[…]
Последната връзка от историческото минало на политическото ни възраждане бил Никола Тихов Обретенов. Той с е запознал с Левски на 8 май 1872 г. в къщата на Любен Каравелов в Букурещ, където бил изпратен от русенския частен революционен комитет за Общото народно събрание. Докато траело събранието, почти всеки ден обядвал и вечерял у Каравелов заедно с Левски. Тази близост на Обретенов с организатора на революционните комитети му дала възможност да направи една подробна и вярна характеристика и преценка на Апостола. Според думите на Обретенов „Левски беше среден на ръст, пъргав, и смел, с бистър и разсъдлив ум, с желязна воля и с постоянство; вънкашно той имаше нежни черти, живи очи, интелигентен поглед. Всякога биваше весел и си тананикаше някоя народна песен. Шега у него нямаше. В обноските си към всекиго беше вежлив, учтив и любезен, не беше разточителен, не се занимаваше с клюки, не употребяваше никакви спиртни напитки, не пушеше, пиеше само чай. Не обичаше лукса, но всякога биваше, макар и скромно, спретнато и прилично облечен. Без работа никога не стоеше, не се хвалеше, обичаше да слуша Каравелова, когато разказваше нещо било от нашата или чужда история. Той беше много таен и когато го запитват за нещо, обмисляше добре отговора и тогава отговаряше накратко с няколко думи. Не беше словоохотлив, но когато се случеше да говори по народните работи, беше толкова красноречив, щото обайваше слушателите си. Презираше онези, които водят разпуснат живот, сам беше много запазен, дори не знаеше да псува“. Когато на 6 февруари 1873 г. Левски увиснал на бесилката, Обретенов счел за свой „свещен дълг“ да напише спомените си за Апостола и да ги поднесе като „цветя на неговия гроб... Той умря за да остане безсмъртен в народната история“. „Левски бе единствен между апостолите - нему равен друг нямаше. Щастие е за народа ни, че може да си спомни след 50 години това светло и лъчезарно име, което може да послужи... като народно знаме, защото той бе въплощение на пламенна любов към народа и на самоотвержена и безкористна деятелност. Поклон пред паметта на великия българин“.
През есента на 1872 г. преди гроздобер Левски посетил гр. Хасково на гости у Петър Берковски, учител в Българското главно мъжко училище. П. Берковски бил ученик в Белградската семинария, възпитаник на Панайот Хитов и добър другар на Левски. Няколко месеца наред в Белград тяхната дружба била свързана със сладки спомени, заедно лягали и ставали, песни пяли, в небесата хвърчали, планове кроили за освобождението... от турска робия. Пред събралите се по покана на Берковски млади хора Левски разкрил целта на идването му в Хасково. „Речта му беше проста, къса, естествена, жежка и внушителна. Той говореше на хората, които по знание и наука стояха по-високо от него; това обстоятелство не го стесняваше, напротив повече се радваше, като виждаше, че по учените от него омайно го зяпаха и дума не пропущаха“. След полагане основите на хасковския революционен комитет Левски пожелал той да стане огнище и разсадник на други такива в околността. „... С тия думи свърши своята проста жежка реч“ - предава Ст. Заимов, звукар в същото училище. При създалия се спор по църковно-народните и революционно-националните работи между Христо Златаров и другите и най-вече с П. Берковски, „тихо, мило, спокойно, със сърдечна усмивка на лицето“ Левски заел помирителна роля. Петър Берковски и Стоян Заимов се постарали да се отсрамят пред скъпия гост, като на трапезата били слагани най-скъпите ястия, каквито тогава могъл да предложи хасковския пазар, „ала Левски бе голям привърженик на овощията и на гроздето дамянка, та малко накусваше скъпите ястия“.
Четири години след
софийската Голгота в три поредни броя на в. „Български глас“ в статията „Млади
и стари“ неизвестен автор под инициала „К“, правейки преглед на миналите
събития, дава оценка и за Апостола. След разгромяването на четите не минало много
Бреме и „... ето, че са появи на сцената храбрият, неустрашимият и енергичен
български организатор Дякон Васил Левски“. В следващия брой в статия под
същото четем: „На българската политическа сцена се появи Васил Левски, който
са стараеше от чисто сърце и душа да организира българския народ и с това да
произведе една всеобща революция в България“.
