Най-оригиналната кражба до сега

Подвйзитѣ на една скитническа циганска банда. Самодивското хоро отъ голи циганки

 

Пишатъ ни отъ Трѣвна: Синътъ на най-богатия човѣкъ въ с. Кара Дамяновци, тревненско, Иванъ Златевъ отъ нѣколко месеци страда отъ болестьта ракъ. Всички усилия на бащата да спаси 30 годишния си синъ, оставатъ безъ резултатъ. Узнала за това една скитническа циганска банда се явява предъ бащата и го увѣрява, че чрезъ едни особени магии, могатъ да докаратъ милостьта на Господа за да оздравъе синътъ. Наивниятъ селянинъ повѣрвалъ и приелъ предложението имъ. Водителя на циганитѣ съобщава на дѣдо Иванъ, че цѣпиятъ имъ родъ трѣбва да излезе извънъ селото въ една опредѣлена нощь, при известно хайдушко кладенче, гдето тѣ щѣли да привикватъ духа Господенъ.

„Духа Господенъ се явява"...

Циганитѣ поставятъ преди това на близкото високо дърво единъ свой човѣкъ който да изпълнява ролята на духа Господенъ и когато цѣлъ родъ на дѣдо Иванъ пристига тамъ циганитѣ почватъ чрезъ разни фокуси да правятъ магиитѣ. Въ тоя моментъ се явява Духа Господенъ, който се състоялъ въ това, че циганина отъ дървото пускалъ лъчи съ електрическа лампичка. Въ това време всички падатъ на очитѣ си молейки се на Бога.

Хоро отъ… голи жени!

Следъ тая церемония, водителя на циганската банда съобщава на дѣдо Иванъ, че духа Господенъ му поръчалъ на следующата нощь въ двора му точно въ 2 часа следъ полунощи да се играе самодивско хоро отъ 8 съвършено голи жени. А презъ това време всичко, злато, сребро, книжни пари и една двойка хубави млади волове да се поставятъ извънъ селото на опредѣлено мѣсто или пъкъ да се даде главата на единъ отъ членоветѣ на фамилията подъ 20 год. възрасть. Дѣдо Иванъ приелъ първото условие и още същия день поставили на опредѣленото мѣсто най-хубавия си даръ: волове, 8 килограма злато, 12 килограма сребро, и 40,000 лв. книжни пари.

И действително презъ нощьта 8 голи циганки играели самодивско хоро на опредѣленото време, обаче, още същата нощь изчезва цѣлата циганска банда съ богатата плячка.

Арестуване на мошеницитѣ

Едва следъ нѣколко дни самия боленъ разбралъ измамата, оплакватъ се на властьта и вчера търновската полиция сполучи да залови цѣлата циганска банда. Последната направила пълни самопризнания.

 

в. „Всемирна трибуна“, бр.5, януари 1927 г., РБ - Пловдив

Самодивско хоро, 1900 г.
Худ. Никола Михайлов, НХА

Публикацията, поместена на първа страница
на седмичния илюстрован вестник
"Всемирна трибуна",
излизал в София през 1926-1927 г.

Тема с продължение. Познатият и непознат тревненец Димитър Илков

 Преди време ви запознах с интересни моменти от житието на географа Димитър Илков, който е родом от Трявна. Днес публикувам доклада на проф. д-р Светла Димитрова – директор на РЕМО „Етър“, от който научаваме още много интересни и непознати детайли за житейската му и професионална съдба.

