Провокирани мисли за „родолюбието“. Криворазбраната България

Не съм чела пиесата на Бърнард Шоу. Едва днес видях, че е издадена и на български преди време. Запознах се с историята на написването й, с някои „емблематични“ абзаци, със сюжетната линия. Затова ще замълча доколко омаскарява българщината и подвига на героите при Сливница. Светла им памет! Би било малоумно да заклеймявам или възвеличавам нещо, без да го познавам. Думата ми е за другото, което е далеч от Тревненското в чисто географския смисъл на думата, но е общобългарско в духовно отношение и затова си позволявам да го коментирам тук. Още, когато чух за готвените протести, петициите по адрес на постановката на Малкович, по текста на Шоу, се замислих, за пореден път – защо си причиняваме всичко това?! Нямаме сетива за упадъка на Духовното, за Миналото, за рушащите се паметници на културата, почти не стъпваме на изложба, театър и кино, не четем книги, но сме готови на бунт, когато някой ни настъпи по мазола, титулуван в наши дни като „патриотизъм“ и „родолюбие“. А днес тези понятия са почти оглозгани от смисъл, както и всичко що ни е гордяло във времето. За какъв патриотизъм иде реч?! За онзи ли, който гордо манифестираме на 18-ти февруари, 3-ти март, на 24 май, 2-ри юни, 1-ви ноември, 6 и 22-ри септември и т.н.?! Сиреч, календарни патриотари и ни йота по-натам… Ако родната история се побираше само в десетина по-значими дати – обяснимо. Но, когато немеем и слепеем за всичко останало, отвъд календара, тежките маси, които крепят „булгарщината“ ни, татусите с националните ни герои и родния трибагреник, препасан като наметало или забучен на верандата, не са символ на родолюбие и национална идентичност, а са по-скоро диагноза за народопсихологията на днешния българин. Разбира се, има и изключения. Редки, твърде редки, за да обърнат посоката. Те не крещят, не замерят никого със заучени фрази и послания, а милеят и радеят да възродят отново България, такава, каквото я измечтаха онези родолюбци, чийто завети и достижения, и днес НЕ СА ни по мярка…

Но да се върнем към днешните „патриоти“, които провидяха гаврата с героите на Сливница в един художествен прочит на събитията, но не са тъй бунтовни и гневни по адрес на сарказма в някои от текстовете на Ботев, Алеко Константинов, Добри Войников, и т.н.?! Че и там има пишман-патриоти, че и там можем да усетим духа на епохата и на българщината…

Да, хуморът на гърба на святи събития, герои и жертви, граничи с погнуса. И възмущението е оправдано. Но преди да анатемосаме някого или нещо, би следвало първо да познаваме историята и народопсихологията на времена и нрави, пък после да обърнем взор и аршин към самите себе си – персонално и глобално. Е ли днешна България достойна за миналото си? Категорично не! Са ли днешните „родолюбци“, достойни за святата памет, подвизи и завети на предшествениците си? Категорично не!

Всъщност, случващото се днес, пред Народния театър, който би следвало да е сакрално средище на културата и духовността, е поредната алегория на утрешното, което вече ни замита, като нация… Родът и корените, националната ни идентичност, всичко онова, което все по-шумно отстояваме и манифестираме по агорите, са само поза, мода и гол популизъм. То е нещото, което ни разделя, вместо да ни единява. Затова и сме все по-дръзки и цинични в посегателствата и непукизма си, в бунта и апатията си. Безпросветни, слепи и гневни, устремени към бъдещето на една криворазбрана България…   

 

 

Галина Иванова

 

* Снимка: webcafe.bg