За бунтовния нрав на „Чапканите“ от Трявна, които еднакво добре владеели изкуствата и стрелбата

Днес ще ви разкажа още интересни сведения из летописа на Витановата фамилия, които открих в архивите на учителя Христо Н. Даскалов и на резбаря Цаньо Антонов. По думите на Люба Цанева – един от най-добрите познавачи и изследователи на Тревненската зографска школа, Витановци са единствената зографска фамилия в Трявна, която работи и дърворезба, и то на много високо художествено ниво. Само тя е дала на нашето Възраждане над 50 живописци, творили в продължение на два века – от началото на XVIII в. до началото на XX в.

Но фокусът на днешната публикация е другаде, тъй като за изкуството на Витановци вече е ставало дума и то неведнъж. Повече за една друга тяхна черта, а именно за бунтовния им нрав, научаваме от сведенията, запазени в архивите на двама видни тревненци, съхранили не една ценна страница от летописа на Трявна и Тревненско.

Според Христо Н. Даскалов, Витановци се отличавали по характер от „другите тревненци“. Те били „най-учените“ в Трявна – „певци и четци“ в църквата. Не притежавали много земя и ниви, а се „занимавали“ със занаят, особено „зографлък“. Мъжете и жените от Витановата фамилия, „ходели шиник облечени“ и се „мерели“ с „най-чорбаджиите“ в града. Жените им „не знаели“ кърска работа – „що е мотика, или да се ходи за съчки“. Те си гледали къщата, но за къщната работа – пране, мазане, тъкане, често „откупували“ други жени. Витановците „никога не са се отличавали с богатство“, пише още Христо Н. Даскалов, но живеели в разкош и дори най-богатите чорбаджии не „можели да живеят като тях“. Макар, че не били богати, чорбаджиите считали за гордост да „дадат дъщерите си на Витановец“, но „рядко вземали от тях дъщери за синовете си“. „В Трявна има съставена тази присъда за Витановци - отбелязва Христо Н. Даскалов: „На Витановци дай дъщеря, но от тях не земай““. „Със своя характер, със своето любезно отношение към другите, със своето знание и умение да говорят, те били необходими на чорбаджиите, за това и са били викани на всяко чорбаджийско събрание“ – пише още той.

Наред с майсторските си умения и начетеността, Витановци се отличавали и със своя бабаитлък /юначество/ и решителност. У тях се намирали най-добрите шишанета, пушки, пищови, ножове и всякакъв силях /оръжие/, при това били и най-добрите „коршунджии /да мерят с куршум/. В по-късно време един от Витановците – Кою Досю Коев /вероятно става въпрос за поп Кою Досев Витанов (1834-1894)/, като бил ерген, ходел „напето облечен“, при това, като вървял, обичал „да дребни и да се кърши“ и от тази негова „носия“, и от ходенето му, като добавим и „завистта на другите ергени“, „извадили“ му прякор „чапкан“ /от ходенето капкън – кара шикин/. И този му прякор „минал“ из цялата фамилия. „Ако тревненци заслужават по право името „тревненци голи фудули“, то непременно това име са го спечелили Витановци“ – отбелязва още Христо Н. Даскалов.

Що се отнася до произхода на Витановата фамилия, той предава разказа на Архимандрит Кою Витанов /1821-1891/ за родоначалника на фамилията дядо Карчо - зидар по занятие, живял ок. средата на XVII в. в к. Витанчетата, край Трявна. Той имал 13 момчета. Четиринадесетото, нарекли Витан. Кръстили го на един калугер /Викентий/ – таксидиот от Зографския манастир, който го „откупил“ от семейството му и го взел със себе си в манастира да го изучи на четмо и писмо, резбарство, зографство, изкусно пеене. До 25-та си година Витан учил в Зографския манастир и после се върнал на село. Имал двама сина – Кою и Димитър, които се различавали един от друг още от деца. Димитър играел в пясъка – „пишел челичета или ги лепял от восък и хляб“, а Кою правел чукчета и „си чукал с тях“. Когато пораснали, Димитър, отишъл при Захариевци да се учи на книга и зографлък, а Кою „дали“ за ковач. Димитър се оженил в Трявна и се заселил в града, където се занимавал с резбарство и иконопис, а бил и най-добрият църковен певец /по сведения на резбаря-краевед Цаньо Антонов/, а брат му, станал ковач и си останал на „колибите“, които приели неговото име и „захванали“ да се наричат „Коювци“.

Димитър е родоначалникът на Витановската фамилия в Трявна. Той имал много деца, но само синът му Цоню – прадядото на поп Кою Витанов, се занимавал със зографлък, резбарство, бил и добър църковен певец. По сведения на Цаньо Антонов, той бил „патриот“ и „много добър стрелец“, владеел отлично и турски език.