Познатият и непознат тревненец Димитър Илков

В Централния държавен архив (ЦДА) има разкрит фонд на тревненеца Димитър Николов Илков. Сред документите е негова автобиография, написана четливо на бели раирани листи с молив. Има кратка и дълга версия, които авторът нарича автобиография, и приложение към нея. Носи дата 7 април 1952 година. От бележка върху заглавната страница се разбира, че автобиографията е откупена на 25 май 1953 година по решение на Научния съвет. Освен че пише за себе си, в дългата версия Димитър Илков очертава политическата обстановка в Европа и България в края на XIX век, споменава за връзката си с професор Константин Иречек и други видни личности от епохата. Първата публикация за живота му е направена от Лилия Филипова, уредник в Регионалния исторически музей в Стара Загора. Тя е отпечатана към фототипното издание на „Принос към история на Стара Загора“ с автор Димитър Илков, направено през 2004 година. При написване на биографичната справка историчката ползва споменатите по-горе в текста документи от ЦДА. Добавя обаче информация за съпругата му Катерина Гълъбова, която е старозагорка, както и за сина им Иван и неговите наследници – Димитър и Никола. Иван Илков завършва медицина, а неговите деца Димитър и Никола – съответно Химико-технологичния институт в Софийския университет в столицата. Лилия Филипова установява, че авторът на „Принос към история на Стара Загора“ умира на 15 февруари 1954 година в София.

От автобиографията се разбира, че Димитър Илков е роден в Трявна през 1868 година, по време на Благовещение. Празникът още от VII век се отбелязва на 25 март. Л. Филипова обаче записва като рождена дата 7 април, която след това приравнява към новия стил (приет в България през 1916 година) и тя става 19 април. Грешката вероятно е допусната заради двойните преизчисления по Грегорианския календар.

Димитър Илков разказва в автобиографията си, че родителите му са искали да го кръстят Денчо, на името на дядо му по майчина линия. Този дядо обаче настоява името да е Димитър в памет на войводата Хаджи Димитър, загинал същата година. И така вместо Денчо момченцето получава името Димитър. Баща му е търговец, но и занаятчия. Практикува специфичния за Трявна занаят казаслък. Той изработва от различни прежди, боядисани с естествени бои, украси и шнурове за дрехи, акселбанти, конски седла и самари, кордони за револвери, часовници и други. Никола Илков прави още башлъци (шаечни шапки с връзки), които продава на Узунджовския панаир. Той е член на училищното настоятелство в Трявна и църковен епитроп. Като такъв веки път на връщане от Узунджовския панаир имал за задача да пазари учители от Ески Заара (Стара Загора). От автобиографията не става ясно дали и двамата родители на Димитър Илков са от Трявна, но по-вероятно е да са. За семейството си Димитър Илков пише с много уважение и любов. Определя майка си и баща си като хора боголюбиви, богобоязливи, хрисими, добронравни, вежливи, безобидни, въздържани, мъдри. Семейството се ползва с почит от страна на съгражданите си.

Както сам той отбелязва, основното си образование (до III отделение) получава в Трявна. Баща му го записва на училище, когато е на 6 години. Учител му е старозагорецът Мирчо Атанасов, син на даскал Петър Иванов. По време на Руско-турската война даскал Мирчо тръгва с отряда на ген. Гурко към родината си Стара Загора. След опожаряването на града през юли 1877 година се завръща отново в Трявна, но „вече като бежанец“.

Самият Димитър Илков през 1879 година, поради разоряване на семейството си, попада при заможния търговец Христо Минев от Силистра. Той му помага да завърши първи клас в тамошното общинско училище. Каква е точно връзката с Христо Минев, не става ясно, но към съпругата му баба Цона Минювица изпитва чувства като към родна майка.

През 1881 година Димитър става стипендиант в Ломската реална гимназия. Тя е открита през есента на 1878 година, за да могат българчетата от Северозападна България, но и бежанците от Скопско и Охридско да получават по-добро образование. Създадена е по решение на Временното руско управление, по инициатива на Марин Дринов. Тогава той завежда Отдела за народно просвещение и духовни дела. Занятията започват първоначално с два класа, а през 1882 година вече има оформен пълен четиригодишен курс. Тогава е завършена и двуетажната сграда, която в началото на учебната 1882/1883 година открива княз Александър I. В училището работят известни учители, които Димитър Илков изброява поименно в спомените си.

След гимназията той заминава да учи история и география на балканските страни и на България в Карловия университет в Прага, където преподава тясно свързаният с българския народ чешки учен проф. Константин Иричек. Професорът го настанява на пансион в учителско семейство и му препоръчва да учи география като първи предмет, а история – като втори. Университетът притежава голяма сбирка от карти, атласи и глобуси и тона предопределя интереса на студента към картографията. В неделните и празничните дни Димитър гостува на бащиното семейство на Иричек и там усвоява маниери на добро поведение. Още първата година научава чешки език и разговаря свободно на него. Два пъти седмично е у самия проф. Иричек, с когото води разговори по различни теми от българската история. По това време ученият изследва търговските връзки между Втората българска държава и Дубровник.

