За моралния кодекс на старите майстори. Старитѣ ни майстори - творци на българското строителство и стопанство

Като начало на българското възраждане се сочи годината 1762, когато Хилендарскиятъ монахъ Отецъ Паисий написа своята „славяно-болгарска история“. Дълго обаче следъ това, народътъ и земята ни бѣха покрити съ непрогледенъ мракъ и позивътъ на Хилендареца щѣше да остане „гласъ въ пустиня“, ако въ турската държава не бѣха настъпили две важни за народа ни исторически събития. Презъ 1821 г. гърцитѣ възстанаха и турцитѣ въведоха редовната армия (низамъ). Понеже гръцкото възстание се продължи до 1829 г. и причини голѣми пакости на турската държава, турцитѣ намразиха гърцитѣ. А войската имъ трѣбваше да се облича и храни. Затова се обърнаха за съдействие къмъ забравения до тогава и трудолюбивъ български народъ. Грамадниятъ турски пазаръ отъ Босна до Персия и отъ Кавказъ до триполи се отвори за българитѣ. Отъ дветѣ страни на Стара-планина роднитѣ селища на най-свиднитѣ български синове: Софроний, Бозвели, Раковски, Селемински, Чинтуловъ, Хаджи Димитъръ, Ботевъ, Левски, Вазовъ, Каравеловъ, Бенковски, Фотиновъ, Априловъ, Славейковъ, Макариополски и пр. се покриха съ тепавици, чаркове и текстилни работилници. Караабаджиитѣ — производители и продавачи на аби, шаеци и гайтани обличаха войска и население на Анадола и Балканитѣ. Явиха се видни почетни българи ошурджии и бегликчии, които закупваха десятъка (ошуря) на храни, и бегликя на добитъкъ, като хранѣха народъ и войска, следъ Одринския миръ (1829 г.) благосъстоянието на балканското население нарастна. Занаятчии и търговци се организираха въ еснафски лонджи. А лонджитѣ бѣха трудово училище за обезправената до тогава българска рая. Тамо тя се дисциплинираше; учеше се на трудъ, любовь къмъ другари, почетность, скромность, преданность къмъ народъ и земя и пр. Като такива, тѣ се удостоиха съ уважението не само на народа ни, но и на турската власть. Думата и желанието на тогавашния български еснафъ и търговецъ бѣха високо ценени отъ общество и власть. Думитѣ „еснафската лонджа иска“ бѣха законъ за турската държава. Моралътъ, поддържанъ, въ лонджитѣ, се много ценѣше отъ българи и турци, затова тия, членове отъ една и сжща лонджа, живѣеха като братя - всички за единъ и единъ за всички, само на тоя моралъ се дължи сдружението на българи и турци въ Търново въ борбата на първитѣ срещу фанариотитѣ по черковния въпросъ.

Къмъ горнитѣ две благоприятни за народното ни свестяване събития, презъ 1833 г. дойде сключениятъ между Русия и Турция Хюнкярски договоръ, който даваше на първата не само право на параходитѣ й за свободно движение по Черно море и Проливитѣ, но и това - да бжде тя единствена защитница на българския православенъ народъ. Създаденото народно благосъстояние, почитьта, съ която се ползуваше трудолюбивиятъ български народъ при султанъ Махмуда, и горниятъ договоръ, влѣха куражъ въ изстрадалата българска душа, вдъхнаха й надежда за по-добъръ общественъ и политически животъ. И действително, безъ да подценяваме позива на Хилендарския монахъ, годинитѣ около 1833 са начални години на народно стопанско, черковно и политическо пробуждане. Като по чудо - по тия времена д-ръ Селимински основа въ Спивенъ патриотична дружинка, въ тая година - Виденчани и Скопяни изгониха гръцкитѣ си владици, Добри Фабрикаджията въ Сливен основава текстилна фабрика - първата въ турската империя, а Колю Фичето зидаше църквата Св. Никола въ Търново.

