188 години от рождението на Апостола на свободата. Черти из моралния и физическия образ на Васил Левски. (Според оценката на негови съвременници) *. Част I

В навечерието на 188-та годишнина от рождението на Йеродякон Игнатий, както е искал да бъде запомнен Васил Левски, публикувам една статия, в две части, за неговия нравствен облик, по спомени на близки и съвременници. Дълбок поклон пред паметта, делата и саможертвата му, които все още са недостижим аршин за "достиженията" на днешното...

* * *

В пантеона на безсмъртните наши родни герои високо стои и ярко свети името на най-скромния и величав, патриот Васил  Левски - Дяконът. […] Моралният и физически образ на прославения Апостол още приживе намерил искрена и вярна оценка у негови съвременници и сподвижници. Първата оценка дава единствената му по рождение сестра Яна. Според нейните спомени, записани от Георги Тунтев, Левски още от ранно детство с любов и увлечение слушал народните приказки, които неговата баба разказвала на своите унучета Васил, Петър, Христо и Яна. Любимата приказка на малкия Васил, която не веднъж с трепет и желание е слушал от баба си, била легендата за „Свещените камбанки“. Според разказите на Яна, Левски още от тази малка, детска възраст проявил абсолютно безстрашие и пълно спокойствие пред природните стихии и капризи, нещо което по-нататък в живота му ще констатират и потвърдят и други негови другари и съвременници. В една студена зимна вечер, когато в „полуосветената от огнището“ и „жумящото кандило пред иконата на Спасителя“, бедно подредената стара стаичка, бабата на Васил се готвела да разкаже любимата приказка на заобиколилите я деца, силна буря лудувала навън и блъскала прозорците и вратата... Изплашена от зловещия вой на капризната зима Яна възкликнала: „Колко е страшно!“, на което, по думите на Яна, малкият Васил съвсем спокойно и с усмивка на уста отговорил: „Никак не е страшно - обикновен вятър и сняг“. С направените поправки на невероятните в разказаната приказка случки и с неприсъщата на възрастта му разсъдливост малкият Васил накарал баба си да замълчи в учудване. В настъпилата тишина и устремените към него погледи, според Яна, „думите му бяха силни и страшни дори. Така говореше той с необикновена жар“. Сестрата на Левски прави откровено самопризнание, че поради малката си тогава възраст не могла да разбере смисъла на казаните от Васил думи. Това й станало ясно по-късно, когато Васил бил вече наречен Левски.

„Боже мой, възкликва Яна, и сега, когато си спомня за тази зимна нощ, изтръпвам от чувство на умиление и гордост. Сините му очи блестяха като въглени. Вън бурята продължаваше да беснее. Страшна нощ! Кандилото мъждееше. Главните догаряха. Той млъкна. Бавно затвори очите си и сви вежди. В душата му ставаше нещо необикновено. Чувствуваше се благотворното влияние на Христовата ръка, която беше сложена тогава върху неговото чело. Ние всички в гробно мълчание свещенодействувахме пред изливането на друга някаква народна камбана. Струва ми се, че от тази нощ той тръгна по стъпките на божиите проповедници... и стана Апостол на народната свобода“.

Още от детските си години и ученическа възраст Васил Левски правел впечатление на срамежлив, скромен и стеснителен младеж, но с будно и развито чувство за достойнство и справедливост. „Измежду другите свои съученици Левски се отличавал с особена ревност, с жив интерес и впечатлителен характер и никога не търпял обида и неправда както към себе си, така и към другите“, пише неговият първи биограф.

Като ученик в Ст. Загора Левски „служел за образец на съучениците си - семинаристи. Бръз като сърна, лек като пеперуда и въодушевен певец на „народни песни“, той бил „галеното“ дете на даскал Атанасовите питомци“. В края на учебната година, на проведения годишен акт, пред многочислената и отбрана старозагорска публика „Васил отговорил най-добре“, което накарало Хаджи Василий просълзен от умиление публично да обещае, че ще го прати в Русия да изучи по-висши науки. По сведенията на Пенчо X. Славов, съученик на Левски, „... послушникът на светогорския духовник бил срамежлив като мома, пъргав като сърна и певец като славей...“, а според Господин Хаджи Славов, тогавашно старозагорско светило (от 1852 до 1877 г.) „... послушникът на архимандрита хаджи Василя бе толкова смирен и благочестив, та когато се научих през 1868 г., че тайно пътува между народа и му проповядва бунт против държавата, не повярвах; даже и сега ми се не вярва, казва Господин X. Славов, че той, бившият послушник на Хаджи Василия, е обесения в София Левски“. По мнението на поп Минчо, друг съученик на Дякона от свещеническия курс, Левски не само се отличавал с ученолюбието си между другите ученици, но бил и „решителен момък“, защото спасил майка и дъщеря от мръсните ръце на турци изнасилници.