При едно от гостуванията си в дома на бащата на К. Иричек, Димитър Илков научава забавна история за един българин, решил да остане на гости в семейството, без да има специална покана за това. Историята той разказва на Алеко Константинов, с когото са близки. Изследователят Боян Ничев смята, че тази случка е използвана в разказа „Бай Ганьо у Иричека“. „Именно както ни разправи госпожа Иричек… един ден се позвънява у тях и когато тя излиза да отвори, вижда един млад българин с куфарче в ръка, води го някакъв слуга. Този българин искал да види сина. „Без да подозирам нищо, като чух, че е българин, приех го чистосърдечно и го въведох в кабинета на сина си. Какво излиза? Този човек носи собственоръчно препоръчително писмо до сина ми Константин от Търновския митрополит Климент. Последният моли сина ми да се погрижи за този българин, сиромашко момче, като го настани нейде да слугува, за да може да следва в политехниката. Син ми остана като поразен: заявява му, че такова нещо той не може да направи сега, че няма изгледи да направи и в скоро време. „Нищо, отговаря момъкът, аз можех да остана и при Вас, да слугувам и да се уча“. Син ми го изби в пот… Тогава мене ме взеха дяволите и като повиках прислужницата ми, отправих го с нея до председателя на дружеството „Българска седянка“. Той си отиде заедно с куфарчето си. Българите се погрижили да го настанят в едно семейство с по-скромен наем, но той доста време не преставаше да идва всеки ден при нас и да ни се налага на трапезата“.

След като изкарва три семестъра в Прага, Димитър полага изпити и изпраща полученото от Университета свидетелство в българското Министерство на просвещението. По съвета на К. Иричек се мести в гр. Хале, Германия, за да учи география при прочутия немски географ проф. Алфред Кирххоф (1838-1907). Професорът го посреща с радост заради препоръките на колегата си Иричек. Настанява го на пансион при един протестантски проповедник, ерудит. „Самопризнавам, че от него аз бях просветен всестранно по всичко, каквото науката обръща. Той всеки ден разчепкваше слушаните от мен лекции до косъм и ми ги втълпяваше присукани на прежда, като ибришим. Няма да го забравя, като бъда жив“.

Общуването с проф. Алфред Кирххоф също е ползотворно. Д. Илков му помага да изпише правилно многобройни имена от хидрографията на българските земи в Мизия, Тракия и Македония. Като благодарност професорът го включва през 1888 година в експедиция в Скандинавия. Част от преживяванията си по време на това пътуване Д. Илков записва в дневника си и публикува в списание „Мисъл“ с псевдоним Д. Заира (име на река в Конго).

През лятото на 1889 година студентът издържа отлично изпитите и се връща в България. Пътува в специален вагон Виена – София, който е прикачен към „Ориент Експрес“. Това е първото му идване в българската столица и остава доста разочарован от гарата. Впечатлен обаче е от Витоша. Настанява се в хотел „Искър“, чиято обстановка „може да направи здрав немец неврастеник – в една нощ“. Получава работа като учител по география в Първа мъжка държавна гимназия в София. Тогава е на 22 години. Там работи в продължение на 16 години. Директор на гимназията е габровецът Станимир Станимиров, а колеги са му близо 50 преподаватели, сред които Райчо Каролев, Нестор Марков, Николай Павлович, Иван Славейков, Атанас Илиев, Митко Маринов.