Почна се небивалъ строежъ на къщи, църкви и училища, старитѣ къщи, пригодени за отбрана отъ кърджалии, даалии и еничари, зидани съ масивни зидове, мазгали, скривалища, хранилища на вода и пещи се изоставяха и замѣняха съ леки двуетажни слънчеви къщи съ необходимитѣ имъ хаети, чатми, камини, рафтове, резбарски тавани и пр., отпредъ съ хасми, всрѣдъ обширенъ дворъ, засаденъ съ любимитѣ на българката цвѣтя - чимшири, здравецъ, босилекъ, кокиче, лале и пр. срѣдновѣковнитѣ малки, тѣсни и тъмни църкви, като тия въ Търново, Бояна, Месемврия и пр. се изоставяха: зидаха се нови, свѣтли, обширни, силно украсени съ живопись и резбарство, тогава се почнаха и застроиха църквитѣ въ всички наши по-събудени градове и паланки. Застроиха се катедралитѣ въ Русе и Сливенъ, голѣмата църква съ часовна кула въ Банско, църквата съ прочутитѣ темпла въ Татаръ-Пазарджикъ и Скопие; майсторъ Павелъ отъ Костурско почна Рилския М-ръ Св. Иванъ; замисли се строежа на Габровската гимназия, като не се забави и тоя на монастиритѣ Бачковски и Преобреженски и пр. пр.

Цариградскитѣ султани пъкъ, за да съградятъ великолепнитѣ си палати въ Цариградъ и укрепятъ столицата си къмъ Чаталджа и Дарданелитѣ, прибѣгваха до умението на известнитѣ тогава костурски майстори - Дине Бурдешъ, Яне Ниновски, Братя Кляшеви и пр. За умелата си работа, тѣ биваха често отблагодарявали отъ властьта съ голѣми почести и подаръци.

Въ строежитѣ си майсторитѣ не използуваха формите и резбата на светогорскитѣ монастири, които често посещаваха. ТѢ строяха масивни трикорабни църкви – свѣтли базилики, като срѣдствата по строежитѣ се събираха „на дискосъ“, или „меджия“. Цѣлата черковна работа - строежъ, резбарско темпло и живопись бѣха творба на самоукитѣ, доморасли майстори.

Българскитѣ майстори-строители бѣха хора на труда, въ живота си същински пуритани, постѣха редовно всички пости, като не забравяха срѣда и петъкъ, при това избѣгваха алкохола. Като деца повечето останали безграмотни, за своитѣ смѣтки и надписвани скици тѣ се учеха като възрастни на черковно „попско писмо“. Надѣнати въ абичка, потури, еминии, опасани въ червенъ поясъ, смуглени подъ коженъ калпакъ, често съ дисаги на рамо, тѣ се подпираха съ тояжка, която презъ време на работа имъ служеше за метъръ или аршинъ. Лѣте почваха работа въ тъмно и свършваха въ тъмно, съ малка почивка на обѣдъ. При пазарлъци по-младитѣ представляваха скици и смѣтки, когато старитѣ, като безграмотни, си служеха съ модели, направени отъ дъсчици или восчени свѣщи. Бѣха благочестиви, благодетелки и крайно признателни. Предъ голѣми свети праздници Уста Колю Фичето (турската дума „Уста“ се употрѣбява въ смисъль на първомайсторъ) винаги раздаваше по нѣколко чували брашно на бедни съседи и вдовици. А Уста Тодоръ отъ Сливенъ /Бел. Г. Иванова – уста Тодор Карахристов /?-1864/ е дядо на арх. Г. Козаров/, за да се отблагодари на Уста Иванъ Фараша, че му е далъ „занаятъ на ръката“, всѣки Великдень му е носилъ „сливенски пармакъ“.

ТѢ бѣха и патриоти. Уста Колю Фичето дълбоко вѣрваше, че „Дѣдо Иванъ“ (Русия) ще дойде и освободи България отъ турско иго, затова по стълбоветѣ на строенитѣ си мостове въ Бѣла и Ловечъ е дълбалъ и българския левъ и руския двуглавъ орелъ. Майсторитѣ ни бѣха крайно пестеливи, въ смѣткигѣ си економични и почетни хора. Хранѣха се съ работницитѣ си въ общъ котелъ, а до постройкитѣ си често ходѣха пѣшкомъ. За куриозъ се разправя, че Уста Колю презъ време на строежа на Бѣленския мостъ, отъ Търново е ходѣлъ пешкомъ, а Уста Генчо отъ Трѣвна, за да отиде на работата си на Чаталджанскитѣ укрепления пролѣть, е употрѣбявалъ 10-12 дни за пжть. ТѢ бѣха извънредно скромни, избѣгваха да говорятъ за творбитѣ си. На времето Уста Колю не се хвалилъ съ Бѣленския мостъ, който бѣ най-голѣмата хидравлическа постройка въ турската империя, колкото за честьта, гдето турското правителство му бѣ повѣрило 700,000 гроша за строежъ на тоя мостъ. Той бѣ толкова сигуренъ въ строежитѣ и смѣткитѣ имъ, че по направата на горния мостъ, когато валията Мидхадъ паша го запитва, дали се наема да го направи за горепоменатата сума, той самоувѣрено отговаря: „Ако не го направя, главата ни вземете“!

