„Кокаланската черква“ на махала Глутници

Село Глутници се намира в Тревненския Балкан. Разположено е на 595 м. надморска височина, в северното подножие на старопланинския връх Белновръх. Административно принадлежи към община Трявна. […] Данните за селището са свързани най-вече със спомени на съвременници, записани от местния краевед Петър Богданов в неговия труд „Белица през вековете“ (ДА – Габрово, ф. 1065, оп. 1, а. е. 3, л. 50 – 59) и устни разкази, които най-общо описват началните години от заселването на тази част от Балкана. Предвид проучванията, свързани с развитието на селищната мрежа в предпланинските и планинските райони на Централна Стара планина, може да се предположи, че заселването, както и оформянето на селището, е станало в края на XVIII в. или началото на XIX в.

Според спомените на местните жители, основателите на колибарските селища Глутници и Уруци са преселници от с. Гъбене – Севлиевско. Търсейки място, удобно за заселване те презимуват в м. Кайов дол. Условията за живот се оказват неблагоприятни и следващото лято решават да го напуснат. Разделят се и поемат в различни посоки. Единият от тях, който полага основите на с. Глутници, се отправя на север и за известно време се установява в м. Зимничката, а впоследствие окончателно се заселва в м. Юрта, която днес се намира в средата на селото. Интерес представлява разказа за произхода на името на селището:

„Първият заселник имал многолюдно семейство. И всичките били момчета. Не се знае колко на брой. Според едни десет, според други дванадесет. Бащата навсякъде се движел със своите синове. А когато ги виждали хората от съседните махали, казвали: Ето, идва Глутника със своята глутница. Движат се като глутница вълци!“ (ДА – Габрово, ф. 1065, оп. 1, а.е. 3, л. 52).

Така, на базата на народната етимология, възниква наименованието на селището, първоначално като колибарско поселение, махала, a в последствие става едно от големите села, административно принадлежащи към община Белица.

Успоредно с изграждане на места за живеене, хората определят своите свещени пространства – оброчища, на които принасят благодарствена жертва на светеца-покровител (курбан). Според народните вярвания по този начин се осигурява здраве и благополучие, приплод на добитъка, предпазване от стихийни бедствия и епидемии. Много точно и прецизно се определя сакралното място, което е специфично за отделните територии. По принцип в планинските и полупланински райони за поставяне на оброчни маркери се избират хълмове, малки или големи върхове, които хората бележат със знаци – антични архитектурни детайли, блокове с изсечен кръст, дървени кръстове, каменни плочи, колони и др. Запазените оброчни паметници хронологически се свързват с периода на Българското възраждане. Наред с църкви и манастири те представляват част от системата на християнското сакрализиране на българската територия. В това отношение не прави изключение и оброчището на с. Глутници, маркирано с каменен кръст (Ил. 1). Той е изработен от местен материал – пясъчник, с размери: височина 0,76 м, ширина на основата 0,41 м, ширина на страничните рамене 0,42 м, дебелина 0,17 м. По форма представлява кръст с трапецовидно горно рамо и правоъгълни странични рамене, дъговидно извити в края, и трапецовидно долно рамо. Централно място в украсата му заема композицията „Голготски кръст“, срещу рамената на който са изсечени по един кръст, тип „латински“. Цялостната декорация е оформена чрез вдълбаване повърхността на камъка. На долното рамо, в арковидно поле, е врязан надпис, който в по-голямата си част е повреден (Ил. 1). От него се разчитат отделни букви, изписани на новобългарски език: „С. БОГОРОДИ [ЦА] “, в горната част на надписното поле; „ВАСИЛЮВЪ“, в долната част на надписното поле. Годината на поставяне не се разчита, но по аналогия на други паметници в региона може да се датира около средата на XIX в.

Обредността в Централна Стара планина, свързана с колективното жертвоприношение (курбан) в чест на светеца-покровител и защитник на полето, нивите и реколтата, е позната под името „кокаланска черква“.

Наименованието произлиза от специфичния обред – а именно заравянето на костите на животното, послужило за курбан, в близост до оброчния паметник. Обикновено това се прави в мравуняк, със съответното наричане „Колкото мравки в мравуняка, толкова животни (овце) в кошарите!“. Населението на с. Глутници е устройвало „кокалански черкви“ в подножието на възвишението Чукара, в м. Кръста. Тя се намира на изток от селището, като в миналото там е имало дъб, в корените на който е бил поставен каменен кръст. Днес този дъб не съществува, тъй като е отсечен от иманяри. „Кокаланската черква“ се е провеждала в чест на светците Константин и Елена (21 май) и на християнския празник Рождество на Пресвета Богородица (Малка Богородица, 21 септември по стар стил). В случай на продължителна суша при оброка се е извършвал и молебен за дъжд.

Оброчните празници са предшествани от специална подготовка, в която участва населението на цялото селище. Още преди настъпването на празника всяко домакинство заделя част от реколтата си, която предава за общо ползване. Целта е да се формира фонд, чиято продукция да се продаде на пазарите в Търново, Трявна и в другите по-големи селища в района. С получените пари се закупува всичко необходимо за извършване на обреда. „Излишекът пък си задържали и натрупвали пари за селски фонд, който употребявали за общоселски работи. Така нашето селище (Глутници), по онова време (края на XIX в. – б.а.) си образувало една запасна сума от около 4–5 хиляди лева“ (ДА – Габрово, ф. 1065, оп. 1, а.е. 3, л. 55).

По традиция всички мъже участват в подготовката на трапищата за огъня и осигуряването на горивния материал. В уречения ден, рано, преди изгрев слънце „се изкарват жертвените животни да се черкуват“. При оброка се изнасят и предварително калайдисаните съдове – лични или на църквата. Това са харании/арании и дървени черпаци/лъжици, употребявани само на този ден.