Според Христо Н. Даскалов, Витановци „обичали да носят и добър силях“. Така например, Кою Цонюв /1772-1835/, дядото на поп Кою Витанов, имал всички видове пушки от онова време, както и разни видове шишанета – с по 7,9 и с по 12 халета /нарези/, както и всякакъв вид пищови, „не му достигало само един топ“. Дядо Кою си държал силяха чист и „намазан“ в една отделна стая, „дето никого не пущал“ да влиза. По време на Голямата завера /1821 г./, когато турците събирали силяха от българите, дядо Кою скрил по-хубавото си оръжие, за да не му го вземат - заровил го в земята, но когато след две години го „отровил“, го намерил ръждясало и развалено.

Дядо Кою бил много добър „куршунджия“, пише още Христо Н. Даскалов. Веднъж се хванал на бас със субаша, че може да умери ножа в остреца и да разсече „коршуна“ на две равни половини. И спечелил баса, „защото на 50 крачки, ударил с шишането си ножа в остреца и, когато взели двете половини от „коршуна“, претеглили ги и те дошли „кълъкъл“ /косъм на косъм/ еднакви.

Синът на дядо Кою Цонюв - Витан бил убит в Калната усойна в Сливенския балкан, „само и само от завист на някои турци, пред които се похвалил с меренето си… Двама турци го проследили, причакали го и го убили, както си вървял безгрижно, и му взели само шишането, което било „много хубаво“.

Семейните хроники са съхранили и още сведения за „юначеството“ на Витановци. Двама от синовете на дядо Цоню Димитров – Витан /папа Витан Стари/ и Кою /1772-1835/, за когото вече стана дума били добри резбари, зографи и църковни певци, но имали и бунтовен нрав. По сведения на Цаньо Антонов, веднъж, когато Витан и Кою тръгнали на „кяр по Плевенско“, не успели да си намерят работа там и потеглили за Никопол. По пътя, в полето, видели шестима турци, сред които бил и кърсердаринът. Скрили се и приготвили пушките си, ако се наложи да се защитават. Кърсердаринът ги забелязал и препуснал с коня си към тях. Заповядал им да се предадат и да му дадат тескеретата си. Кою му отвърнал, че не го познава и отказал да предаде оръжието и тескерето си. Турчинът се ядосал и вдигнал ножа си да го посече. Тогава, без да се замисли, Кою го застрелял. Турчинът издъхнал на място, а другарите му се уплашили и избягали. Кою и Витан, за да избегнат евентуални преследвачи, тръгнали не за Никопол, а за Свищов, където имали познат свещеник, комуто разказали какво се е случило. Той обаче бил много страхлив, наплашил ги и двамата братя забегнали във Влашко, за да се спасят от преследване. Намерили си работа в Могилец, като зографи и резбари, и в продължение на две години останали там.

По това време Исмаил Ага Тръстениклията, „правил“ нови конаци в Русе и за украсата им изпратил да дирят майстори - зографи от Трявна. Изпратили Симеон – брат на Кою и Витан, който започнал да „описва“ конаците, но работата му вървяла мудно и Тръстениклията му заръчал да повика и други майстори. Тогава Симеон му разказал за двамата си братя, които били „по-майстори“ от него и за убийството на кърсердарина. Тръстениклията заръчал на Симеон да ги извика, като обещал да не им стори нищо: „Аз такива хора, бабаити, обичам! Кърсердаринът каквото е търсил – намерил!“ – рекъл той. Симеон веднага известил Витан и Кою във Влашко, а те изпратили човек да провери истинността на всичко, разказано от брат им. Едва след като се уверили, че е безопасно, а Симеон живее при Тръстениклията, като „същински бей“, те се престрашили да отидат в Русе. Работата по изписването на конаците се „засилила“, а беят останал толкова доволен, че дарил Кою, който убил кърсердарина с едно „шишене“, задето „очистил един трън“, отделно платил на тримата братя по една кесия пари /100 гроша/ и им дарил по един кон от своите. Така завършило тригодишното странстване на синовете на дядо Цоню Димитров, които се завърнали в Трявна и продължили да се занимават със зографлък и марангоз, а Витан, който оставил изкусни творби, приел свещенически сан…

Буйният, юнашки дух на прадядо си Кою, наследил и зографа Симеон Цонев – Моната, деен участник в Тревненската чета на зографите от 1876 г., отличен с Георгиевски кръст за храброст, като опълченец в Руско-турската война от 1877-1878 г. …

 

Подготви
Галина Иванова  

* Снимката е илюстративна

  

Архимандрит Поп Кою Витанов - изкусен резбар, проповедник и просветител *

И днес в местността „Тепавиците“ край Трявна се издига къщата на свещеник Константин (Кою) Витанов. Тя е приютявала редица поколения свещеници, иконописци и резбари от известната Витановска фамилия. Според преданието неин основоположник бил Карчо, живял преди повече от три века в тревненското село Витанчета. Синът му Викентий (Витан) още като дете бил заведен от един монах в Зографския манастир на Атон. Там той усвоил иконопис и резбарство. Когато навършил двадесет и пет години. Викентий се завърнал в Трявна, където продължил да рисува икони и да прави резби. Неговите потомци наследили изкуството му. Една от последните ярки личности от Витановци бил свещеник Константин Витанов - духовник, творец, просветител и общественик. Той е роден през 1821 г. в колиби „Тепавиците“, Тревненско. Килийното образование, което получил като дете в местното училище към църквата „Свети Архангел Михаил“, не му достигало. Бил умен, любознателен и ученолюбив. От момче до преклонна възраст чел много. По пътя на самообразованието се оформил като една всестранно надарена личност. Двадесетгодишен младеж, той се оженил за сестрата (името й е неизвестно) на даскал Димитър от Елена. Наскоро след това през 1841 г. Константин бил ръкоположен за свещеник.