Преди да почне строежитѣ си, за да бъде сигуренъ въ работата, Фичето самъ лично ходѣше по кариери, гори и работилници да избира камъне, греди, да поръчва прозорци, желѣзария и пр. Въ всѣко отношение, майсторитѣ ни са били хора издигнати надъ околнитѣ си по моралъ и способности; при избора си за такива, тѣ бѣха посочвани отъ останалитѣ си колеги - калфи.

Въ живота си не бѣха претенциозни, но винаги - на поста си и крайно решителни и честолюбиви. Уста Генчо Къневъ умрѣ всрѣдъ морскитѣ вълни на пъть за строежа си, а Колю Фичето — отъ накърнено честолюбие, дето българската власть следъ освобождението, при строежитѣ си, не го зачиташе. Добри Фабрикаджи и Уста Тодоръ по обзавеждането и строежа на сукнената фабрика въ Сливенъ (първиятъ основа текстилната индустрия въ Турция, а вториятъ гради сукнената фабрика въ Сливенъ), като непризнати светии умрѣха честно на поста си, давайки неподражаеми прирѣри за моралъ, за защита на накърнено честолюбие и за изпълненъ граждански и професионаленъ дългъ. Първиятъ презъ 1853 г., като безправна българска рая, но бератлия (съ султански ферманъ), за недаване подкупъ, за незаконно нарушенъ договоръ и за брутално изпъждане отъ фабричното му заведение, когато султанитѣ набиваха на колъ християнитѣ, удари плесница на мѣстния турски аенинъ (окржженъ управитель), вследствие на което бѣ нагло изгоненъ. Материално съсипан, той се поболя и умрѣ, като остави семейство въ пълна мизерия. Уста Тодоръ, също тъй за нарушенъ договоръ по строежа на фабриката, се отказа да работи, и за да спре и се отърве отъ вѣчно преследване на злата турска власть, като срѣднбвѣковенъ рицаръ тържествено се отрече предъ официалната турска власть отъ занаятъ. Той оставя семейството си въ сиромашия, и отчаянъ пада боленъ и умира. Вѣрно е, че подобна смѣлость, и човѣци съ такава гордость можеше да създаде само нашата стара еснафска лонджа.

Подобно на майсторитѣ отъ италианския ренесансъ, разнообразна бѣ строителната дейностъ на нашитѣ майстори. ТѢ строяха жилища, църкви, училища, мостове, водопроводи, укрепления и пр. Уста Колю Фичето застрои въ Търново църквитѣ: Св. Никола, Св. Богородица, Св. Атанасъ, Св. Спась, Св. Царъ Борисъ, полицията; въ Лѣсковецъ - Св. Димитъръ; въ Г. Орѣховица - Св. Никола; въ Свищовъ - Св. Троица; мостоветѣ въ Бѣла и Ловечъ и пр. Уста Тодоръ е строилъ църкви въ Ромъния и Сливенъ, заедно съ императорската сукнена фабрика; Уста Генчо - църкви въ Габрово, Свищовъ, Варна, а Добри Фабрикаджията основа първата фабрика въ турската империя и създаде българската текстилна индустрия.

Преди 30-35 години, въ качествотс ми на окр. архитект въ Бургазъ и Търново, можахъ да се запозная съ живота и творбитѣ на горнитѣ български майстори - великани на българското строителство и стопанство. Понеже творбитѣ имъ са интересни за нашето строителство и стопанство, а живота имъ крайно поучителенъ за подрастващитѣ поколѣния и сегашното занаятчийство, презъ тридесетъ години съмъ събиралъ и провѣрявалъ всичко известно относно живота и творческата имъ дейность. Съвременницитѣ и близкитѣ на тия майстори измрѣха, споменитѣ се забравятъ, творбитѣ имъ поради нехайство, отъ вода и огънь исчезватъ, затова се осмѣлихъ да съобща на кратко събрания си за тѣхъ материалъ, като мисля съ това, че изпълвамъ дългъ на почить и признателность къмъ тия велики на времето си българи.

* * *

Нѣмамъ намѣрение да описвамъ тука въ подробности живота и дейностьта на тия талантливи майстори (това ще сторя другаде); ще се спра само на строежа на Бѣленския мостъ, толкова характеренъ за времето и дейностьта на прочутия Уста Колю Фичето и останалитѣ ни майстори-строители.