През юни 1900 година Първа мъжка гимназия завършва и Йордан Йовков. Неговият приятел Григор Василев в спомени, публикувани през 1940 година, разказва за директора и преподавателите: „Директор на гимназията беше Станимир Станимиров, един от най-видните ръководители на просветата в страната, който се радва още на добро здраве. Класният ни наставник беше Благой Димитров, математик, чиято дейност е също така известна и високо ценена от всички среди. Учители по български език ни бяха Юрдан Трифунов и Грозев, а учител по френски език и литература – Йордан Иванов. По отечествознание ние имахме за учител Димитър Илков, по дискриптивна геометрия Владислав Шак, по философските предмети – Цветан Радославов, сега покойник, по българска история – Маринов, по рисуване – френецът Фуркад и Иван Ангелов, по гимнастика – швейцарецът Шампо, също покойници“.

Една част от преподавателите са ангажирани с обучението на принцовете престолонаследници Борис и Кирил в т. нар. Дворцово училище. То се ръководи от директора на Мъжката гимназия Ст. Станимиров, а учители в него са Васил Василев – математика, Николай Василев – химия, Георги Евстатиев – рисуване, Димитър Илков – география, Борис Иванов – биология, Иван Попов – история, Юрдан Трифонов – български език, Перикли Чилев – латински и гръцки, Станимир Станимиров – църковна история и руски език. Друга част от преподавателите работят и като лектори във Висшето училище. Така наричат създадения на 1 октомври 1888 година Софийски университет.

Самият Д. Илков пише в спомените си, че е трябвало при всяка своя лекция да носи в университета карти от гимназията, защото Висшето училище по неговите думи е „недоносче“. Той обучава студентите в първи курс в математическа и физическа география, а тези от втори курс – в политическа география на Европа. Преподавателите в гимназията се ползват с голям авторитет. „Всички недостатъци в условията се надмогваха от нашите преподаватели – това бяха първоразредни учители с големи дарби като педагози и особено големи знания. Достатъчно е да кажа, че по-голямата част от професорите в Софийския университет са измежду учителите в Първа мъжка гимназия“.

Д. Илков е поканен да оглави Катедрата по география в Университета. Той поставя условия да бъде изпратен на двугодишна специализация в Берлин или Виена, но предложението му не е прието и географът преустановява лекциите си в Университета. Друго предложение за работа получава от екзарх Йосиф Първи. То е за учител в Мъжката гимназия в Солун, където заплатата е двойно по-голяма от тази, която получава в България. Д. Илков му отказва, защото политическата обстановка не му допада. Изтъква обаче здравословни причини.

В София учителят се движи в среди на интелектуалци. Чест гост е в дома на Михалаки Георгиев, намирал се в центъра, на ул. „Княз Александър Първи“, между улиците „Алабин“ и „Граф Игнатиев“. Там се събират на чай учители, писатели, професори и си говорят за литература. Домът е посещаван и от Иван Вазов. Тревненецът дружи и със земляка си Пенчо Славейков. По това време живеят заедно с колегата му Червениванов като наематели в дома на д-р Кръстьо Кръстев, редактор на списание „Мисъл“. През август 1894 година Д. Илков заедно с преподаватели от гимназията и Алеко Константинов участва в първия туристически излет до Черни връх. Събитието е увековечено в снимка, а споменът за него е запазен чрез сина на един от участниците – Бончо х. Бонев. На следващата година е организирано масово изкачване на върха и то се смята за начало на туристическото движение в България.

През 1899 година Димитър Илков се жени за старозагорката Катерина Гълъбова. С нея го запознава колегата му от Мъжката гимназия Атанас Илиев. Той става кум на младото семейство.

Интересен текст, посветен на Димитър Илков, е запазен в архива на поета и прозаик Любомир Хаджиниколов Бобевски (1878-1960). Става дума за ръкопис в ученическа тетрадка. Той носи дата 8 юни 1939 година. В текста Любомир Бобевски прави, както сам пише, силует на Димитър Илков като свой учител по география от 1890 до 1894 година. Описва го като неприятна личност. Може да се допусне, че лошото му отношение към преподавателя се дължи на по-ниските оценки, които има по география, но е странно, че целият текст е пропит с негативизъм, а на места дори с омраза. От бележките на Л. Бобевски се добива впечатление за външния вид на Димитър Илков. Учителят бил винаги с много добре ушити дрехи, добре поддържани панталони, ръкавици на ръцете и лачени обувки на краката. Ходел гладко избръснат, с черни засукани нагоре мустачки и парфюмиран. Тъй като стойката му била изправена дори и на възраст над 70 години, авторът на текста, за да го уязви, го оприличава на кокона, използваща корсет.