За съжаление сведенията за дейността му като свещеник са оскъдни. Бил архимандрит и протосингел на Иларион Макариополски. Като се има пред вид големият му авторитет сред тревненските и великотърновски църковни среди, високият му духовен сан, талантът му като резбар, сравнително доброто му материално положение, не може да не се предположи, че е бил обект на завист за някои негови колеги свещеници, енориаши и съграждани. Те всячески се стремели да го охулят и да му навредят, като използвали неговите човешки недостатъци и слабости. Поради известна невъздържаност и склонност към бъбривост влизал в пререкания с различни лица. Освен духовник той бил и човек на делото. Обичал всяка работа да бъде свършена както трябва. Неговите неприятели – земляци, написали жалба до Епархийския съвет във Велико Търново, като в нея го обвинявали, че сквернослови и хули духовенството. На 3 декември 1875 г. членовете на Нахийския църковен съвет в Трявна провели извънредно заседание, на което дошли от Велико Търново Теофил х. Георгиев - член на Епархийския съвет и Ю. М. Статилов - писар в Епархийския съвет. Изпратени като представители от страна на Митрополията, те били упълномощени да проверят дали обвиненията, които се приписват на свещеник Константин Витанов са верни. Работата на това заседание била отразена в протокол, записан в Тревненския общински кодекс, който се съхранява във фонда на Специализирания музей за резбарство и зографско изкуство - гр. Трявна. Според протокола след като попитали членовете на Тревненския Църковен съвет свещеник Константин имал ли е такова поведение, каквото е представено в жалбата против него, те отговорили: „Понякога извиква на псалтите в църква ако сбъркат те, това не потвърди само един от членовете Христу Пенчюва; той каза, че поп Кою не пази благочинието в цер. но ходи при тогози оногози да говори. Като ся попитаха поп Кою кара ли ся със хората в частните си работи, трима от членовете на Нахийския съвет казаха, че като человек поскарва ся понякога, останалите обаче не казаха нищо, на въпроса хули ли духовенството всички казаха: не знаими“.

Дали на заседанието е доказано, че това, за което е обвиняван свещеник Константин Витанов е вярно или не – това в протокола не е отразено. Няма данни той да е бил анатемосан, отлъчен от Църквата или разпопен. Останал свещеник до преклонна възраст, почти до кончината си на 4 май 1891 г. Вероятно е изпратените в Трявна представители на Митрополията да са съзрели тенденциозност и клеветничество в подадената срещу него жалба.

За духовническата дейност на свещеник Константин, за неговите виждания по някои църковни и политически въпроси свидетелстват още няколко документа.

Един от тях е ръкописът от средата на XIX в. на проповедта му „За завистта“, който също се намира в Тревненския музей. Съдържанието на проповедта е религиозно-философско. В нея се разглежда и анализира една отрицателна нравствена категория, илюстрирана с примери от Библията. Привлечени са исторически и философски факти. Проповедта е написана от една ерудирана личност, която е показала своето лично отношение към завистта. Според свещеник Константин Витанов тя е една от главните причини за гибелта на българската държава след падането й под османско робство.

Привърженик на идеята за българска църковна независимост, свещеник Константин Витанов имал отрицателно отношение към фанариотите и конкретно към търновските гръцки владици. В писмото си от 1861 г. (с неизвестна дата) до видния български възрожденски художник Николай Павлович той нарекъл търновския владика - грък Григорий с подигравателното прозвище „Киркор“. От израза в същото писмо „Ах, кълъч, кълъч ще реши нашата съдба“ личи, че той не бил равнодушен към движението на българите за национално освобождение и смятал, че те трябва да извоюват свободата си по пътя на въоръжената борба. Макар и да не взел пряко участие в тази борба, той е наречен „съучастник по тези работи“ в спомените на тревненския иконописец и участник в Априлското въстание Цаньо Захариев. По време на едно от осемте си идвания в Трявна Васил Левски отседнал в къщата на свещеник Константин.

В краеведческата и изкуствоведческа литература големият възрожденец е представен преди всичко като творец. Неговите творби са едни от върховете на нашето възрожденско резбарско изкуство.

През 1871 г. австро-унгарският учен и пътешественик Феликс Каниц посетил дома му на „Тепавиците“. Освен от водните съоръжения, които видял там, той останал възхитен от свещеник Константин и синовете му, от тяхната работилница, на която направил подробно описание в книгата си „Дунавска България и Балканът“. Каниц е оставил подробни сведения за творческия процес на резбаря, за приемствеността на поколенията Витановци като резбари.

