За още един погубен символ – църковен и исторически

Днес, когато честваме Успение Богородично, своя патронен празник отбелязва и едноименната църква в тревненското село Енчовци. Градена между 1846-1847 г. от Архитектон Димитър Сергюв, освен иконното си резбено богатство, до преди 7 години, тя се гордееше и с още един символ – 145-годишната липа, засадена в църковния двор от поп Шиню, съмишленик на Дякона Левски, със светското име Симеон Стефанов Караджов /1835-1895/. Той е втория свещеник в църквата, започнал да служи в храма през 1872 г.

Днес ще ви разкажа още нещо за тази вековна липа, която бе отсечена още със старта на ремонта на черквата през март 2018 г., заедно с още няколко дървета в двора й. Казусът провокира бурни обществени реакции, но непростимото вече бе сторено… Слава Богу, другите две исторически липи в селцето, посадени по повод превземането на Одринската крепост от българската армия в края на март 1913, все още „разказват“ своята история, но онази, църковната, вече я няма… Какво сме погубили тогава, преди седем лета, разбираме от разказа на писателя Стефан Продев, правнук на Поп Шиньо…

 

 

Липата

 

До селската черква се извисява гигантска липа. Прилича на баобаб. Върхът й е на около трийсетина метра, а обиколката на ствола й е повече от три обръча. Изплетен от оловносиви питонови мускули, той е разкъсал каменния зид до себе си и сякаш е глътнал черковната чешма. Това не е обикновено дърво, а чудесия, нещо като растителна експлозия. Зимно време от клоните му се свличат лавини, а по време на цъфтежа сладкият му мирис дави цялото село. Докъде се разпростират корените на великана никой не знае, но където и да копнеш наоколо, мотиката стига до желязната им мрежа. Сигурно надолу липата е още по-голяма, за да пази равновесие и да устоява на халите. За мен това живо чудовище е нещо повече от природа, защото е част от родовия ми спомен. Левски е бил още жив, когато поп Шиньо, прадядо ми, е заложил семката му в земята. Споменавам името на Апостола, защото попът го е крил на няколко пъти в олтара на черквата, преди да го преведе до Трявна. Затова за себе си съм кръстил липата Шиньовата завера и, когато я зърна, си спомням за баба си Деля, расла под нея. Родът ми не е нито славен, нито учен, но това дърво му стига, за да не си отиде мърцина. Веднъж се срещнах с един професор по ботаника, който поиска да му разкажа историята на селския колос. Казах му туй-онуй и го попитах виждал ли е друга такава липа.

- Виждал съм всякакви гиганти – отвърна професорът, - но подобно чудо на перкоцветните, както им викам, не съм срещал.

- Заслужава ли научен интерес?

- Заслужава, разбира се, защото поставя много въпроси. Въпрос за почвата, въпрос за климата и най-вече въпрос за биологичната възраст, която е нещо изумително. Липите са крехки видове и обикновено трудно остаряват. А тази тук, сякаш е изсечена от камък…

Стана ми интересно и подхвърлих:

- А бихте ли я проучили, за да откриете тайната й?

- Не вярвам, че ще постигна някакъв успех – каза след известно мълчание ученият човек и се раздвижи смутено. – Природата не казва всичко за себе си. Понякога поднася такива изненади, че всички теории рухват. Преди години бях в джунглата край Амазонка и видях с очите си как едни и същи дървета, на едно и също място, имат различна съдба. Не става дума за заболяване, а за първичната им биология, която има лична програмираност. То е като при хората. Говорим за ген, а може би тайната на живота и на дълголетие е на друго място…

Професорът разсъждава дълго и сложно и накрая разбрах, че всяко отклонение в природата едновременно амбицира и плаши науката. После, без да се усетим, стигнахме до по-общата тема за балканската флора, която според събеседника ми се изтребва по най-варварски начин.

- Вземете билките, гъбите, сините тръни, къпините, та дори и мъховете. Всичко е подложено на унищожение. Лесните пари подлудиха хората.

- Парите или нуждата?

- Държа на парите! Ако сте забелязали, селяните не участват масово в това унищожение. Правят го гражданите, които кръстосват планината с колите си и скубят безразборно. После се редят край пунктовете или тировете на разни търговци и продават на халосия. Това не е работа, а мародерство!

Ботаникът беше прав. И все пак го попитах:

- Добре де, къде сте вие, учените, защо не биете тревога?

- Я не ме разсмивайте – викна човекът, сякаш го боднах по езика. – Кой ще ни слуша, когато кило сух кантарион струва 500 марки? Ние говорим, а ония, дето скубят, ни се подиграват. Веднъж се опитах да информирам един министър, а той ми вика: всичко е подчинено на пазара, господине, дори и вашите треви. Наругах го наум и се отказах да го просвещавам. А тревите, както се изрази той, чезнат една по една…

- Значи няма оправия? – вметнах наскърбено.

- Няма я! Когато някой си е втълпил, че като пие очанка, ще излекува късогледството си или, че като гълта хапчета от стрит бодил, ще подмлади мъжкия си дявол, не чакай съзнание. Глупостта е по-силна от природата. А търговията разчита на глупостта.

- Така е, но обществото не е оглупяло съвсем. Има еколози, те не ви ли помагат?

- Остави ги тези политикани – избухна професорът. – Тяхната грижа е да влязат в парламента. Уж се наричат природозащитници и зелени, а не са пикали на зелено. Попитай ги колко пъти са обиколили балкана и ще разбереш, че изборните бюлетини ги интересуват повече от билките.

Разговорът ставаше все по-горещ и тъй като не исках да тревожа ботаника, повдигнах отново темата за липата. Ако поп Шиньо можеше да ме чуе, щеше да се зарадва, че унукът му знае да хортува.

- Доволен ли сте, че ви показах това дърво?

Професорът разтвори ръце, сякаш искаше да прегърне липата.

- Щастлив съм! Ако ми го бяхте разказали, нямаше да повярвам. Това е един природен феномен, който трябва да се пази.

- Ако имах дарбата на Вазов, щях да го възпея.

- А аз, ако бях Ламарк или Бюфон, щях да го превърна в научна сензация.

И двамата се засмяхме. После професорът се огледа и вметна сериозно:

- Наоколо има огромни орехи. А това означава, че мястото е особено. Изненадан съм, че в една малка котловина има толкова много столетници.

- Има и няма – допълних малко тъжно аз. – Хората си отиват един след друг. Склерозата ги довършва…

- Така е из целия Балкан – подчерта ботаникът. – Не знам дали склерозата е виновна, или липсата на надежда. Човекът не е дърво, а нерви…

В това време по пътя се зададе една баба с наръч сено на гърба. Подпря се на вилата си и подхвърли:

- Какво сте се загледали в дръвчето, ба? Да не го купувате за материал? А сте го отсекли, а са ви изсъхнали ръцете!

Оттогава все си мисля, че ако някой посегне на прадядовата липа, ще изсъхне цялото село.

 

Стефан Продев

Из „Картини от камък“, 2007 г.

На снимката Поп Шиньо с част от семейството си
Източник: Личен архив, Невена Продева

Църквата "Св. Успение Богородично" в с. Енчовци,
в дясно се вижда и вековната липа /6 март 2013 г./
Снимка: Галина Иванова

Вековното дърво е отсечено при старта на ремонтите дейности
на църквата през март 2018 г.
Източник: в. "Тревненска седмица"