Докато работи все още в Първа мъжка гимназия, Димитър Илков получава предложение лично от военния министър ген. Михаил Савов да поеме преподаването на география в новооткритата Кадетска гимназия към Военното училище. Там той работи в продължение на 20 години, след което се пенсионира. Има години, в които съчетава преподаването и в двете училища. Окончателно се премества в Кадетското училище през 1904 година. На тази длъжност пише текстове за два учебника – по отечествена география и по география на Европа. Единият текст е отпечатан в книга (Записки по отечествена география. Курсъ на подготвителния клас, 1912), докато другият остава в ръкопис. Военното министерство обаче прибира двата ръкописа. Силно разочарован, Димитър Илков решава да се пенсионира и напуска училището.

В края на XIX век Министерството на народното просвещение решава да финансира написване и отпечатване на поредица „Българското отечество“. В отделни томове, замислени са 7 на брой, екипи от различни автори – учители, писатели и професори, трябва да представят пред широка публика красотата и богатствата на българската природа, историческото развитие, населението и културата на страната, управлението и стопанството. Привлечен е и географът Д. Илков. Той е натрупал достатъчно познания за страната, защото като гимназиален преподавател предприема по време на всяка ученическа ваканция пътешествия из различни краища. Понякога придружава в обиколките им чужди научни пътешественици като братя Карел и Херман Шкорпил, сръбския геолог проф. Цвиич, българските геолози д-р Лазар Ванков и проф. Георги Златарски. През техните научни интереси пред очите му се разкриват красотите на много места от България. Поредицата „Българско отечество“ не вижда бял свят така, както е замислена. Със средства от набрания през годините фонд обаче се публикуват доста монографии и студии. Други остават само в архив. Сред тях са изследванията на Димитър Илков.

Географът обаче има сериозни заслуги в създаването и публикуването на учебни карти. На 33-годишна възраст той подготвя за отпечатване в печатницата на Хр. Г. Данов учебни географски карти за училищата в страната, както и една карта на Балканския полуостров. Върху нея работи с майор Н. Данков от Военногеографския институт. По-късно по нареждане на Военното министерство двамата правят умален вариант на същата карта, като очертават на нея границите на Санстефанска България във виолетов цвят. Разпространена е на ниска цена из всички етнически области, населени с българи, с пропагандна цел. В списание „Надежда“, издавано в Стара Загора от приятеля му Атанас Илиев, е публикувана реклама на картата. Тя е описана като „хубава, практична и ефтина, която не би требвало да липсва отъ къщата на никой малко-много интелигентенъ българинъ“. Носи името Карта на Старо-Планинския полуостров. Продава се в книжарницата на Олчев в София от 19 февруари 1899 година на цена от 1 лев и 50 стотинки.

Веднага след пенсионирането си като преподавател във Военното училище Димитър Илков получава предложение от директора на Военногеографския институт в София Г. Караюрданов да направи за училищата в страната стенни географски карти и пространствен географски атлас. Тази работа извършва в продължение на 10 години. Определя я като много приятна. На разположение са му изпратени калиграфи, макар и само през зимните месеци. Картите са подготвени, но не са отпечатани, защото Военното министерство все отлага тази работа заради други по-спешни нужди.

Стимулиран от научните занимания на своите колеги учители от гимназията, Димитър Илков започва да работи върху географски речник на България. Същевременно сътрудничи на редица вестници и списания, някои от които са научнопопулярни, а други – научни. Успява да завърши два атласа за българските земи. Първият е в съавторство с Ф. Пайер и е отпечатан в Загреб в тираж от 12 000 броя под името Географически атлас за българските основни училища. В атласа освен карти има снимки и рисунки. Одобрен е като учебно помагало от Министерството на народната просвета през 1907 година. Другият атлас е в тираж 20 000 броя и е отпечатан в Картографския институт във Виена (Атлас „Св. Св. Кирил и Методий“, 1926, 96 стр.).