Левски навсякъде успявал да спечели симпатиите и разположението на другите около него. Той бил приятен и желан гост и на монахините от Сопотския и Калоферския манастири. Те „обикнали „брата во Христе“ за моминската му скромност и херувимския му гласец“.

И като учител Левски е оставил добри спомени в своите ученици. „Нека не се забравя, съобщава ученикът на Левски от с. Войнягово П. Стоянов, че нашият учител притежаваше човеколюбиво сърце“.

Интересна и вярна характеристика за Левски ни е оставила Елисавета К. Попова (по мъж), дъщеря на прочутия карловски учител Райко Попович. През 1861 г. тя била 7-годишна ученичка в Карловското девическо училище, намиращо се в двора на църквата „Св. Богородица“, където под ръководството на монахиня Христина, родом от Карлово и леля на Левски, изучавали „Рибния буквар“. В близост до училището се намирал „старинен калугерски метох“, в който живеели „старият духовник х. Васил и племенникът му, младият дякон Игнатий“. Любопитните ученички след свършване на занятията не бързали да се разотиват, а събрани на групички по двора, очаквали да видят „как дякон Игнатий ще се появи из малкия комшулук“. Елисавета го описва: „Със среден ръст, слаб, с дълго расо, дяконът беше внушителен“. Когато младият монах започнал да взема частни уроци по пеене при нейния баща, в началото правел впечатление със своята стеснителност и срамежливост. Стоял навън и не смеял да влезе преди учителят му да го покани. Скоро обаче големият педагог и добър психолог Р. Попович открил, че ученикът му „Васил, обречен от рано на духовен сан, е годен за всичко друго, само не за Божи служител. Намерили кого да покалугерят, повтарял често той. Според Елисавета думите на баща й се оправдали.

„... Дякон Игнатий, вдъхновен от Провидението, съблече расото, престана да служи Богу, за да се предаде всецяло в служба на родината си, да страда и да загине за нея“. След няколко години Елисавета К. Попова имала щастието отново да види Дякона. Тогава той бил вече в цивилно облекло и известен с името Левски, Апостол и борец за свободата на народа си. Когато турската власт го търсела навсякъде, той, казва Елисавета, „смело и безстрашно бродеше из села и градове да организира българския народ, да буди в него съзнание за свобода и човешки права“. Левски бил много близък със съпруга на Елисавета д-р Кирил Попов и неговия брат Константин, по-късно Врачански митрополит. Когато ги посещавал, говорили за робството, за страданията на народа, за революционното дело.

Елисавета се вслушвала в разговора км и внимателно наблюдавала „необикновения гост“. Впечатленията й за Левски не се заличили, не избледнели, и след 67 години образът му останал ясно да живее в нейната памят. „Левски имаше вид на сериозен и почтен човек.

Погледът му повелителен, но благ, изразяваше искреност и доброта. Движенията му бяха бавни, но сръчни. Той говореше тихо, спокойно; говореше просто, но смислено и разумно. С цялото си същество Левски вдъхваше доверие и затова завладяваше и печелеше последователи, готови да отидат за него и в огъня“. По случай 102 г. от рождението на „големия Българин“, Елисавета се прекланя пред „светлата му памят“, която е „чест и слава на родния му град Карлово и гордост за целия български народ“.

През месец март 1862 г. дякон Игнатий е в Белград в легията на Раковски. Прескачайки един ров по време на обучение на курсантите, той получил псевдонима Левски, с който остана завинаги в историята. „Това е лъвски скок! - извикал удивен Раковски и поздравил бъдещия Апостол за тази му ловкост“. По думите на Каравелов даже „и в походката на дякона се забелязваше някаква лъвска напетост“. Раковски се похвалил на сръбския княз Михаил, че сред своите юнаци има един „певец на певците“. Повикан в двореца, Дяконът пял пред княза стари български народни песни. Княз Михаил заплакал и казал: „Ето един златен човек, който се храни в дървена паница“.