Когато се случвало Левски да председателствува комитетско събрание, по думите на Тома Василев, „с тих и спокоен глас, избрани речи, симпатично, но енергично изражение той и проповядваше, и обясняваше, и наставляваше“. Обикновено при такива събрания възраженията били голяма радост, „защото думите на Апостола бяха свети за участниците в делото“. Към своите съучастници Левски се обръщал фамилиарно „дядо, байо, чичо, братко, приятельо, другарьо, а и те към него се отнасяха свойски“.
Положителна оценка за
Левски има оставена и от Минко Ив. Марковски. Той предава свои лични
впечатления, спомени и преценки, оставени от баща му Иван Марков – деен участник
в революционното дело. В тях Апостолът е наречен: „... Великият революционер
В. Левски... велик патриот революционер“. Левски посрещнал Новата 1872 г. в
комитетския център Ловеч, но той, по мнението на М. Марковски, не можел да се
задържи за по-дълго време на едно и също място. „... Извънредните дълбоки
патриотични чувства и мечтания на Апостола, буйният му темперамент, стремлящ се
към доброто на заробеното отечество, не го оставяха на мира и спокойствие. Те
постоянно го тикаха към неуморна деятелност за осъществяване на своята идея“.
След основаването на революционния комитет Левски на няколко пъти посещавал Троян. При основаването на други такива в околността, или при присъствие на техни събрания, или при приемането на нови членове в комитетите, Левски винаги правел впечатление с убедителното си слово и красиви жестове. „... Левски със сладкодумните си уста, придружени с разни жестове, произнесе една къса прочувствена реч относно предстоящето освобождение“. „... Левски отвори огнените си уста и по обикновеному очерта плана за освобождението“.
„... Левски говореше и в своите
огнени речи обясни целта“. На едно от заседанията на комитета всички присъствуващи
с най-голямо внимание гледали „...
лицето на великия Апостол, който из огнените му уста прозвънтя такава
прочувствена реч, която до апогей възвиши патриотическите им чувства“.
Въодушевен от започнатото благородно дело, пак по преценката на М.
Марковски, нищо не било в състояние да спре или отклони Апостола от поетия от
него път. Той предприел едно пътуване до Троян „тъкмо в първите дни на „Голям
Сечко“, когато земната повърхнина се покриваше с изобилни дебели снегове,
когато силните студени ветрове ревяха като разярени лъвове..., когато се пукаше
дърво и камък от студ и когато пътищата бяха затрупани и запустели от дебелите
преспи, тогава Апостолът Левски се опълчи против тези препятствия на времето и
потегли за Троян“.
Големият български патриот, революционер и гениален поет Христо Ботев също изтъква тази удивителна черта на безстрашие и спокойствие у Дякона пред каквито и да било природни стихии и други несгоди или изпитания. От ноември до първите дни на декември (1868 г.) те живеят заедно в най-сърдечна дружба и приятелски споделят неволята на едно мизерно съществувание. В писмо до Киро Тулешков Ботев споделя: «Живея на самия край на Букурещ в една ветреничава мелница заедно с моя съотечественик Васил Дяконът... Приятелят ми Левски, с когото живея, е нечут характер. Когато ние се намираме в най-критическо положение, то той и тогава си е такъв весел, както и когато се намираме в най-добро положение. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, а той пее и все весел... Колкото и да се намираш в отчаеност, той ще те развесели и ще те накара да забравиш всички тъги и страдания. Приятно е човек да живее с подобни личности“. Левски и Ботев повече не могли да се видят, но другарската им любов не избледняла. Когато през 1872 г. Левски дошъл на заседание в Букурещ, искал от „сърце и душа да се види с любимия си приятел – Ботев“, но като разбрал, че е във Фокшанския затвор „тоя си час принуди Каравелов и г-н Ценович да станат поръчители“ за освобождението му. […]
В стихотворението си, посветено на обесването на Левски, Ботев нарича Апостола „един син“ на България, които „виси със страшна сила“. В Букурещ безспорно се засилва дружбата на Левски и с Каравелов. В отношенията им е преобладавало винаги това, което ги обединява. […] В повестта „Децата не приличат на бащите си“ чрез своя герой чичо Стоян Л. Каравелов говори за Дякона: „Сичките селяни ни обикнаха... Левски е за тях някакво чудо... Левски е голям човек, такива хора се раждат рядко... Подобен човек може да прави чудеса“.
Моралният и физически
образ на Левски е сполучливо и добре обрисуван и в поезията и творчеството на
патриарха на българската литература Иван Вазов. Като съвременник на Апостола
той предава свои спомени за Левски и разказани му такива от други очевидци.
