169 години от въстанието на Капитан дядо Никола

По отколешна традиция, на 15 август, когато честваме големия християнски празник Успение Богородично, тревненци почитат паметта на Капитан дядо Никола. Дълбок поклон пред паметта и делото му!

* * *

1856 година

 

Но… стига ми тая награда -

да каже нявга народът;

умря сиромах за правда,

за правда и за свобода…

                   (Хр. Ботьовъ)

 

Тъкмо преди 76 години, Капитанъ Дядо Никола, терзия въ ханътъ на Н. Стамболовъ, въ Търново, заговори за бунтъ, за правда, за свобода… И тоя огненъ духъ и това пламенно слово, незакъсня да даде плодоносни семена. Отъ скроменъ терзия, той понесе знамето на свободата, и тамъ, подъ дебрите на Балкана въ к. Дончовци, заобиколенъ отъ турски башибозукъ, падна убитъ отъ вражески куршумъ, но и отъ българинъ предателъ…

Така, както Йоанъ Хусъ, когато е горялъ на кладата в Констанцъ, е извикалъ на бабата, която е носела съчки за огънь; „О, свещенна простота!“.

Капитанъ Никола създаде плеяда борци: Раковски, пламенния патриотъ, който в 1869 година дигна знамето на революцията и при „Сава“ и „Дъмбавица“ чухме огнените му слова; пламенния Ботьовъ, който при слизането си на Козлодуйския бряг, целуваше земята, на която ще мре; Левски – апостола на свободата, големия организаторъ на комитетските движения – този, който се носеше като легенда, като сянка, и само неговото появявание, въ събрание, въ мегдани, въ седенки извикваше бунтъ и тревога; тозъ, който увисна на бесилото за свободата на раба, като Христа на Голгота…!

И тия борци, и тия жъртвеници, напоени съ вековните охкания и страдания на единъ народъ. Панагюрище, Батакъ, Перущица, Оборище, Дряновския монастиръ, Волът, са предтеча на 1856 г., на която искрата, запалена отъ скромния терзия, стана пожар, който вече не се угаси, както казва поета:

„Не се гаси, туй що не гасне!

Лучата, що я днес гасите,

тя на вулкан ще да порасне“.

И тия борци, паднали за една идея, не искатъ друга награда, както е казалъ Ботевъ, въ своя стихъ, освенъ тоя народъ да каже, че те са умирали за „Правда и свобода“!

Жизнения пъть на Капитан Дядо Никола не е нанизанъ съ крупни събития изъ областьта на философията, на науката, искуството, като ученъ философъ за създавание на научни състеми по делото, на което той безаветно служи и умре заради него, блести съ оня огненъ блясък, на който лъчите и днесъ възпламяват борбите и повдигатъ духътъ на народа!

Той служи вярно на своя народъ, като остави аршина, спокойствието си и каза: „Отче, изпълнихъ дългътъ си, като умирамъ за свободата!“.

Франция има свой пантеонъ, гдето погребва своите велики синове на мисъльта, на революцията като Хюго, Волтеръ, Русо.

Англия има свой Вестимеръ, гдето са погребани: Шекспир, Байрон, Шеме.

Германия има Ваймаръ на Шилера, Гьоте; Италия има Пантеона на Гарибалди, Мацини – двама герои за Националното обединение, а пантеона на Капитан Никола, е въ Балкана, за което поета Ботев спомня:

„…гора зашуми, вятър повее -

Балканът пее хайдушка песенъ“.

Да оставишъ мило и драго, домъ, спокойствие, да вземешъ пушка на рамо, и да де дигнешъ съ десетина души за балкана, гдето въ нищо неможешъ да бъдеш сигуренъ за достигане на своя идеалъ, гдето по близо е смъртьта, отъ колкото цельта – наистина това е героизмъ, това е великъ подвигъ, който всеки не може да изпълни.