Животните се колят до извора или чешмата. Месото се насича, измива се и се поставя в хараниите, нанизани на върлини, залива се с вода и се слага да ври. Посолява се, припенва се и не се долива повече. Приготвянето на курбана е в близост до каменния кръст.

Освен местните жители, на курбана присъстват и роднини, живеещи в други селища. Те не участват в закупуването на жертвеното животно и не носят храна. Всяка стопанка приготвя обреден хляб с украса – пластично изобразен кръст (от тесто), „сиренави кравайчета за раздване на момченца и момиченца, баница, прави се и „бял мъж“ от овче сирене“. На „кокаланска черква“ ходят само възрастните, семейните и малките деца. В предварително уговорения час всички отиват при оброчището, носейки сахани за курбана. По традиция присъства свещеник, а в случаите когато няма такъв, освещаването на обредната храна се извършват от най-стария местен жител. От селището се изнася бяло бакраче за светена вода, завързано с червен конец. От дясната страна на бакрачето се поставя китка от здравец, босилек, бръшлян, чимшир, смесена или поединично, завързана с червен конец. Всички хора се нареждат около каменния кръст, държейки запалени свещи, които са запазени от Великден или закупени от свещеника при пристигането му. Водата се освещава от свещеника, чете се молитва за здраве и плодородие. След прочитане на „тресайките“ (молитва за здраве на предварително записали се хора) минават в последователен ред мъже, жени, деца, за да ги поръсят със светена вода. В бакрачето или в табличка се оставят пари. Свещите се залепват на кръста да доизгорят или се пазят в къщи за следващите големи празници и „кокалански черкви“. Свещеникът отчита курбана, след което следва разсипването му на всички присъстващи. Трапезникът, върху който се постилат бохчите, се изнася от селото. Мъжете и жените сядат „като на сватба“, обикновено по роднински, а децата – до майките си. Другоселците и друговерците са отделно от останалите участници в обреда. Според утвърдената в селището традиция, свещеникът получава парче от обредните хлябове, донесени от жените, прясно сирене и бакраче от курбан-чорбата. Едно късче обреден хляб се оставя за следващата „кокаланска черква“. На мъжете се слага ядене в отделна бохча. Освен храната, всеки си носи ракия и вино. Обикновено със свечеряването стопанките си тръгват, като им се сипва за в къщи от курбана. Всяка си взема от „набожната вода“, за здраве и „против уроки“. На добитъка се забърква против урочасване още същата вечер. Нивите се ръсят със светена вода против природни бедствия. Кьошетата на къщите се ръсят за здраве на дома. Костите се разхвърлят на самото място, от където идва наименованието на черквата.

Кожата на жертвеното животно се продава още същата вечер на търг (а не се дарява на свещеника, както в други селища, където се прави курбан), заедно с дарените продукти, от хората, дошли от съседните махали. Парите се използват за общоселски нужди.

Обредността, свързана с оброчищата, е практикувана до 40-те – 60-те години на XX в., след което е преустановена. Причините за това са ликвидирането на частната собственост и кооперирането на земята. От този период започва да се изгражда и друг тип култура, в която нямат място жертвоприношенията и църковните празници. Наред с това, поради механизираната обработка на земята, голяма част от каменните пластики са унищожени.

Интерес представлява фактът, че в последните 20 години в българското село се забелязват тенденции за възобновяване на оброчната практика. Това дава възможност на изследователите обредът да бъде документиран „на живо“, чрез наблюдение, а не само по спомени на информатори, проследявайки по този начин традиционното проявление на обредите и неизбежните иновации.

За с. Глутници възстановяването на оброчището започва преди 10 години, когато в селището се заселва Златан Вакъфов, строителен предприемач от гр. Бургас. Той няма родствена връзка с жители на с. Глутници, но очарован от красивата природа решава да построи хижа, която попада в землището на м. Кръста. По инициатива на единствените останали местни жители Иванка Данева и нейният син Иво, каменният кръст е поставен на мястото, където в миналото се е чествала „кокаланска черква“. И така от 10 години без прекъсване, на Малка Богородица в с. Глутници, при каменния кръст се прави курбан за здраве и благоденствие (Ил. 1). Поканени са всички земляци. Освен тях присъстват и балканджии от съседните села и градове, а също така приятели на Златан Вакъфов. Той е и основният дарител. Животните се закупуват от фермери от с. Продановци и с. Сеймени. Благодарствената жертва се извършва на място, там се приготвя и курбанът, в големи харании от майстор-курбанджия.

Задължително присъства свещеник, който освещава кръста, отчита молитвата и благославя присъстващите.

При изпълняването на оброчните практики се наблюдават и неизбежни иновации, които са характерни за съвремието. Постепенно обредната трапеза се заменя с празнична. Присъстващите се групират не по семейно-родов или съседско-териториален принцип, а в зависимост от възрастта, интереси, професии. Променят се и функциите на оброчищата. Докато в миналото основната функция е била апотропейната, то днес е комуникативната. В конкретния случай, на фона на масовото обезлюдяване, хората имат за цел да съберат на едно място както земляци, така и приятели от близки и съседни селища. Те не участват пряко в подготовката на курбана, но присъстват при освещаване на обредната храна, и молебена за здраве, включват се и в останалата обредност – дарителство и съвместно сътрапезване. Ето защо не трябва да се говори за пълно възстановяване на оброчните практики или тяхното възраждане, а по-скоро за желание една забравена традиция да се превърне в повод за социално общуване.

 

 

Миглена Петкова

Из „Известия на Регионален исторически музей – В. Търново“, ХХХVІI/2022 г.

Снимка: Каменният оброчен кръст на с. Глутници /Ил. 1/