„Със скромността и песните си, с мълчаливостта и пъргавината се, той спечелил симпатиите на всички легионери, от началника до последния редовой“. За прекараните в легията дни и проявената от Левски храброст ни съобщава Васил Димитров Стоянов, също участник в легията. При стълкновение между сърби и турци по повод убийството на един сърбин по преценката на Стоянов „Стефан Караджата и дякон Васил Левски“ се сражавали „неустрашимо като лъвове“. Васил Д . Стоянов прави една обща преценка, отнасяща се както за Левски, така и за неговите съидейници: „Именно заради това с особено душевно задоволство и чистосърдечна гордост забележаваме още, че между най-видните наши въстанически мъже имаше мнозина такива благородни момци, които у всекиго възбуждаха само почит и уважение, дори и удивление за отлично благородство на характера си и особено за безкрайната им чиста любов към отечеството. Поради тяхното велико търпение и постоянство , поради тяхната неизчерпаема енергия и пламенно одушевление, поради тяхната скромност и добросърдечност, както и поради техните безкрайни мъки и тегла в същото време и според примерното им лично пожертвувание, с което се отличиха при неуморното си залягане и трудове за разпространение идеята за свободата на България, за която те посветиха целия си живот и за която най-сетне, посрещнаха и самата грозна смърт с мъченически венец на главата: тия наши боговдъхновени ратници за свободата на отечеството влизат в първите редове ва Великите български мъченици“.

Ласкава оценка за Левски е направил и прославения войвода Панайот Хитов. По препоръка на Раковски той, макар в началото да проявил известна резервираност, взел Дякона за байрактар на хайдушката си дружина. В списъка на четниците, с които през 1867 г. войводата бродил из Стара-планина, името на Левски било на второ място след прославения ямболски хайдутин дядо Желю. „Дякон Левски, знаменосецът ми, казва Хитов, на сън беше лек като заяк, от най-малкия необикновен шум той хрипваше и за оръжието се хващаше. По скалите и върховете планински като дива коза се катереше, а деретата балкански като сърна прескачаше... В боя бе пъргав и решителен като лъв. И сега ми е жал за тоя истински герой на свободата“. Пред д-р Никола Бобчев, директор на русенската мъжка гимназия, П. Хитов разказвал за Левски, по случай 25 години от смъртта на Апостола: „Той беше човек неустрашим, не кусваше ни вино, ни ракия, нито пък пушеше. Едничкото нещо, към което имаше страст, бяха свободата на отечеството и старите народни песни, на които беше майсторски певец“. Докато Левски бил още жив, старият войвода П. Хитов оценил високо значението на великото му революционно дело и недоволен, че Любен Каравелов е посветил нему драмата „Хаджи Димитър“, на 17 септември 1872 г. му пише от Белград: „Господин Каравелов, приех книжката драма „Хаджи Димитър“ и видях да е посветена на мене, но аз не заслужавам това... мисля, че трябваше да се посвети... на В. Левски, защото той брани работата“.

Не пропуснал да направи оценка за Левски и другият прочут и смел български войвода Филип Тотю, голям приятел на Панайот Хитов и другар на Левски още от легията в Белград. Когато минало времето на четничеството, революционното движение било в своя разгар и името на Левски станало всеизвестно, Филип Тотю на 20 февруари 1871 г. в писмо от Одеса дава за него по-висока оценка, отколкото за Панайот Хитов. „... А сега Панайот не е достоен и цървула му да обърне наопаки“. В друго писмо от 11 април с. г. Ф. Тотю пак пише: „Радвам се на Левски, че той неуморно се труди за общото благоденствие. Моля Бога дано му Господ подари дълги дни и го запази от неприятелите“.

Васил Николов, един от четниците на Панайот Хитов, в старческа 82-годишна възраст пред литературния критик Димо Кьорчев разказва спомените си и дава оценка за Левски. Дяконът бил по-голям от него. След едно сражение с турска потеря, минавайки край студен извор при с. Буново, уморените четници рекли да пият вода, „... но Левски си извади сабята и никому не даде да пие. Аз крадешком на един край се наведох и пих. Водата беше много студена. Левски зърна, дотърча и ми запали един шамар. От тогава уморен и изпотен вода не пия“. За преживяно премеждие с четата по Балкана В. Николов се врекъл при спечелване на 100 лири да отиде на Божи гроб да благодари на Бога. Обета си изпълнил и на връщане в Браила научил за улавянето и обесването на Левски.

„Бог да прости всички, казва с мъка В. Николов, ама Левски беше много личен. Той беше песнопоец, весел, силен и лек мъж... винаги беше пъргав. Като него и Панайота мъже рядко има“.

В спомените си Иван Т. Драсов, сподвижник на Левски и другар на Ботев, характеризира Апостола с най-красиви епитети и сравнения. Нарича го „бляскава звезда“, „български освободител“. Той „не беше нито Бисмарк, нито италианския апостол Мацини, нито Вашингтон или Пиер, но един прост гайтанджийски син, бившият байрактарин на П. Хитов в 1867 г. - син верен на народа си - Васил Иванов (Левски)“. „... На 1869, август 1, кракът на незабравимия юнак В. Левски стъпи на земята на своя измъчен народ, на тая земя, в която му било определено ла извърши велики дела“.