Освен пътеписи и описания на различни туристически маршрути и местности, Д. Илков пише история на Трън, на Стара Загора, на градовете Пазарджик, Силистра и Никопол. Последните три истории не са отпечатани в книги, а ръкописите им изчезват. По този повод авторът им отбелязва в спомените си: „Скърбя много, че някой лаком хищник открадна безмилостно ръкописните ми студии върху историите на последните три града – навярно от злоба, за да ми причини болка, като стори „зян“ труда ми“.

Димитър Илков има заслуга и за именуване на улиците в София. Поканен е от тогавашния кмет на столицата Димитър Петков (1888-1893). Но както и при отпечатване на атласите, така и за тази работа той с горчивина съобщава, че не е получил отредените му средства. Общината продължава обаче да го кани и в следващите комисии, работещи по именуването на улици и площади в града.

Навършил 85-годишна възраст. Димитър Илков работи върху спомените си, свързани с Македония и Беломорска Тракия, където е по време на окупацията по време на Втората световна война. В ЦДА са запазени негови географско-исторически очерци и бележки за Черно море, манастири, селища, доклади за създаването на санаториума в Искрец, писма, покани, снимки и други документи. Сред тях е ръкопис за историята на град Трявна. Върху 6 листа, отрязък от тетрадка, голям формат, с карирани листи, с черно мастило авторът описва месторазположението на града, реката и местностите около нея, климата, населението, църквите, съперничеството между Трявна и Габрово и други случки.

Настоящото съобщение е опит да бъде възкресен споменът и въздадена почит на тревненеца Димитър Илков за неуморната му работа в полза на географската наука и на България. Защото, както сам пише на последната страница на автобиографията си, за него ще бъде награда, ако някой я прочете и намери нещо полезно за себе си, тъй като в края на живота си той се чувства „останал ненаграден за научен труд“, освен високата оценка, дадена на географските му проучвания в България от германското Вюрцбургско географско общество.

 

Проф. д-р Светла Димитрова

Из сборника „Известия на Специализирания музей за резбарско и зографско изкуство“, т. 8/2024 г.

 

* Снимка: Димитър Илков със съпругата си Катерина Гълъбова в края на XIX в., Източник: НБКМ

Дописка във в. „Македония“ разказва за една височайша визита

Управителят на Дунавския вилает и мютесарафинът на Търновския санджак, пристигат в Трявна заради „рудницата“ за каменни въглища

 

„Трявна, Юли 1-й 1871 г.

В един брой от миналия месец публикува са във вестник Дунав за откритието на рудницата от каменните въглища в Тревненската нахия, което откритие обнародвано било и в Басиретъ и описаха подробно за това, Вестник Дунав публикува още, че за разработванието на тази рудница, станало било и условие с някоя Австрийско-Унгарска компания от една страна, и с негово Височество Главния Управител на Дунавската област, Омер Февзи паша, от друга, за да са направи един железен път за пренасянието на въглищата до някоя скеля на Дунава.

Според тези публикации на речените журналисти, длъжни сме да дадем малко разяснения както за откритието, тъй и за течението на работите в туй отношение, които са ставали и стават сега секий ден за проспособяванието на горните условия.

