Политикът Захари Стоянов неведнъж омаскарява имиджа си на поборник

В бурните години след Съединението от 1885 г., по времето, когато на кормилото на властта е министър-председателят Стефан Стамболов, който е и министър на вътрешните работи, а подпредседател на Народното събрание, пето по ред, е „летописецът на четите“ Захари Стоянов, поредният опит за бунт срещу диктатурата на управляващите, „среща“ бъдещият писател-публицист Алеко Константинов и доскорошния съратник на З. Стоянов, знаменосецът на Чирпанската чета от 1885 г., Никола Касабов. По онова време, Алеко е помощник прокурор в Апелативния съд в София, един от малкото българи с юридическо образование в младата ни държава. Именно той защитава учителя от Чирпан, Никола Касабов, който е осъден на затвор поради несъгласието му с „политическите взглядове“ на Захари Стоянов и е интерниран в Трявна. Годината е 1888 г., а заради дързостта си да се опълчи срещу силните на деня, не само що се отнася до този „казус“, месеци по-късно, Алеко е уволнен от работа.

В основата на „скандала“ е едно писмо от Никола Касабов, изпратено до З. Стоянов по повод годишнината от Съединението, с копие до редица вестници. Преди да цитирам текста му ще припомня, че по онова време, според съвременници и изследователи, „думата“ на Захари Стоянов често е „по-важна от разните закони и разпорежданията на полицейските и административни органи“. Той е сред главните фигури на управляващата Народнолиберална партия на Стамболов и редактира съвместно с Димитър Петков – Свирчо проправителствения вестник „Свобода“. С волята на Захари Стоянов съвременниците свързват интернирането на редактора на в. „Народна воля" Н. Пиперов и екстернирането на сътрудника В. Пекарски. Публично някогашният борец за народни правдини се радва, че Петко Каравелов е пребит от бой в „Черната джамия" и недоволства, че за статия против Фердинанд, Георги Кърджиев е осъден само на пет месеца затвор… „Великият медвенски патриот“, както го нарича Пенчо Славейков, злобно ехидничи и ругае от страниците на „Свобода“ и срещу Щастливеца, който си позволява да скърши волята му и „строго да осъди“ отговорния редактор на вестник „Народни права" Георги Риболовски. Няколко дни преди заседанието, Алеко, в качеството си на помощник-апелативен прокурор по делото, получава визитната картичка на Захари Стоянов, на която собственоръчно е написано: „Умолявате се, г-н прокуроре, да се постараете за строгото осъждане редактора на в. „Народни права". Алеко не се съобразява с повелята на силните на деня… „Един негов другар го сварва една сутрин да се разхожда из стаята си бледен и с гневно стиснати устни – пише Пенчо Славейков по повод случката с визитната картичка на подпредседателя на Народното събрание. – На масата беше смачкана визитната картичка на Захария Стоянов... Никога този другар не бе и не е виждал човека с бохемски нрави да дава воля на своята сиромашка гордост с такива енергични и безцеремонни думи по адрес на политическия мазник". След въпросното дело следва гневна статия срещу Алеко във в. „Свобода“, а четири дни по-късно, на 30 март 1888 г., той е уволнен от работа. „Но не бе доста само отмахването му от служба: онзи, който е пряк виновник за това, се нахвърли върху му с остървението на бясно псе и през колоните на тогавашния официоз „Свобода" изсипа по негов адрес куп мръсотии." – разказва още Пенчо Славейков и допълва, че твърде вероятно „нему [Бел. Г. Иванова – на Захари Стоянов] вероятно се дължат и някои от по-послешните пречки, с които Алеко имаше да се бори, при желанието си да залови частна работа". Дебатът между двамата продължава известно време на страниците на вестниците, като на финала Щастливеца, предпочита да замълчи, вместо да извади „на бял свят“ визитката на З. Стоянов… Погледът му за „нещата от живота“, „делата“, „приказките“ му в онзи период, когато е на „кормилото на властта“, често са „повод за стъписване“, отбелязват негови съвременници. Не случайно, предвид споменатите до момента примери и факти, той е безмилостен спрямо критиката и инакомислието дори от страна на доскорошните си единомишленици. Това е и причината да интернира в Трявна Никола Касабов, който си позволява остра и безжалостна критика, ескалираща до презрение…  