Презъ пролѣтьта на 1865 г. се почна строежа на шосето Търново -Русе, за което въ Търново (Дервентската махала) се устрои тържество въ присътствието на Русенския валия Мидхатъ паша, властьта, гражданството, и ученицитѣ отъ българскитѣ и турски училища. Шосето се строеше, както всичко въ Турция, съ ангария. Поради лекия си теренъ, отъ Търново до Бѣла бѣ бързо привършено. Опоредъ в. „Дунавъ“, тогавашенъ русенски областенъ вестникъ, списванъ на български (срв. брой 15 отъ 1865 г.) Дунавскиять областенъ съветъ решилъ шосето Търново - Русе да пресѣче р. Янтра при гр. Бѣла, дето да се направи солиденъ мостъ, вмѣсто стария дървенъ, често при наводнение развалянъ. За моста валията Мидхадъ паша поискалъ мнение и смѣтка отъ тогавашния областенъ инженеръ. Последниятъ направилъ своитѣ измѣрвания, изчисления, планове и смѣтки. Макаръ опитенъ, но като чужденецъ непознаващъ мѣстнитѣ условия, споредъ смѣтката моста билъ прецененъ скъпо - трѣбвало да струва 3,000,000 гроша. За тогава тая сума била извънредно голѣма. При липса на срѣдства, планътъ и смѣтката не биле удобрени отъ пашата и отъ Цариградското правителство, за това валията за съветъ и съдействие се обърналъ къмъ мѣстния областенъ съветъ (мезлишъ). Той, обаче, като некомпетентенъ по строежи, поискалъ съдействие отъ Търновския мезлишъ. Последниятъ следъ размисляне, препоръчалъ известния тогава Уста Колю Фичето. Мидхадъ паша заповѣдалъ майсторътъ веднага да замине за Русе. Майсторътъ отъ Търново до Русе билъ придруженъ отъ стража, явява се предъ пашата. Последниятъ излага желанието на турското правителство да строи мостъ при Бѣла, и иска мнението на майстора дали може го застрои. За да прегледа мѣстото и си даде мнението, майсторътъ иска двенедѣленъ срокъ. Желанието му се изпълва. Връщайки се за Търново, майсторътъ се отбива на мѣстостроежа при Бѣла, преглежда коритото на р. Янтра, съ връвъ измѣрва ширината и напречната дълбочина на рѣката. Върналъ се въ Търново, дома си направя моделъ за моста отъ дъсчици, като приготвя възможната смѣтка за изкопъ, водочерпане, зидане основи, стълбове и пр. Преди изтичане срокътъ, заминава за Русе. Явява се предъ пашата, излага му устно плана си за строежъ на моста: какъ ще се строи съ камъкъ на сводове, горе равенъ, не по-високъ отъ двата края на шосето и пр. Пашата следъ кратко мълчание го запиталъ: „Майсторе, да нѣмашъ грѣшка ?“ - Вмѣсто отговоръ, Уста Колю замолилъ да му се даде двудневенъ срокъ: да си помисли, да му купятъ шесть оки восъчни свѣщи и му се даде една стая за работене, пашата дава всичко. За два дни модела на моста бива направенъ оть восчени свѣщи и смѣтката била също готова. Следъ истичане на срока, майсторътъ отива при пашата, да го покани да види модела, като следъ поздрава си му казва: „Паша ефенди, преди азъ дохождахъ при васъ, сега вий заповѣдайте при мене". Пашата влиза въ работната на майстора и като вижда приготвения моделъ, остава смаянъ отъ направеното и умението на майстора. Запита го: „Колко ще стори моста ?“ Когато уста Колю отговорилъ, че моста нѣма да стори повече отъ 700,000 гроша, пашата добавилъ: „Наемашъ ли се да го направишъ за тия пари?“. Фичето натъртено му отговорилъ: „Ако не го направя, главата ми вземете!“. Мидхадъ паша, доволенъ отъ всичко, потупва майстора по рамото и засмѣнъ му казва: „Майсторе, ти ще направишъ моста, затова почвай и казвай какво ти трѣбва“.