Като младеж свещеник Константин Витанов участвал в резбоването на прочутия иконостас от севлиевската църква „Свети Илия“ с група резбари на Никола Матеев и сина му Йонко от Ново село, Троянско. Негово самостоятелно творческо постижение е резбата па иконостаса в църквата в село Енчовци, Тревненско, и резбата на владишкия трон в тревненската църква „Свети Архангел Михаил“.

Свещеник Константин Витанов бил голям почитател не само на изкуството, но и на просвещението. Дълготрайна и сърдечна дружба го свързвала с Петко Р. Славейков. Благодарение на него и авторитета, който имал в Трявна и Велико Търново, младият тогава учител Славейков, преследван от фанариотите, учителствал осем години в Трявна, разбира се с прекъсвания. В спомените си Рачо Славейков пише: „Делничен ден бащините ми приятели идваха у дома или се събираха на Тепавиците при дядо поп Кою, обсъждаха училищните или общински работи или други обществени злоби на деня, взимаха решения по тях и си набелязваха мерки по прокарването им.“

Свещеник Константин Витанов имал силно желание неговите синове и дъщери да се посветят на изкуството и науката. Той смятал, че това е един от пътищата за служба на Отечеството. Децата му не приели нито духовния му сан, нито занаята му, но затова пък осъществили мечтата на баща си тръгнали по пътя на науката. От родените дванадесет, осем останали живи. Четиримата му синове Марко, Димитър, Витан и Теодосий завършили виеше образование в Русия. Марко бил учител и окръжен началник в Добрич, Димитър - също учител и просветен деец, Витан починал при завръщането си от Русия. Най-известен от тях е Теодосий - възпитаник на Медицинския факултет в Киев. В България работил като ординатор, като инспектор при Дирекцията на народното здраве. Той е първият български лекар профилактик Д-р Теодосий Витанов има големи заслуги за медицинската просвета на българския народ. Издавал и редактирал вестник „Здравна просвета“ и списание „Медицинска беседа“, преименувано по-късно на „Медицинска мисъл“.

Дъщерите на свещеник Константин също били образовани. Цвята е втора жена на възрожденеца Димитър Горов от Пещера. Първата му жена била Иванка Горова - сестра на рано загиналия млад помощник на Васил Левски - Ангел Кънчев. Катина се омъжила за Никола х. Икономов. Пауна и Донка учителствали в Трявна. Донка отишла в с. Енина, Казанлъшко, където била учителка. Тя е майка на художничката Мара Нонова - Чудомирова - съпруга на известния писател и художник Чудомир. Мара Нонова - Чудомирова е нарисувала с маслени бои портрет на дядо си свещеник Константин Витанов, който портрет е подарила на Тревненския музей. От него ни гледа възрастен свещеник с голям нагръден кръст, с благородна осанка и топъл поглед. Това е поглед на човек, който със словото си за запазване и укрепване на православната християнска вяра, за повдигане на националното самочувствие на българите, с вдъхновеното си творчество и с активната си обществена дейност е оставил дълбока диря в духовния и културен живот не само ва Трявна, но и на България.

 

Катя Николова  

 

в. „Църковен вестник“, бр. 36/18.10.1991 г.

 

* Оригиналното заглавие на статията, по повод 170 години от рождението и 100 години от кончината на Поп Кою Витанов, е „Бележит тревненски духовник“

Поп Кою Витанов
худ. Мара Чорбаджийска, 1960 г.
Източник: "Зографи от Трявна", 2013 г., Люба Цанева

Витановата къща в днешния кв. "Тепавиците"

Владишкият трон от
църквата "Св. Архангел Михаил" в Трявна
Снимка: Димитър Сотиров

Владишкият трон от
църквата "Св. Успение Богородично" в с. Енчовци
Източник: "Тревненска художествена школа",
Атанас Божков

Иконостасът на църквата в Енчовци
Източник: "Тревненска художествена школа", Атанас Божков

Д-р Теодосий Витанов, чието име носи Тревненската болница

Учителят Марко Витанов

Цвята Витанова - дъщеря на поп Кою Витанов
и втора съпруга на Димитър Горов

„Оканицата“ – ритуалът, без който не минавал ни един пазарлък

Любопитна история из Тревненско, описва проф. д-р Г. Павлов в доклада си „Покупко-продажба на домашни животни според обичайното ни право“, публикуван в Годишника на СУ „Климент Охридски“, Ветеринарно-медицински факултет /1941 г./. Въпросната случка, поне доколкото познавам историята и традициите в нашия край, едва ли се е ограничавала само до продажбата на „едри домашни животни“, а „оканицата“ със сигурност е била, и е част от битието на тревненци, пък и не само…