Вазов характеризира Дякона така: „Левски имаше ръст среден, тънак и строен; очи сиви, почти сини, мустаци червеникави, коса руса, лице бяло, околчесто и изпито от непрестанната мисъл и бдение, но което се оживяваше от една постоянна и естествена веселост. Странно. Тоя момък, който проповядваше опасната мисъл за свобода, за борба, за смърт; който се излагаше всеки ден на опасности; тоя син на нощта, на пустинята, на премеждията имаше весел нрав!... Когато беше потребно, ставаше друг. Яснотата му изчезваше от лицето, погледът му добиваше сериозно изражение, гласът му беше глас, който налага, който заповядва; словото му, просто и безискуствено, вълнуваше, смущаваше, убеждаваше... известността му бързо порастна, влезна в хижата, развълнува градовете, из пълни планините. Словото му будеше человеците, името му будеше населенията“. „Дяконът беше безстрашлив до явно рискуване живота си“. „Левски обладаваше по нещичко от ентусиазма на Каблешкова, от твърдостта на Бенковски и от силата на Караджата. Но той имаше и друго, което отсъствуваше у тях: необходимо търпение и постоянство... Своеволието на съдбата иска, щото... едно полуграмотно дяконче да покаже на света какво може да извърши ентусиазмът на една велика идея, каквато беше идеята, що създаде тоя грамаден лик пред нас... Левски е изражение на една сила, излязла из цели векове страдания из цял океян унижения… постоянен до невъзможност, упорит до безумство... Такъв беше човекът, познат под името Дяконът, Васил Левски, Апостолът, който беше пратен от съдбата начело на цял рой проповедници и мъченици на свободата да разклати масите, да предизвика съдбата, да създаде бъдещето“. В стихотворението си „Левски“, Ив. Вазов рисува необикновения образ на Апостола: „Девет годин той скита се без дом, без сън, без покой“... „беден, гол, бос, лишен от имотът за да е полезен дал си бе животът“... „селяните прости светец го зовяха“. При едно от посещенията на Левски в София уведомената от Пловдив полиция се дигнала на крак да го търси. Вазов в разказа си „Апостолът в премеждие“ предава случая, когато Левски се бръснел в Илчовото кафене и влезнало турското заптие Али чауш. Хр. Ковачев и бръснарчето се разтреперили от страх, че Дяконът е вече загубен. В същото време „лицето на Левски, което се отразяваше в огледалото, оставаше тихо и спокойно. Нито една жила не трепна по него, нито едно вълнение не пропъпли по ледената му физиономия. Това необходимо, извънчовешко самообладание го не напускаше и в най-страшните опасности, с които беше насеян неговия невероятен премеждлив живот“.
За безстрашието на
Апостола ни говори и Найден Геров. Когато по създадена традиция Пловдивският
паша направил визита на руския консул Н. Геров, за да му честити „Паскалето“,
Левски бил при него. Геров му наредил да се скрие. При поднасяне на кафето „Апостолът
Васил Левски с едно смело и неустрашимо спокойствие взема таблата и смирено се
приближава до пашата“. Н. Геров „истръпнал от страх... , а прислужникът на руския
консул В. Левски чакал изправен до вратата за да поеме чашата“ обратно.
Когато Димитър Матевски от Чирпан съобщил на Дякона, че от Цариград пристигнала телеграма до пловдивския мютисарифин, с която правителството обещавало 20 хиляди гроша на тогова, който донесе главата на Апостола, „тази новина не направила никакво впечатление на Левски, който я посрещнал с хладнокръвие и презрение“.
Според преценката на
зографа Цаньо Захариев за Левски „... от цялото му напрегнато лице блика сила
и мъжественост“.
Името на Левски ставало все по-известно, делото се разраствало, опасността за живота му ставала все по-голяма. Тревогата за съдбата му у другари и приятели се увеличавала. Христо Иванов - Големият или Книговезеца, както са го наричали по професията му, в писма до Левски изказва опасенията си за неговия живот. На 6 юни 1872 г. той му пише: „… Но ви моля добре да опитвате ходенето Ви си. Но на вън недейте отива в най-много опасност сам, не че не желая, но мя я (страх) да не се някак убиеш или уловиш, защото хиляди... като мене и другите са по-лесно спечелват, но като тебе не можем спечели никога“. След няколко дни в друго писмо от 11 юни с. г. Книговезеца отново из казва своята загриженост за Апостола и го съветва да се предпазва: „Ще Ви моля винаги да имате предвид голямо предпазване на живота си, понеже с Вас народът ще може да работи и успее... за места съмнителни имате хора достойни. Тях пращайте... От Вас се иска благоденствието на нашия народ и от Вашия свят подвиг... стойте на страна... понеже от Вас по-големи работи се очакват“.
