Умен Балкан /разказ/

Обичам планината. Израснал съм в нея. И се чувствам сигурен. Не е така с морето. Имам страх от него. Изпитвам несигурност. Нищо, че плувах добре, дори бях между посредствените състезатели като ученик и студент. Но исках да плувам спокойно – успоредно на шамандурите. Не и навътре в морето. Хем спокойно, хем лесно да стигна плиткото и да стъпя на дъното.

Възхищавам се на строгото величие на пиринските борови гори. Красиви и студени. Изпитвам наслада от тополата на Рила и Родопите. Безкрайни поляни, заобиколени от красиви борове. Неповторима красота. Но най-добре се чувствам в Балкана. Гушнат като в майчина пазва. Уютно и спокойно. И когато обикалях по заоблените баири. И в безкрайните широколистни гори. Радвах се на пръснатите по слънчевите склонове села и колиби, спокойни и щастливи в топлата прегръдка на Балкана.

С узряването разбрах какво богатство са старите балканджии. Природно интелигентни, мъдри стожери на българщината. В планината няма ниви, лозя, земеделие. Занаятчиите и търговците са главно в градовете. По села и колиби – овощни градини с ябълки, сливи, кумбалки. Зеленчукови градинки в дворовете и поляни да пасе добитъкът. Всичко за изхранване на семейството и… осигуряване на достатъчно сливовица. Парите носели мъжете гурбетчии. Продавали труда си у нас и в близките държави. Кой каквото умее – строители, зографи, градинари… Уважавани и ценени майстори, обикаляли страната и близките държави. Завръщали се по Димитровден при челядта на село. Носели и пари, и богатството на езици, култура, традиции на чуждите страни, както и самочувствието на хора, отворили очите си към света. Колели прасето по Коледа, изкарвали празниците, създавали наследниците си. А напролет заминавали отново. Водели със себе си порасналите деца. За да им предадат занаята си и им отворят очите за новото и красивото в чуждите земи.

Някои ще кажат, това не е било навсякъде. Няма основания за спорове. Важното, че го е имало. И когато този начин на живот замира, започват да се стопяват и селата в Балкана. А заедно с тях и интелигентните, широко скроени, отворени към света балканджии, които са донасяли своите богатства в уютното, спокойно планинско гнездо.

През зимата на 1963 г. бях студент втори курс в София. След януарската сесия – в Трявна при нашите. Дебелият сняг и тихата белота ми напомняха за детството. Като много други, обичах да съм център на вниманието, да забавлявам, да организирам най-вече съучениците си, които учеха в София. Много от тях също си бяха в Трявна през ваканцията. Навивах ги да се разходим до Боженци, само на 6 км. от Трявна. И по-близо с автобуса до Сечен камък – най-високото място между Трявна и Габрово. Оттам – пеш през гората до Боженци.

Съгласиха се няколко души. Договорки, договорки. Уточнихме ден и час. В последния момент всички намериха повод да се откажат. Аз не се двоумих – тръгвам сам. Заредих еднодневката /б.а. брезентова чанта за през рамо/ със сланина, суджук, хляб. И в 9 ч. – на рейса. От Сечен камък през гората излязох над селото – скрито под снега, не се виждаха дори покривите на къщите. Само пушекът от комините подсказваше за уютната топлина от пукота на цепениците в печките на отрупаните със сняг къщи. Спокойна тишина, в която задрямваха дертовете като мечоци през зимата.

Не виждах хора от високото. От време на време се мяркаше някой на площада. По уличките имаше тесни пътеки от прегазилите снега хора. Не беше време за разходка в селото. Спуснах се по стръмното към центъра. Влязох в кръчмата на площада. Почти празна. Печката бумти. Топло. Кръчмарят придремва. На една маса възрастен боженчанин. Дядо Иван. Поздравих и седнах до него. Оказа се бивш кмет на селото. Сладкодумен. Сече му пипето. По човешки мъдър. Не философства безсмислено. Говори разумно за семейство, за държава. „Разтоварих“ еднодневката. Наредихме на масата суджуче, сланинка. Поръчахме сиренце, поръсено с червен пипер. Поляхме ги с каничка вино. И стана запомняща се раздумка. Дядо Иванчо говореше като мъдрец. Да се учиш на ум и разум от честния, природно интелигентен балканджия. Не намирах повод да му опонирам и „перпеля“ с младежките си философии. Повече слушах. Като се разделяхме по обед, бях дълбоко убеден, че не в кметски, в министерски стол да седне дядо Иванчо, ще въдвори ред и принципност. Ще управлява разумно, безкомпромисно. Защото освен мъдростта, балканджията беше опазил в себе си Човека.

Разделихме се по обед. По пътеката се изнизах от селото. И по билото, по билото, се спуснах в Трявна. Продължавайки наум разговора си с дядо Иванчо, оцених високо „инатлъка“ си да тръгна сам до Боженци.

 

Валентин Мутафчиев

Из книгата „Минало Бешело“, 2020 г.

Снимка: "Зима в Боженци", худ. Георги Петров