„Въ Тревненско напр., следъ скъсване на пазарлъка, започва тихъ и приятелски разговоръ между контрагентите. Настъпилъ е вече момента, продавачътъ да даде „кръчмата“. Отъ първото донесено вино поливатъ гривата на коня и некои отъ присътствуващите се обажда: „Да залеемъ пазарлъка, да залови коренъ“. Ако единъ отъ договарящите е въздържатель по убеждение или по медицинско предписание, той все пакъ е длъженъ да допре устни до чашата и да пие дори. Пакъ въ Тревненско еснафското невинно шегобийство разправя за веселъ пиячъ, който далъ клетва, че нема вече да пие и тази клетва той можалъ да наруши безъ да бъде въ съзнанието на другите клетвоотстъпникъ, като наредилъ така, че една вечерь продавалъ своята кобила на жена си, а на другата вечерь тя му я продавала. По този начинъ, всека вечерь оканицата била все на софрата. Отъ този забавенъ еснафски хуморъ се вижда, че черпнята е една неизбежность при сключване на покупко-продажбата на едри домашни животни“.

 

Подготви

Галина Иванова

Арх. Константин Сливков е сред основателите на БИАД

Вероятно малцина са чували за арх. Константин/Костадин Цанев Сливков, роден около 1866 г. в Трявна, починал след 1914 г. в София. Доколкото успях да се запозная с родословието на фамилията, вероятно е син на Цаню Коев Сливков, брат на поп Йонко Коев Сливков – внук на поп Костадинов поп Николов, брат на летописеца на Трявна поп Йовчо. През 1889 г. той завършва архитектура в престижния Политехнически университет в Гент, Белгия – родния град на големия белгийски архитект Виктор Орта, ярък представител на стила Ар Нуво. По сведения на доц. д-р арх. Добрина Желева-Мартинс Виана, Гентският университет е основан през 1817. Първоначално занятията са се водили на латински, а след отделянето на Белгия от Обединеното кралство Нидерландия през 1830 година – на френски език. През 1886-1889 г., когато К. Сливков следва в инженерния факултет на университета, сред колегите му са двайсетина българи. Между тях са известните впоследствие архитекти: Георги Ненов, Янаки Шамарджиев, Пенчо Койчев, Стефан Бояджиев, а също така и инженерите - Христо Станишев, Лазар Вълчев, Стоимен Сарафов и други. Всички те са сред основателите на Българското инженерно-архитектурно дружество /БИАД/ и дългогодишни негови ръководители. Още със създаването му, през 1893 г., арх. К. Сливков е касиер на дружеството. През 1896 г. той е редактор на списанието на БИАД, чийто първи брой излиза през юли 1894 г., а през 1896 г., заема длъжността „контрольор“. В периода 1912-1914 г. арх. К. Сливков е сред членовете на журито в Международния конкурс за строителството на Съдебната палата в София /трети по ред/ в качеството си на представител на Министерството на обществените сгради, пътищата и благоустройството, заедно с колегите си от същото ведомство - арх. Ю. Миланов и Я. Шамарджиев.

В едни записки, срещнах сведение, че арх. К. Сливков е бил главен архитект на София, но не успях да удостоверя този факт, който звучи малко вероятно. Надявам се, ако тази публикация достигне до неговите потомци, да научим повече интересни факти за неговото семейство и делата му.

 

Галина Иванова

В Сборника "Belgien: Moniteur belge. 1887"
са публикувани резултатите от приемните и
изходни изпити през 1886 г. в
политехническия университет в Гент, Белгия

На втората страница на обявата от същия сборник,
откриваме името на Константин Сливков от Трявна,
в графата на студентите по специалността
"инженер-архитект",
получили постоянно удостоверение,
че са издържали първия частичен изпит за прием
в университета в Гент,
Белгия и то с доста висока оценка...

Щрихи из житието на богаташа – поборник, който умира в мизерия

Покрай събитията от бунтовната 1876 г. вече е ставало дума за Цаньо Николов Шишков /1833-1898/, който бил куриер на тайния революционен комитет в Трявна. Преди да почине, синът му записва спомените му от онези бурни времена, които вследствие на побоищата и изтезанията, оставят траен отпечатък върху здравословното му състояние и на стари години го обричат на бедност. Именно от тях научаваме, че Цаньо бил търговец и имал хан в къщата си на Старинната улица. „Причината, по която се одобри нашата къща за помещение на комитета и събранията, беше тая, че като хан, в който отиват да квартируват всички пътници, като по-голяма къща в града има помещение за събранията [и] не даваше толкова съмнение на турците, че в нея ще се събират комитите…“, споделя той. По думите му, освен „братовчед“ му Никола Кабакчиев от Търново, който го привлича за родолюбивата кауза, в хана неколкократно отсядали Левски и Георги Измирлиев - Македончето.