Срещата и запознанството на Ив. Драсов с Левски били най-важният и щастлив момент от неговия живот. Той се считал „за най-честития челяк на света“. „Щастлив бях, казва Ив. Драсов, защото първи път аз имах честта да говоря със син верен на народа си, син, който е презрял всички световни наслаждения, а се посветил и тялом и духом за свободата на своя народ. И как да не се чувствувам щастлив, възкликва той, когато тоя син първи ми явно продума за свобода“. Този ден от живота си Ив. Драсов счита за щастлив още и за това, защото запознаството му с Апостола вече дава друга насока и смисъл на неговото съществувание.

„От тоя ден (3 август 1869 г.) аз броя своето съществуване, защото тоя ден ми даде да разбера, че човек не е роден за себе си, но за народа си, и че всеки народ - малък или голям - трябва да бъде свободен“. Извинявайки се пред читателите, Ив. Драсов намира за уместно да спомене, че този ден за него бил и „още по една причина забележителин“. Когато бил повикан от Никола, брат на Марин поп Луканов, да отиде при Марина, за да бъде запознат с „някой си мъж“, минал по порутен дървен мост и ненадейното падане на една греда едва, изповядва Ив. Драсов, „Не ме лиши от живота, преди да видя избавителя на България и да му стана сътрудник“. Научил за залавянето па Дякона на 2 февруари 1873 г., Ив. Драсов, който счита Апостола за човек достоен за уважение, проклина пред П. Хитов: „Дано Бог закьоравеше варварите, да не направеха нещо на тогова многоуважаемаго мъжя“.

Левски на два пъти посетил и столицата на отоманската империя Цариград. Тя била съсредоточие на политическата борба и център на задкулисна дипломатическа игра. Тук бил източникът на вековните страдания на нещастна България. В Цариград българската колония била доста голяма и нейни първенци стояли начело на църковно-народната борба. Целта на Левски – да привлече цариградските българи към революционното дело и осигури материалната им подкрепа - не била много успешна. По отношение плановете на Левски „общото заключение било, че всичко това е плод на много възпалена фантазия, последствията на която са неосъществими преди решаването на църковния въпрос..., преди пълното съзнание на нашия народ и обединението му поне в църковно отношение“.

След заминаването на Левски първенците, с които се срещнал, направили за него следната характеристика: „За Атанасаки Стоянович Левски беше смел авантюрист; за Кира Попова - един безогледен ратник за освобождението на отечеството си; за д-р Стамболски и Ив. Петров - един буен младеж с предубеждение в сполуката на предприятието си и за Ст. Илич - един добър патриот“.

Пред Петър Попов, син на „архиерейския свещеник“ поп Христо, Левски разказвал случки из живота си, които той записал. Според неговата оценка „... Левски разви особена революционна дейност при възлаганите му рисковани и опасни мисии из България; а през последните години на живота си 1869, 1870, 1871, 1872 беше станал легендарен за турската полиция със своите маневрирания в пътешествията си, а със своята смелост и ловкост той беше джингиби, кошмарът за турските управници: там гдето го гонят по полето, виж го озовал се върху Балкана“. Петър Попов съобщава още: „Нека се знае и това за Левски, че той нищо не пиеше, нито пушеше, нито пък жени диреше“.

Директорът на панагюрското държавно смесено училище Кр. Зумналов ни предава мнението за Апостола на А. Ив. Минев и Ст. Балабанов, и двамата без особено образование. По техните думи „всички... познавали Левски за народен човек, но крайно скромен, трезвен и сериозен“.

Името на Дякона не било страшилище само за турските управници и полиция, но думата „Левски“ поразително звучала в ушите на турското население. Докато подвизите и геройството на Левски всявали страх и уж ас сред турците, у българите те предизвиквали благоговение и почит. Киро Тулешков ни разказва за среща между Каравелов и Левски в края на март 1872 г. След като са го търсили през деня, Левски и Марин поп Луканов привечер отиват в дома на Каравелов. Когато Апостолът се представил „Аз съм Левски“, „Тези думи, казва Тулешков, паднаха като гръм...“. „Да, това произведе у всинца ни едно вцепление... защото аз почувствувах, че ми се изправиха косите на главата и ме побиха тръпки“.