Но дядо Никола имаше предъ себе си този свещенъ идеалъ: да се жертвува за свободата на народа си.

Кримската или така наречената коалиционна война на Европа съ Русия, пламна през 1853-1854 год., а възстанието избухна въ 1856 година, но това не се постигна понеже имало опасение, че задъ гърба на възстаниците българи, може да се появятъ австрийски войски.

Севастополската крепость паднала въ 1856 г. и руския Цар билъ принуденъ да подпише въ Парижъ унизителенъ миръ за империята.

Споредъ хроникера отъ Търново Кисимовъ, биографията на Капитан Никола е следнята:

Капитан Никола е бил родомъ отъ Силистра. Тогава, той е билъ на 55 години, и както себе си наричалъ, казвал се: Никола Филиповския. Бил е неграмотенъ – незнаелъ нито да чете нито да пише, ни влашки, ни български. Той билъ дълго време кроячъ и шивачъ на европейски дрехи въ Букурещъ, и когато романския народъ се бунтувалъ подъ водителството на Иванъ Братиано и др. романски патриоти и Никола Филиповски се турилъ на чело на една българска група (тогава в Букурещъ имало цяла махала преселени българи) изъ улиците на Букурещъ.

А презъ 1853-54 год. въ време на Кримската война, преди минаванието на русите въ настъпление по Дунава, Никола Филиповски, минава въ България и се заселва въ Търново, като шивачъ на френски дрехи, нещо ново тогава за търновци. Това преселение е било съ планъ. Още въ Букурещъ е зреела у него идеята да се споразумее съ Българите въ Букурещъ градинари отъ Търновско и образуватъ „Волентирска чета“ подъ командата на генералъ Липранди. Но тоя планъ не е успялъ да се рализира, защото русите се отеглили към Кримъ подъ напора на Турците.

Така, че Дядо Никола останалъ въ Търново, като терзия, познатъ на българите и турците за „Френски терзия“.

Въ Търново тогава е учителствувалъ тревненския даскалъ Кънчо Кесаровъ, който наскоро се билъ върналъ от Белградъ; въ Елена – Н. Михайловски, въ Трявна – Петко Р. Славейковъ. Дядо Никола въ главата на когото е зряла тая мисълъ за свобода, влиза въ тайни сношения съ тех. Тая тройка, още съ няколко души лесковски градинари, които още отъ Букурещъ се познавали, турили ядрото на една чета (1855). Обаче турската властъ узнава и целия планъ пропада. Но дядо Никола не се отчайва. Той правелъ тайни приготовления за възстание, като се е снабдилъ съ пушки, фишеци, пари.

През м. юний, 1855 година Дядо Никола чрезъ Кънчо Кесаровъ, повиква при себе си П. Кисимовъ въ хана на Стамболова, за да му говори неща, обаче, за негова изненада, намира квартирата му праздна, и той му съобщава, че часътъ за възстанието вече наближилъ, и че багажа си е изпратилъ на баджанака си въ Лясковския монастиръ.

През нощта на 28 юлий 1856 г. Дядо Никола напуща монастира, като повежда съ себе си една чета отъ 20 души. Съ тая чета той минава Капиновския монастиръ, и отъ тамъ се отправя къмъ Н. Махала, Габровско.

Отъ Н. Махала отива въ Габровския монастиръ. Тамъ направилъ молебенъ и осветилъ знамето и се отдалечава от манастира.

Въпреки всички несгоди, несъкрушимия духъ на Капитанъ Никола успялъ да събере 400 души, които присъединилъ към малката си чета!

На 1.VIII.1856 г. – сряда, когато вече Капитан Никола се ширилъ изъ околностьта на Габровския монастиръ и повдигалъ духътъ на борците, настъпва момента на катастрофата на делото му…!

