на бога на Слънцето. В моите спомени, мъжете тогава празнуваха привнасянето на жертва на охранения шопар. Празнуваха, но в името на живота, в името на доброто, както благославяше дядо ми Моско.

Църквата продължаваше да си мълчи, защото поповете яко влачеха и дебелееха. Светият Синод, подкрепян от комунистическата власт, мълчешком се стараеше да подценява митологията, да принизява старите богове до нечисти сили.

След коледната вакханлия идваше Сурва Нова година. В обичаите там, пък се вмъкваха елементи от българската древност и митология, с обкичените и напъпили сурвакници, с напяванията и заклинанията на сурвакарчетата.

Помня, с малкия си брат Даньо, тръгвахме да сурвакаме у едните дядо и баба, после в другите.

„Сурва весела година!“ – тупахме ги яко по гърбовете с дряновите сурвакници. – До година, до амина…“. Ама, май беше до „дай парите да замина“. Дядовците ни даряваха с бели, дребни пари, бабите – с курабийки, мастакулки, сушени сливи… От там поемахме към къщите на чичовците и стринките. Скитайки по сокаците с торбичките, се присъединявахме към някоя детска чета. Спирахме при познати порти, знаехме си урока и запявахме:

„Сурва весела година!

Зелен клас на нива,

голям грозд на лозе,

червена ябълка в градина,

пълна къща с дечица,

до година, до амина!“.

Понапълвахме торбичките, някъде ни пъхваха освен сушения ошав, симидче или вече позасъхнала наденица. Изморявахме се, подгизваха ни краката, духахме си на ръцете от студ… Но ни беше интересно и весело. През нощта спяхме като къпани.

Не помня лоши хора да е имало тогава, „чорбаджии изедници“ да са ни затръшвали вратите. Стопаните ядяха и пиеха, страхуваха се от Бога и го почитаха. Може и да не съм разбирал всичко, но с очите си виждах как излязоха бесовете.

Хората се озлобиха, когато почнаха да разорават синорите, да вземат имотите, да събират добитъка, да национализират горите. Мнозина се побъркаха и пропиха, като виждаха празни дворовете си, кошарите си и оборите си. Посегнаха на Бога, посегнаха и на хилядолетните традиции. Това беше по-лошо от чума, от враже нашествие.

Народът и нравите се разлагаха, сриваше се и бъдещето. Как да имаш добро сърце – както искаше от нас дядо ни Моско, - като нямаш ни нивици, ни стока за благославяне? Децата днес не могат да различат ръж от ечемик, лапад от лобода, или въобще не са ги виждали. Бъркат бивола с бизон, яйце от полога не са вземали…

Но, това е друга, съвсем друга приказка – няма нищо общо с обичаите, нито с легендите. Някога, когато вече няма да ни има – може да има общо с преданията.

 

Стоян Цонев

Из книгата „Бодлите на дявола“ /Митове, легенди и тъмни истории/, 2021 г.

Снимка: "Коледари", худ. М. Бахнева, галерия "Марти"