„Другарите на падналите тук за Съединението на Северна с Южна България съзаклятници, днес, като празнуват тържествено 6-ти септемврий, считат за нужно да поднесат презрение към вашата мизерна личност, която с „Анна на шею", фрак и цилиндър, смуче народний пот и заедно с полицейщината тъпче и задушава честното и благородното в България" – пише Н. Касабов до Захари Стоянов в споменатото по-горе писмо. Отговорът му е светкавичен. Касабов е арестуван, а след това интерниран в Трявна. Казусът стига и до кулоарите на Народното събрание, а това се случва по времето, когато З. Стоянов е негов подпредседател. На XVI-то заседание на V-то ОНС, проведено на 14 ноември 1888 г., е дебатирано „Запитванието“ на народния представител Иван Минев към Министъра на вътрешните дела [Бел. Г. Иванова – по това време Ст. Стамболов] относно „арестуванието“ и „интернирванието“ на Никола Касабов. В изказването си Ив. Минев уточнява, че Касабов е  упълномощен от „съзаклятниците“ на Съединението да изпрати „телеграма“ до З. Стоянов, като „техен бивши другар и съмисленник по идеи“ с „изражение“ на тяхното дълбоко презрение, за „гдето З. Стоянов е изменник на другарите си и на по-предишните си идеи и политически взглядове“. В отговор на въпросната телеграма, по заповед на министъра на вътрешните дела Ст. Стамболов до околийския началник на Чирпан, Н. Касабов е откаран „под конвой“ до София. След това е разпитван и изтезаван в „участъците на столицата“ и отново, под конвой, е изпратен в Трявна, където е интерниран и към датата на заседанието. Авторът на „Запитванието“ подчертава, че за подобно „деяние“, би следвало Касабов да бъде съден по „надлежния законен ред“, а не арестуван, изтезаван и интерниран. В заключение той се обръща с няколко питания към Стамболов по повод беззаконията и своеволията по адрес на Касабов. В отговор министър-председателят и министър на вътрешните дела обяснява, че Касабов, като член и съзаклятник на „младата България“, си е позволявал да прави работи, „които не могат да се търпят нийде“. И допълва, че „не е дал под съд“ въпросната „млада България“ с много „стари българи помежду й“, защото „господарствените“ интереси му „запрещават“. „Ризов [Бел. Г. Иванова – Димитър Ризов], стои в затвора зарад органът на младата България „Борбата“ – защото Ризовия вестник се издаваше вместо борба. А за Негова Милост – Г-на Касабова – като не исках да расчепквам работата – казах, да не се бунтува в Чирпан, а да стои в Трявна. Туй съм направил, защото законите на страната ми дават туй право, и вий ще съдите: имал ли съм право да постъпя тъй, или не. В България има един върховен закон: спазванието интересите на отечеството, и тоя закон стои по-горе от всеки друг закон“.

Въпреки, че Ив. Минев изразява личното си неудовлетворение от отговора на Стамболов, мнозинството от народните представители приемат становището му по казуса с Никола Касабов и дебатът е прекратен… А тази история е само поредният ярък пример за антидемократизма на младата българска държава начело с „диктатора Стамболов“, който въпреки всичките си заслуги, най-вече за икономическото въздигане на България, сам признава, че за него най-важни са спокойствието и сигурността в страната, а не реномето и престижа на демокрацията.

 

Галина Иванова 

Захари Стоянов
худ. Георги Данчов - Зографина

Стефан Стамболов
худ. Георги Данчов - Зографина

Алеко Константинов
худ. Георги Данчов - Зографина