По сведения на учителя Христо Н. Даскалов, Цаньо Шишков, търговец по занятие, бил „най-богатия човек на времето си“. Въпреки, че не бил чорбаджия, „по причина на богатството му“, чорбаджиите го „викали“ на събранията си. Когато починал, оставил „голямо богатство“ на синовете си Димо и Никола, които си делили по 30 000 гроша „бели пари“, но в „късо“ време пръснали парите и „опросяли“. Никола успял да уварди само една къща от всички мюлкове и пари, вследствие на което, жена му го напуснала. Големия му син Цаню бил кафеджия. Кафенето му било в бащината му къща. Той и майка му „никак“ не поглеждали Никола, а синът дори не пускал баща си в кафенето. Веднъж, разказва Христо Н. Даскалов, Никола, „види се, изпросил едно рубче /10 п./ и доде в кавенето, седна на пейката до вратата и като показваше на сина си рубчето, казваше му: „Цанко, направи ми едно кааве“. Синът, който метял по същото време, му извикал сопнато: „Хайде, махай се сега от тука! Нямам време за едно кааве да си оставям работата!“. Баща му го попогледнал и му казал: „Ех, синко! И аз не съм те хранил за това да продаваш кафе - чашка по чашка, ами да идеш на Цариград и от там с гемии и товари да го купуваш и продаваш, ама какво да ти направя, за толкоз си достоен!“. Синът се засрамил и направил кааве на баща си…

Сведенията от Хр. Н. Даскалов, които открих в архива на Иванка Бонева - бивш директор на Музея в Трявна, обаче се разминават с записките на Цаньо Н. Шишков – бащата на Никола, както и с официалните документи и становища от страна на институциите по повод молбата му за отпускане на поборническа пенсия. Така например, в потвърждение на прошението му до Народното събрание през 1890 г., от Търновското градско общинско управление, свидетелстват, че Цаню Шишков, по това време 60-годишен, е „человек в крайно бедно положение, не притежава никакви имоти, освен половина къща, в която живее със семейството си от 7 члена“. „Просбата“ му, обаче, не била удовлетворена, тъй като му било „плащано“ за пренасянето на тайната поща. На следващата година, с указ №502/1891 г., все пак му отпуснали ежегодна пенсия в размер на 240 лв. Но година по-късно тя била прекратена с мотива, че той „несъвпада въ категорията на поборниците“. Вероятно решението на комисията е провокирано и от факта, че поради изпълнение на важни куриерски задачи, Цаню Шишков не взема участие в сраженията край Габровското село Нова Махала на 9 май 1876 г.

През ноември 1898 г. поборникът отново моли за „възобновяване“ на отнетата му пенсия. Прошетната комисия към НС обаче, решава, че молбата му „нямало защо да се удовлетворява“ и становището й е подкрепено от народните представители. През същата година Цаньо Шишков, който от богат и имущен търговец, на стари години, преживявал в бедност и мизерия, си отишъл от този свят…

„Когато ходех да нося оръжие [и] пр., когато рискувах живота си, когато забравех и жена, и деца и ходех постоянно по цели нощи и дене да кръстосвам селата – с горчивина и обида, споделя той, -когато давах и залъка от устата си и оставях жена си и майка си да ми пазят хана и дюкеня, а аз ходех с Левски, Македончето и Кабакчиолу по села и градове, тогава бях добър, а сега, когато изпаднах и когато за тоя ми труд ми даваха една нищожна пенсия, се явиха разни господа, които, когато аз ходех и рискувах и живот, и имот, те пируваха и поискаха да ми отнемат и нея. Тъй е сега то! Тъй се ценят заслугите на поборниците“…

 

Галина Иванова

Къщата на Цаньо Шишков на
Старинната улица в Трявна
Източник: Интернет

Табелата на къщата на Цаньо Шишков

Барелефът на революционера,
който от години е свален от фасадата й

169 години от въстанието на Капитан дядо Никола

По отколешна традиция, на 15 август, когато честваме големия християнски празник Успение Богородично, тревненци почитат паметта на Капитан дядо Никола. Дълбок поклон пред паметта и делото му!

* * *

1856 година

 

Но… стига ми тая награда -

да каже нявга народът;

умря сиромах за правда,

за правда и за свобода…

                   (Хр. Ботьовъ)

 

Тъкмо преди 76 години, Капитанъ Дядо Никола, терзия въ ханътъ на Н. Стамболовъ, въ Търново, заговори за бунтъ, за правда, за свобода… И тоя огненъ духъ и това пламенно слово, незакъсня да даде плодоносни семена. Отъ скроменъ терзия, той понесе знамето на свободата, и тамъ, подъ дебрите на Балкана въ к. Дончовци, заобиколенъ отъ турски башибозукъ, падна убитъ отъ вражески куршумъ, но и отъ българинъ предателъ…

Така, както Йоанъ Хусъ, когато е горялъ на кладата в Констанцъ, е извикалъ на бабата, която е носела съчки за огънь; „О, свещенна простота!“.

Капитанъ Никола създаде плеяда борци: Раковски, пламенния патриотъ, който в 1869 година дигна знамето на революцията и при „Сава“ и „Дъмбавица“ чухме огнените му слова; пламенния Ботьовъ, който при слизането си на Козлодуйския бряг, целуваше земята, на която ще мре; Левски – апостола на свободата, големия организаторъ на комитетските движения – този, който се носеше като легенда, като сянка, и само неговото появявание, въ събрание, въ мегдани, въ седенки извикваше бунтъ и тревога; тозъ, който увисна на бесилото за свободата на раба, като Христа на Голгота…!