Тази рудница макар и да е открила знакове преди няколко години, но не са е зело във внимание ползата й, нето от населението нето от Управителите, за да са разработи. Преди година и половина като са издали заповед да са издири най-късият, сложният безопасният, и за пренасянето на търговски стоки най-лесният път, и най-главно за да са съедини с едно добро шосе Джаде Дунавския и Едирненския Вилаети; инджинерина на Търновския санджак, като ходи на много страни и много време, изнамери пътя от Дряново през Трявна на право за Казанлък, най-сгодния и интересатия път, който път Тревненците захванаха и уравниха до Казанлашкия синор. В работянието на това джаде се появиха на много места знакове на тъзи рудница и ся яви това на негово Превъзходителство Хайдар Бея мютесарафин на Търновския санджак, кой като опозна ползите, които ще принесат тези открития на богатата тази рудница на честното ни Правителство, сам дохожда няколко пъти на балкана даже и в най опасно време през зимата, и провожда от въглищата на Русчук във времето на преждебившият Управител Акиф паша неколко пъти; но никакво следствие и никакво оценяване на трудовете му не са зе от главното управление на областта в него време. Като са определи Негово Височество Омер Февзи Паша за управител на Дунавския вилает, който в малко време показа способност ся и употреблява и днес не уморими старания и усилия, за да открие средства за убогатяванието на Вилаетя и за благосъстоянието на жителите, които имат голяма нужда; не загуби време и зе в внимание тези знакове на улеснителните средства, уцени трудовете и съобщението с време на пъргавия и достойния наш мютесарафин негово Превъзходителство Хайдар Бея. По следствие на тези старания са испроводиха няколко человеци, и много пъти в малко време, от страна-та на Негово Величество, геолози, минералолози от речена-та компания, както и главния инджинерин на областта, които при испитвание-то с уръдия и с обикалянието си по страните на Тревненския балкан са доказа: че от Трявна всичкия балкан до синора Казанлъшкий и от там чак до Селце Казанлъшко село, всичкия балкан образува рудница от камени въглеща, което място обема растояние на 5 часа. Негово Величество Фейзи паша, за да види плодъ-тъ на негови-те старания, придружен от Негово Превъсхд. Търновский мютесарафин Хайдар-бея, пристигна на 27 текущаго месеца и въ градеца ни Трявна посрещнат от първенци-те ни и от всички-те свещеници, ученици и учители, изрече са и едно словце за благополучното му пристигнувание, и испяха учените песен за дългоденствието на Негово Величество Султан Абдул Азиса. Догдето ся пеяше песента, негово Височество спрян на коня си, показа знакове на благодарението си, от които знакове, почувства сякой голяма радост, приследувана с сълзи радостни, за дето са е удостоил нашия градец да посрещне и да види главният управител на Вилаетя, и един от най-достойните и най-главни мъже на Отоманската държава. Като пристигна на определеното си място в градеца ни прие на визита с всичките почести няколко от първите жители и свещеници, които и запита за положението на градеца и нахията, за поминака им, сожали съвременно положение-то на градеца ни, дето са намерва не снабден с пътища, и даде надежда, че ще са постарае за избавлението му от тази злочестина, и ще му отвори способ за напредвание и улеснение. На втория ден сутринта придружен от мютесарафинът и неколко души от първенци-те ни жители, отидоха в балкана и, като с голямо внимание разгледа разработваните места на рудницата, премина на балканско-то шосе близу до синора Казанлъшкий, и като прегледа положението на балканат, и направата на шосето, по което са върна чак до Трявна, оцени трудат на Тревненските жители, и заповяда на мютесарафина: който ни каза: да са ископаят хиндеци по всичкото шосе и дето има не напълнени мостове да са допълнят, и от Трявна до Дряновско-то шосе ще са даде помощ от ближните населения, за да са искара до на есен шосето. Когато ни са казаха от негово Превъзходителство тези утешителни за нас заповеди, пре много са зарадвахми и нямами вечи сумнение, че Нег. Превъсхд. ще употреби, както е и до сега употребявал, всичките средства за усовършенствование-то на този път. Еще големи надежди ще имами че Нег. Вис. Главният управител на областта Дунавска, като зе в призрение положението на балканат Тревненски, ще уцени интересите на населението, както и въобще ползата от съединението на двата Вилаетя чрез това шосе в сяко отношение, няма да забави време, но ще съдействува за споразумението с Едирненския Валия да са посрещне този път от Казанлъчени и Загренчени, които са споразумени писмено с Тревненците, и които са дали и няколко пъти махсари до местните си началства за свършванието на този ползователен за тех път.

На 29-ий сутринта замина Нег. Вис. за Търново и се испрати с същата церемония както са и посрещна, като остави в сърдцата на жители-те голяма жалост, дето са лишиха от такъв гост, какъвто населението не бе друг път виждало, нето посрещало, и секий пожела благополучното му пътешествие, като съвременно молитвоваха Вишния да продължи дните на Негово Височество.