Следъ разбивание на четата при Габрово отъ баши-бозука, сразенъ напълно, изоставенъ вече и отъ най-близките си съратници отъ четата и убитъ духом, той избягва към Трявна и намира убежище подъ кичестите дървета на к. Дончовци, Тревненско, като очаквалъ помощ отъ Трявна.

Няколко заптии начело съ Исимъ Чаушъ, пратени отъ Мюдюрина и чорбаджии, понеже било далече отъ единъ километръ, че той се крие тамъ, изгърмяватъ въ залпъ и изоставенъ пада убитъ, затваря за винаги очи съ непостижимия идеалъ…

Заптиетата му отрязватъ главата и я занасятъ на Мюдюрина, който далъ заповедъ, да се върне главата при трупа и се погребе.

Ето така свърши тоя безсмъртенъ герой, тоя нестихналъ духъ за свободата на своя народъ, славенъ родолюбецъ, който съ всеки бодъ на иглата, бодеше борбата за свобода на робското племе!

Народното творчество въ последствие, е възпяло делото на Капитан Никола… […] *.

В край на м. юлий 1906 г. се пренесоха костите на Дядо Никола от к. Дончовци въ Трявна по единъ тържесдтвенъ начин, гдето се погребаха на площада до градския часовник.

Там днесъ стърчи паметникъ, който да напомня на поколенията за негова великъ подвигъ. Трявна и тя е взела участие въ общото Априлско възстание въ 1876 год. това е исторически фактъ. На 5 май с.г. въ Трявна се е развяло знамето на мегдана съ надсловъ: „Свобода или Смъртъ“.

На 20.VIII.1933 г. пакъ се отпразднува по един бляскав начинъ тая епопея на Дядо Николовото възстание, като по тоя начинъ тревненци още веднъжъ доказаха, че те пазятъ завета на Капитан Никола дълбоко в себе си, и че неговият духъ живее между тях.

Всички граждани вкупомъ, на чело с музиката и спортни организации, отидоха въ к. Дончовци да се поклонятъ на неговата светла память на самото лобно място, и отъ гдето пакъ в строенъ редъ се върнаха въ града при паметника. Тамъ се държаха речи и се положиха венци.

Един народъ, който знае да уважава своите борци, паднали за неговата свобода, за свещенните му идеали, такъвъ народъ има право да бъде въ реда на културните и просветени народи.

А делото, което създаде Дядо Никола е безсмъртно; за него поета Ботевъ казва:

„Тоз, който падне в бой за свобода,

той не умира…“.

 

 

Р. Радославов

в. „Общински вестник Велико Търново“, бр. 16-17/25.11.1933 г., РБ – В. Търново

 

 

* Една по-малко популярна песен за Капитан дядо Никола, откриваме в „Сборника за народни песни, пеяни в селата на Силистренско“ /1898 г./ от Юрдан Николов Слепия – Калипетренец:

„Провикна са, нене льо, капитан Никола, Капитанско чедо,

нене льо, войска да си пиши – От Търново града, нене льо, от дълга чаршия, От И(Е)ленчините, нене льо ,и от Габровченвите, От голи Тревненци, нене льо, и от хайдут Лясковци. Чи са изпровика, нене льо, да са изпроклика Капитан Никола, нене льо, капитанско чедо: „Който кончи няма, нене льо, кончи щи му дадем. Който сабя няма, нене льо, сабя ше му дадем. Който пушка няма, нене льо, пушка ше му дадем. Бой ще са бийме, нене льо, кръв ще си пролейми. За българска вяра, нене льо, на Шипка балкана“. Чи са събраха, нене льо, (в)се млади българи, ()Се набор юнаци, нене льо, в капитанови двори. И сред двориту, нене льо, дърво високо. Над дървото седи, нене льо, младо ми даскалчи – Да си написва, нене льо, (в)се избор юнаци. Както ги написа, нене льо, и тъй ги издади(е)“

Капитан дядо Никола,
барелеф от надгробния му паметник в с. Дончевци