Зловещата новина за залавянето на Апостола хвърлила в тъга целия български народ и в тревога неговите близки познайници и приятели. Един от верните другари на Дякона, Данаил Попов, който известява Букурещкия комитет за злощастния случай на залавянето, на 20 януари 1873 г. пише на Каравелов: „... Но от всичко най-много съжалявам бедния В. Левски... т. е. изгубихме едного рядко находящаго ся между нас българина, и желая му от дън сърце Божията всевишна помощ“. На същата дата пише до комитета почти същото: „... Отиде най-добрият българин В. Левски, комуто желая от дън сърце, дано той някак да се отърве“. Когато пък научил за обесването на Левски, Данаил Попов пак пише на Каравелов: „Всичко е свършено! Никаква веч надежда... В. Левски, славни ни българин е наистина увиснал“.
На 7 февруари 1873 г., само ден след обесването на Апостола, Илия П. Луканов, без да знае за станалото, в писмо от Одеса до Ловченския комитет изплаква тревогата си: „Не зная какво да Ви пиша за впечатлението, което произведе в мене улавянето на В. Левски, този незаменим за нас юнак. Наистина голяма злочестина за нас е, като изгубваме този голям патриот, този искрен работник, който предпочиташе да ходи гол и гладен, отколкото да гледа народа си, че тегли игото на варварите; който оставяше майка, сестра, братя и всички свои интереси, само да може да работи по-много за освобождението на злочестия си народ; който всяка минута се жертвуваше за народа си… Но могат ли да се изброят неговите заслуги“. В друго писмо от същата дата той продължава: „Ние се лишихме от такъв един искрен патриот, когото не ще може да заменим с никого другиго за дълго време“. Вестта за залавянето на Апостола стреснала и цариградските първенци, с които някога Дяконът се беше срещал. Тревогата им не била толкова за него, колкото за личната им съдба - да не би Левски да ги издаде и по този начин да се злепоставят пред турската власт. „Това злокобно „известие“ замайва главата на д-р Стамболски“ и той тича да съобщи на другарите си за опасността, която ги грози, и особено Ив. х. Пенчович, като член на съда. Другите са в паника, но Стефан Илич е сигурен, че Дяконът не ще стори това. „За другите не зная, но за Левски - тези самоотвержен рицър, който порицаваше и осъждаше на смърт предателите народни, съвеста ми не допуска, заявява категорично Ст. Илич, че той ще се опетни с черно предателство. Никога!“.
Пред съда Левски се държал
достойно, никого не издал и делото опазил. „Аз съм Левски! Ей ме на! И никое
име той не спсмена“, възпява поетът на забравените. А „когато турското
правосъдие видяло, че из устата на този български светец не излиза ни една
дума, то заповядало да го обесят...“.
Чирпанските съзаклятници научили за залавянето на Апостола на 6 февруари 1873 г. „Тази новина за участта на великия революционер ни порази и сбезуми. Ние всички плакахме с горчиви сълзи до забрава“. Те взели решение за спасяването на Левски, ако бъде откаран в Цариград, но на 10 февруари с. г. разбрали, че той е вече обесен. „За смъртта на великия покойник ние плакахме със сълзи и дълго време ходихме по улиците като завеяни от дълбока скръб“. За спасяването на Левски помислил и Пловдивският комитет, но след три дни научили за смъртта на Дякона и не им оставало нищо друго, освен да „се помирим и скърбим за загубата на този герой... всички скърбяхме за тази загуба“. Същият замисъл, за спасяване на Апостола, имал и комитетът в Ст. Загора. „Ще утървем Левски, че ние и в Марица да се издавим. За назе нищо. Само Левски (да спасим), защото нямаме вторий Левски на света“. На 12 февруари 1873 г. получили телеграма, че Левски е обесен. „Новината произведе потресяюще впечатление в душата на Узунов. Той заплака, заплака и поп Минчо“.