И тия борци, и тия жъртвеници, напоени съ вековните охкания и страдания на единъ народъ. Панагюрище, Батакъ, Перущица, Оборище, Дряновския монастиръ, Волът, са предтеча на 1856 г., на която искрата, запалена отъ скромния терзия, стана пожар, който вече не се угаси, както казва поета:

„Не се гаси, туй що не гасне!

Лучата, що я днес гасите,

тя на вулкан ще да порасне“.

И тия борци, паднали за една идея, не искатъ друга награда, както е казалъ Ботевъ, въ своя стихъ, освенъ тоя народъ да каже, че те са умирали за „Правда и свобода“!

Жизнения пъть на Капитан Дядо Никола не е нанизанъ съ крупни събития изъ областьта на философията, на науката, искуството, като ученъ философъ за създавание на научни състеми по делото, на което той безаветно служи и умре заради него, блести съ оня огненъ блясък, на който лъчите и днесъ възпламяват борбите и повдигатъ духътъ на народа!

Той служи вярно на своя народъ, като остави аршина, спокойствието си и каза: „Отче, изпълнихъ дългътъ си, като умирамъ за свободата!“.

Франция има свой пантеонъ, гдето погребва своите велики синове на мисъльта, на революцията като Хюго, Волтеръ, Русо.

Англия има свой Вестимеръ, гдето са погребани: Шекспир, Байрон, Шеме.

Германия има Ваймаръ на Шилера, Гьоте; Италия има Пантеона на Гарибалди, Мацини – двама герои за Националното обединение, а пантеона на Капитан Никола, е въ Балкана, за което поета Ботев спомня:

„…гора зашуми, вятър повее -

Балканът пее хайдушка песенъ“.

Да оставишъ мило и драго, домъ, спокойствие, да вземешъ пушка на рамо, и да де дигнешъ съ десетина души за балкана, гдето въ нищо неможешъ да бъдеш сигуренъ за достигане на своя идеалъ, гдето по близо е смъртьта, отъ колкото цельта – наистина това е героизмъ, това е великъ подвигъ, който всеки не може да изпълни.

Но дядо Никола имаше предъ себе си този свещенъ идеалъ: да се жертвува за свободата на народа си.

Кримската или така наречената коалиционна война на Европа съ Русия, пламна през 1853-1854 год., а възстанието избухна въ 1856 година, но това не се постигна понеже имало опасение, че задъ гърба на възстаниците българи, може да се появятъ австрийски войски.

Севастополската крепость паднала въ 1856 г. и руския Цар билъ принуденъ да подпише въ Парижъ унизителенъ миръ за империята.

Споредъ хроникера отъ Търново Кисимовъ, биографията на Капитан Никола е следнята:

Капитан Никола е бил родомъ отъ Силистра. Тогава, той е билъ на 55 години, и както себе си наричалъ, казвал се: Никола Филиповския. Бил е неграмотенъ – незнаелъ нито да чете нито да пише, ни влашки, ни български. Той билъ дълго време кроячъ и шивачъ на европейски дрехи въ Букурещъ, и когато романския народъ се бунтувалъ подъ водителството на Иванъ Братиано и др. романски патриоти и Никола Филиповски се турилъ на чело на една българска група (тогава в Букурещъ имало цяла махала преселени българи) изъ улиците на Букурещъ.

А презъ 1853-54 год. въ време на Кримската война, преди минаванието на русите въ настъпление по Дунава, Никола Филиповски, минава въ България и се заселва въ Търново, като шивачъ на френски дрехи, нещо ново тогава за търновци. Това преселение е било съ планъ. Още въ Букурещъ е зреела у него идеята да се споразумее съ Българите въ Букурещъ градинари отъ Търновско и образуватъ „Волентирска чета“ подъ командата на генералъ Липранди. Но тоя планъ не е успялъ да се рализира, защото русите се отеглили към Кримъ подъ напора на Турците.

Така, че Дядо Никола останалъ въ Търново, като терзия, познатъ на българите и турците за „Френски терзия“.

Въ Търново тогава е учителствувалъ тревненския даскалъ Кънчо Кесаровъ, който наскоро се билъ върналъ от Белградъ; въ Елена – Н. Михайловски, въ Трявна – Петко Р. Славейковъ. Дядо Никола въ главата на когото е зряла тая мисълъ за свобода, влиза въ тайни сношения съ тех. Тая тройка, още съ няколко души лесковски градинари, които още отъ Букурещъ се познавали, турили ядрото на една чета (1855). Обаче турската властъ узнава и целия планъ пропада. Но дядо Никола не се отчайва. Той правелъ тайни приготовления за възстание, като се е снабдилъ съ пушки, фишеци, пари.