За респектиращата личност на Дякона ни говорят още и Филип Стоянов Симидов, и Стефан Стамболов. Те били „покръстени“ в делото от самия Апостол и тази случка в техния живот те не могли да забравят никога. „Тъй силно повлия на духа ни онази клетва страшна, която извърши над нас Васил Левски... Неговият внушителен и проницателен поглед, втренчен в нас, претопи душите ни, както огън топи калая. Левски извършваше обреда с тържественост, съсредоточение и жест...“. Георги Ж. Джангозов предава спомените на бай Кольо, бащата на Димитър Кьосето от с. Тополово, Асеновградско, който с очите си видял Левски. От тяхното село 15-20 души отишли в с. Новаково в къщата на поп Ангел да се срещнат с Левски, който бил в монашески дрехи. Сърцата им „чукът, чукът“ от вълнение. „Левски е това, хей, не е малко да го видиш“ - разказвал бай Кольо. „Като те погледне, нещо вътре в тебе се запали, пламне...“. „Разказваха, че с такова вглеждане прониквал в душицата на човека и го познавал добър ли е, лош ли е; узнавал му верността към България и чист българин ли е. Познавал кой е шпионини...“. След това Левски им пял църковни и народни песни. Гласът му бил „като буря“. „Къщата закънтя и косите ни настръхнаха. И ако Левски тогава ни речеше: „Напред, братя българи! ние всички до един щехме да тръгнем след него и да се бием геройски“. „... Хей, братя мили, вие нищо не знаете щом не сте видели най-големия български комита – Васил Левски“ - завършил разказа си бай Кольо.

Васил Караиванов, първи братовчед на Левски по майка и верен комитетски човек, казва за него: „Огън е братовчед ми Васил. Ако всички бяхме като него, нямаше да скланяме глави пред мюдюрини, аги и бейове“. X. Красински пък предава оценката за Левски на поп Христо, в чиято къща била затворена майката на Апостола, а синовете му „наедно с Левски... прегърнали великата идея - освобождението на България. Левски, според поп Христо, е само твърдата скала, която ги групира и обединява“. В личните си спомени за Левски Тодор Пеев твърди, че всичко три пъти се бил „срещал и виждал с великия и самоотвержен Апостол“. С особен трепет и вълнение Т. Пеев очаквал запознанството си с Дякона. „Ще го видя! Ще се запозная с този безстрашен българин“. Отец Матей Преображенски - Миткалото, тайнствено съобщавал на чирпанските хаджии и чорбаджии, „че някакъв „нов Крали Марко“ е излязал из „Света Гора“ и тръгнал по села и градове народа да буди“, а за Неделко К. Каранешев от Търново Левски е „чутовния син на България“ и „Апостола на желязната воля“.

Пред тетевенци Левски се представил за търговец. Пял им народни песни и с песента „Жаловитите славеи“, така развълнувал слушателите си, че те обещали да му дадат стоката си на по-ниска цена „за хатъра на сладката му песен“. Когато търговецът им разказал по каква търговия ходи, „X. Станьо замръзнал на място“, Петко Милев - Страшника „го потупал по рамото“ и казал на Левски „да го има за свой човек“ и че щял да предостави цялото си състояние само да даде Господ „да се сбъднат сладките му думи“, Дочо Мръвков от „патриотично умиление целувнал ръката“ му, а дядо Лальо казал: „На таквиз изповедници искам аз да си изповядвам греховете и с благоговение целунал не ръката, а челото на Дякона Левски“. Един от често придружаващите Апостола по опасните пътеки на великото дело бил неговият добър приятел и верен другар Никола Димитров Ръженков - Сахатчията. Съпровождайки веднъж Дякона от Пазарджик към Троян, Ръженков си позволил да му намекне за женитба. Без да се обръща към него. Левски му отговорил: „Решил съм моята съдба да започне, когато завърши народната“. Разбрал смисъла на тези думи, Ръженков замълчал. „Човекът, който сега язди редом с него, предал се всецяло на тежката борба за народна свобода, заслужава пълно уважение и почит. Какво очакваше този хубав мъж“? - разсъждавал мълчаливо Ръженков. „Народна възхвала и награда? Голяма почит и висока служба? Нима заради тях толкова години вече той понася какви ли не несгоди; кръстосва поробената земя, всеки миг заплашван от издайничество, от запиране, от смъртно наказание...“ „Не! Не!“ - възкликва в себе си Ръженков. „Този як мъж от все сърце обича своя народ и е обрекъл себе си да му служи честно, безкористно, всеотдайно“.

 

Иван Петев

сп. „Духовна култура“, кн.11, 1977 г.

 

* Статията се публикува със съкращения

** Снимка: Портрет на Васил Левски, худ. Георги Данчов - Зографина

Източник: ИМ - Перущица