Дори и в очите на своите палачи Дяконът е оценен достойно. За турското правителство Левски е главният бунтовник. Присъдата на Д. Общи била вече издадена, но изпълнението й се задържало с надежда да бъде заловен и Левски. На 1 декември 1872 г. от Цариград пишат до дунавския валия, че „с положителност очаквате залавянето на главния бунтовник Васил Левски“. На 7 февруари 1873 г., един ден след обесването на Дякона… Иванчо х. Пенчович, българин, член на държавния съвет на отоманската империя и включен в състава на комисията по съдебния процес на Левски, се завърнал в Цариград. Пред д-р Стамболски той направил следната преценка за Апостола: „Ходихме в София да обесим най-добрия и смел българин, най-самоотвержения, най-доблестния наш патриотин, комуто окото не мигна нито пред благи обещания на комисията ни, нито пред заплашванията, нито от очните ставки с Димитра Общий и с другите заловени от Ловеч, Орхание, Тетевен и София, нито застрелването, нито бесилката, с които го заплашваше военният софийски комендант...“. На задаваните му въпроси отговарял твърде кратко, смътно и непонятно или пък съвсем мълчал. Само на въпроси отнасящи се до народното честолюбие и до личното му достолепие, той отговарял категорично, доблестно и ясно, без двусмислие и колебание. Мъжественото държание на Дякона пред съда предизвиквало учудване у палачите му. „Учудваше ме неговата смелост и доблест, разказвал Иванчо х. Пенчович пред д-р Стамболски, и не само мене, а и Саида и Шекира. Язък за неговите трудове, за неговите тичания. Язък за българския народ, който изгуби един от най-преданите си синове“, довършил разказа си с известно съжаление Иванчо х. Пенчович, въпреки че подписал смъртната присъда на Апостола, за да запази служебното си положение и дадените му държавни награди.
През 1888 г. чрез запасния
майор Дичев, Стоян Заимов се запознал с Иванчо х. Пенчович с единствената цел
да узнае подробности около съдебния процес и обесването на Дякона. За да предразположи
събеседника си към откровен разговор, Заимов чрез подполковник Бояров, уредил
няколко разходки из околностите на София. Пред Стоян Заимов Иванчо х. Пенчович
казал за Левски, че „по тогавашному ние осъдихме на смърт един нехранимайко,
който насъскваше покорната рая против вътрешния ред на държавата, а по
сегашному излиза, че ние сме прикачили на въжето най-добрия син на майка България“.
Дивизионният генерал Али
Саиб в протокол №1 от 14 декември до великия везир дава преценката си за
Левски: „Той се очерта... като компетентна и централна личност, която
подбуждала населението да образува комитети, които да се готвят да въстанат против
османската държава... бил председател на всички комитетски организации... бил
хитър и лукав, а същевременно известен със своята храброст“.
В мислен диалог, между моралиста и станалите събития, Стоян Заимов разсъждава: Кого обесиха царските комисари? „... един тъпоумен злодей“ според турското правосъдие, а според българската история „Апостолът на свободата“. „Обесиха физическия Левски - прекратиха живота на един организъм, който служеше само за квартира на духът за свободата и правдата, на проповедникът на „човешки правдини“, „разрушиха само квартирата, но не и квартируващия в нея дух“. „Обесиха физическия Левски, а дадоха вечен живот на Апостола Левски... на нравствения Левски“. Както „беловласите мъдреци... на синедриона, от нравствена слепота разпнаха Христа на кръста, мислейки, че заедно с тялото му на кръста ще умрат и проповядваните от Него нравствени начала“, така и царските комисари са мислили, че „на бесилката заедно с физическия Левски ще загине и проповядваната от него идея“. Но те, и едните и другите, и ерусалимските мъдреци и султанските „правораздавачи“, не са могли, според Заимов, да разберат една проста историческа истина, че кръстът и бесилката, куршумът и отровата са безсилни против духът на свободата и правдата.
В характеристиките и
преценките, които съвременници и сподвижници дават за Левски, много от
епитетите и сравненията се повтарят и покриват, а това показва, че те правилно
са схванали и вярно са отразили физическите черти и нравствените качества на този
необикновен човек и национален герой. В техните очи той е строен и напет,
безстрашен и спокоен, сладкодумен оратор и вълшебен певец . В техните оценки
той е борец и революционер, патриот и рицар, мъченик и светец, титан на
свободата. Името му е велико, делото безспорно. […]
сп.
„Духовна култура“, кн.11, 1977 г.
* Статията
се публикува със съкращения
** Снимка: Портрет на Васил Левски, литография, худ. Георги Данчов - Зографина
Почивай в мир, Апостоле! Прости
ни, че сме недостойни за святата ти саможертва! Светлина по пътя ти във
вечността!
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.