Като задатъкъ, властьта дава на Уста Колю две кесии пари (1,000 гроша), и чакатъ разпоредбата му. За приемчикъ и надзиратели на строителни материали и работници назначаватъ Мехмедъ бей Бѣлелията. Майсторътъ опрѣделя кои каазии (околии) ще работятъ всѣка колко и какви еснафи ще даде, нужни за строежа: каменодѣлци, зидари, ковачи, дърводѣлци, колари и пр. Работата се разпредѣля главно между Дрѣновска, Габровска и Трѣвненска околии, като се опредѣля всѣка по колко мостови стълбове ще направи.

Проститѣ работници и коларитѣ са вземани преимуществено отъ Бѣленско. Майсторътъ съ помощницитѣ си тръгва по обиколка на кариери, гори и еснафи, да опредѣля качество и размѣри на нужнитѣ за моста камъне, греди, желѣза и пр.

Мостътъ е почнатъ презъ 1865 г. Въпрѣки честитѣ наводнения на рѣката, завличане на скели, алияти и примитивно работене (водочерпане безъ помпи, зидане основи на сантрачъ - тогава са липсвали помпи и циментъ), мостътъ е свършенъ презъ августъ 1867 г. Застроенъ е цѣлъ отъ варовитъ пѣсъчникъ. Дълъгъ е 276 м., широкъ съ каменнитѣ парапети 9'50 м., съ 14 полукръгли отвора 9 м. широки, стълбове 9 м. дебели, отъ които дѣснитѣ къмъ Бѣла иматъ 10’45 м. височина, а лѣвитѣ, като вънъ отъ водата, иматъ само 4'45 м. височина. Мостовата зидария е изработена (бучардисана и фугирана) крайно внимателно, стълбоветѣ (пфайлеритѣ) за разбиване зиме ледоветѣ, срещу течението на водата са иззидани остри, горе при кемпфреритѣ отъ дветѣ страни иматъ два отвора, съединени въ стълбовата вътрешность наедно, излизащи отъ другата страна въ единъ отворъ, отъ почти двойна квадратура. Предназначението на тия отвори е било, при високитѣ води да прибиратъ излишната рѣчна вода. Въ камъка по стълбовитѣ носове има издълбани едни срещу други - левове, лами, лебеди, двуглави орли и пр. Отгоре парапетитѣ са хоризонтални, покрити съ дѣлани плочи, отдолу снабдени съ дѣлани лакомици за изтичане дъждовната вода отъ мостовата платформа, отъ дветѣ страни ограничена съ тротоари.

Въ срѣдата на южния парапетъ има издигнатъ каменъ обелискъ, посрѣдъ съ мраморна плоча, написана по турски, съ датата на направата му. Презъ Освободителната война, когато царь Освободитель е пребивавалъ въ Бѣла, рускитѣ офицери, възхитени отъ красотата и солидностьта на моста, тайно извадили плочата и я изпратили - сигурно въ Русия.

За да преценимъ същинското значение и техническа стойность на Бѣленския мостъ, доста е тукъ да цитираме думитѣ на най-голѣмия познавачъ на дунавска България, австрийския пътешественикъ Ф. Каницъ, въ съчинението му „Дунавска България и Балканътъ“ -

„Какъ е било възможно, мръсно-калната Янтра да бъде съоружена съ тоя отъ плътенъ соценски варовникъ, извънредно внимателно изработен. 270 м. дълъгъ, 9 м. широкъ каменъ мостъ, съ 14 сводови отвори отъ 9 м. ширина, хубаво скулптирани и 11 м. дебели стълбове? При честата смѣна на турскитѣ валии, мъчно е да се каже, кой е далъ идеята за строежъ на тая разкошна постройка. Понеже е строенъ три години, и въ 1867 год. привършенъ, почването сигурно спада презъ управлението на великия Мидхадъ паша. Случай ми се удаде въ 1872 г., близо до градчето Килифарево, въ селото Марийно (Фида-бей) да опозная лично самия майсторъ-строителъ. Тамо въ голѣмата кръчма на хана стоеше Никола Фичеолу, единъ скроменъ българинъ отъ Балкана, който по носия и обноски не се различаваше отъ останалитѣ балкански селяни. Въпрѣки всичко, той говорѣше съ оправдано самочувствие за строежа си, като наблегна най-вече, че моста му е сторилъ 700,000 гроша т. е. 70,000 гулдена - сума грамадна за тогавашна Турция. При това изглеждаше слабо да чувствува, че той, при владение на недостатъчни, елементарни знания, е създалъ една постройка, която, като изключимъ Цариградъ, може да се нарече най-съвършенната нова хидротехническа постройка въ Турция, която може да прави честь на много видни европейски техници“.