През м. юний, 1855 година Дядо Никола чрезъ Кънчо Кесаровъ, повиква при себе си П. Кисимовъ въ хана на Стамболова, за да му говори неща, обаче, за негова изненада, намира квартирата му праздна, и той му съобщава, че часътъ за възстанието вече наближилъ, и че багажа си е изпратилъ на баджанака си въ Лясковския монастиръ.

През нощта на 28 юлий 1856 г. Дядо Никола напуща монастира, като повежда съ себе си една чета отъ 20 души. Съ тая чета той минава Капиновския монастиръ, и отъ тамъ се отправя къмъ Н. Махала, Габровско.

Отъ Н. Махала отива въ Габровския монастиръ. Тамъ направилъ молебенъ и осветилъ знамето и се отдалечава от манастира.

Въпреки всички несгоди, несъкрушимия духъ на Капитанъ Никола успялъ да събере 400 души, които присъединилъ към малката си чета!

На 1.VIII.1856 г. – сряда, когато вече Капитан Никола се ширилъ изъ околностьта на Габровския монастиръ и повдигалъ духътъ на борците, настъпва момента на катастрофата на делото му…!

Следъ разбивание на четата при Габрово отъ баши-бозука, сразенъ напълно, изоставенъ вече и отъ най-близките си съратници отъ четата и убитъ духом, той избягва към Трявна и намира убежище подъ кичестите дървета на к. Дончовци, Тревненско, като очаквалъ помощ отъ Трявна.

Няколко заптии начело съ Исимъ Чаушъ, пратени отъ Мюдюрина и чорбаджии, понеже било далече отъ единъ километръ, че той се крие тамъ, изгърмяватъ въ залпъ и изоставенъ пада убитъ, затваря за винаги очи съ непостижимия идеалъ…

Заптиетата му отрязватъ главата и я занасятъ на Мюдюрина, който далъ заповедъ, да се върне главата при трупа и се погребе.

Ето така свърши тоя безсмъртенъ герой, тоя нестихналъ духъ за свободата на своя народъ, славенъ родолюбецъ, който съ всеки бодъ на иглата, бодеше борбата за свобода на робското племе!

Народното творчество въ последствие, е възпяло делото на Капитан Никола… […] *.

В край на м. юлий 1906 г. се пренесоха костите на Дядо Никола от к. Дончовци въ Трявна по единъ тържесдтвенъ начин, гдето се погребаха на площада до градския часовник.

Там днесъ стърчи паметникъ, който да напомня на поколенията за негова великъ подвигъ. Трявна и тя е взела участие въ общото Априлско възстание въ 1876 год. това е исторически фактъ. На 5 май с.г. въ Трявна се е развяло знамето на мегдана съ надсловъ: „Свобода или Смъртъ“.

На 20.VIII.1933 г. пакъ се отпразднува по един бляскав начинъ тая епопея на Дядо Николовото възстание, като по тоя начинъ тревненци още веднъжъ доказаха, че те пазятъ завета на Капитан Никола дълбоко в себе си, и че неговият духъ живее между тях.

Всички граждани вкупомъ, на чело с музиката и спортни организации, отидоха въ к. Дончовци да се поклонятъ на неговата светла память на самото лобно място, и отъ гдето пакъ в строенъ редъ се върнаха въ града при паметника. Тамъ се държаха речи и се положиха венци.

Един народъ, който знае да уважава своите борци, паднали за неговата свобода, за свещенните му идеали, такъвъ народъ има право да бъде въ реда на културните и просветени народи.

А делото, което създаде Дядо Никола е безсмъртно; за него поета Ботевъ казва:

„Тоз, който падне в бой за свобода,

той не умира…“.

 

 

Р. Радославов

в. „Общински вестник Велико Търново“, бр. 16-17/25.11.1933 г., РБ – В. Търново

 

 

* Една по-малко популярна песен за Капитан дядо Никола, откриваме в „Сборника за народни песни, пеяни в селата на Силистренско“ /1898 г./ от Юрдан Николов Слепия – Калипетренец:

„Провикна са, нене льо, капитан Никола, Капитанско чедо,

нене льо, войска да си пиши – От Търново града, нене льо, от дълга чаршия, От И(Е)ленчините, нене льо ,и от Габровченвите, От голи Тревненци, нене льо, и от хайдут Лясковци. Чи са изпровика, нене льо, да са изпроклика Капитан Никола, нене льо, капитанско чедо: „Който кончи няма, нене льо, кончи щи му дадем. Който сабя няма, нене льо, сабя ше му дадем. Който пушка няма, нене льо, пушка ше му дадем. Бой ще са бийме, нене льо, кръв ще си пролейми. За българска вяра, нене льо, на Шипка балкана“. Чи са събраха, нене льо, (в)се млади българи, ()Се набор юнаци, нене льо, в капитанови двори. И сред двориту, нене льо, дърво високо. Над дървото седи, нене льо, младо ми даскалчи – Да си написва, нене льо, (в)се избор юнаци. Както ги написа, нене льо, и тъй ги издади(е)“

Капитан дядо Никола,
барелеф от надгробния му паметник в с. Дончевци