Тука други новини освен тази нямами. Тия дни имахми годишни испитания на учениците. Отговорите им в всички предмети бяха доста удовлетворителни, испитваха са от Всеобща История, Граматика, География, Аритметика, Славенски превод, Св. История, Катехизис, Френски и Турски. При другите ученици, Г-не Редакторе, ний ще похвалим публично за прилежанието му вашият третий син Райка, който в всички предмети за които ся испита получаваше цифрата 5“.

 

в. „Македония“, бр. 28/13.07.1871 г., НБ – Пловдив

 

* Снимката е илюстративна

По повод 197-та годишнина от рождението на Петко Славейков

Министър-председателят Андрей Ляпчев открива бюст-паметника на поета в Трявна. Рачо Славейков и скулпторът Андрей Николов са сред гостите на тържествата

 

Трявна е домакин на тържествата по повод 100-годишнината от рождението на Петко Р. Славейков. Знаменателното събитие, на което присъстват много гости от тогавашната околия и от страната, се състои на 4 декември 1927 г., четем на страниците на в. „Читалищна дума“ /бр. 20-21/20.12.1927 г./. Наред с министър-председателя Андрей Ляпчев, пристигат и председателя на Дружеството на столичните журналисти – Димо Казасов, Рашко Маджаров, началника на „Културното отделение“ при министерството на народното просвещение – Никола Балабанов, народният представител Стойчо Мошанов, скулптора Андрей Николов, кметът на Търново - Димитър Раев и др.

Тържествата стартират в 10 ч., когато в читалището, което носи името на народния поет и просветител Петко Славейков, се провежда „тържествено утро“. Кметът на Трявна, Никола Захариев, прочита телеграмата от Цар Борис III, с която Негово Величество благодари за поканата и поздравява тревненци „по случай тържествата“. „Прочитането" на телеграмата на Н. В. Царя е "изпроводено с акламации“.

Слово за творческата дейност на Петко Славейков произнася Димо Казасов, който е родом от Трявна. За политическата му „деятелност“ след Освобождението, говори Ст. Мошанов. „Утрото“ продължава с литературно-музикална програма. След това пред бюста на поета, дело на именития скулптор Андрей Николов, поставен в тогавашния градски парк /пред сградата на Съда/, е отслужена „божествена служба“ от Търновския митрополит Филип. Лично министър-председателят Ляпчев прерязва лентата на красивия паметник и произнася кратка реч:

„Днес бяхме щастливи да чуем и да си припомним за личността на Петко Р. Славейков, който е една връзка между скорошното минало, настоящето и далечното бъдеще на българския народ, защото той преследваше идеал, който няма да загине, докато има българи под небето и по света“. Думи на признателност споделят Търновският митрополит Филип, народният представител Ал. Попов, кмета на Търново г-н Раев и др.

На тържеството присъства и един от синовете на даскал Петко  – Рачо, който през сълзи благодари от името на „всички наследници“.

Новооткритият бюст-паметник е отрупан с цветя и венци от различни хора и организации. След това множеството се отправя към Славейковата къща.

По обед в читалището се провежда и банкет, на който тостове „произнасят“ министър Ляпчев и други гости.

Тревненската градска управа решава да събори Славейковата къща. Кощунственото й намерение, остава нереализирано

В една дописка до в. „Зорница“ от 10 ноември 1927 г., по повод подготовката на тържествата за знаковата годишнина от рождението на поета Петко Славейков, узнаваме за, меко казано, невнятните намерения на тогавашната Тревненска управа, която взема решение за събарянето на Славейковата къща, за да „разшири улиците на града“…?! Възмущението на дописника, тревненец, е оправдано и вероятно среща много съмишленици и сред тревненци, поради което Славейковата къща е "спасена" и днес е сред емблематичните паметници, които „придават стойност и гордост“ на Трявна.

 

 

Подготви

Галина Иванова

Петко Р. Славейков

Бюст-паметникът на Петко Славейков,
дело на скулптора Андрей Николов в градския парк в Трявна

Рачо Славейков

Скулпторът Андрей Николов

Министър-председателят Андрей Ляпчев

Кметът на Трявна, Никола Захариев

Къщата на Петко Славейков в Трявна