Каницъ продължава: „Преди често съмъ се запитвалъ, кой е строилъ многобройнитѣ мостове и други постройки на султанитѣ отъ 16 и 17 столѣтие, като напр. заслужавашитѣ очудване виадюкти при Видинъ? Притежаваха ли турскитѣ покорители за постройкитѣ си свои инженери и архитекти, дали изгубиха по-късно любовь за изкуство и наука, или използуваха чужди таланти? Мостътъ на Колю Фичето опроверга моитѣ съмнения. Повечето постройки отъ времето на турското могъщество благодарятъ строежа си на македонски и български майстори, предаватели и разпространители на технически традиции на прочутитѣ византийски майстори отъ времето на Юстинияна. Който проучва плана и детайлитѣ на Фичева мостъ при Бѣпа, съ неговитѣ остроумно конструирани за противодействие на ледоветѣ стълбове, съ крайно оргиналнитѣ си канали за леко пропускане на високитѣ води, трѣбва съ менъ да извика: какво би могло да стане отъ такъвъ високо надаренъ народъ, ако едно отъ нашитѣ многобройни технически училища се премѣстѣше на Балканитѣ?“.

Следъ тази кратка характеристика на великанитѣ на народното ни строителство и стопанство, величави примѣри на трудъ, скромность, честность, любовь, спестовность и изпълненъ човѣшки и професионаленъ дългъ, би трѣбвало да изповѣдаме, че сме въ недоумение да преценимъ, кой отъ примѣритѣ е по-великъ: дали тоя на горнитѣ двама майстори-мъченици, които при почить, власть, благосъстояние, даже единиятъ бератлия, при възможности за по-добъръ и щастливъ животъ, обидени морално, доброволно се отказватъ отъ привилегии, занаятъ, препитание, и хвъргатъ себе си и семейството си въ пълна немотия и умиратъ немили-недраги, като рицари на честьта, или единъ отъ популярнитѣ у насъ национални герой - възстаникътъ отъ Перущенското възстание Кочо Чистеменски, който презъ възстанието случайно попада съ семейството си въ селската църква и заграденъ, омаломощенъ отъ турския башибозукъ, за да запази честьта на семейството си отъ поругание, застрелва и себе и децата си?

За тоя герой народниятъ ни поетъ написа възторжена ода, селото му въздигна паметникъ, а за нашитѣ майстори - мъченици, ратници на българското и турско стопанство, създатели на текстилна индустрия и на епоха въ строителството ни (тѣ съградиха фабрики, мостове, църкви, укрепления и други паметници на материалната ни култура и народно превъзпитване на трудъ и моралъ) - не само нѣма поетически оди, но и до днесъ гробоветѣ имъ стоять безкръстни, а имената имъ са незнайни!

 

Инж. Архитектъ Георги Козаровъ

сп. „Българска мисъл“, бр.1, 1933 г.

Добри Фабрикаджията /1800-1865/
Източник: "Добри Желязков Фабрикаджия",
инж. арх. Георги Козаров,
1934 г., РБ - В. Търново

Първата българска фабрика в Сливен /1834 г./,
основана от Добри Желязков - Фабрикаджията.
Главен майстор на градежа е уста Тодор Карахристов.
Източник: blitz.bg

Уста Колю Фичето /1800-1881/
Източник: „Майстор Никола Фичев
(Уста Колю Фичето 1800-1881)“
на Никола Мавродинов, Георги Козаров,
Емил Момиров, 1953 г., РБ - В. Търново

Мостът на уста Колю Фичето край Бяла /1865-1867/
Източник: „Майстор Никола Фичев (Уста Колю Фичето 1800-1881)“
на Никола Мавродинов, Георги Козаров, Емил Момиров,
1953 г., РБ - В. Търново

Общ изглед на Беленския мост преди наводнението от 1897 г.
Тогава, по време на проучвателни разкопки в конструкцията,
голямо наводнение унищожава осем свода в
средната част на моста (около 130 м.).
През 1922–23 г. той е реконструиран със стоманобетонни опори
и сводове, но първоначалният облик е променен...
Източник: „Майстор Никола Фичев (Уста Колю Фичето 1800-1881)“
на Никола Мавродинов, Георги Козаров, Емил Момиров,
1953 г., РБ - В. Търново

Уста Генчо Кънев /1828-1890/
Източник: ОДА - Габрово

Църквата "Св. Св. Кирил и Методий" в Свищов,
дело на Първомайстор Генчо Кънев /1872 г./