Архимандрит Поп Кою Витанов - изкусен резбар, проповедник и просветител *

И днес в местността „Тепавиците“ край Трявна се издига къщата на свещеник Константин (Кою) Витанов. Тя е приютявала редица поколения свещеници, иконописци и резбари от известната Витановска фамилия. Според преданието неин основоположник бил Карчо, живял преди повече от три века в тревненското село Витанчета. Синът му Викентий (Витан) още като дете бил заведен от един монах в Зографския манастир на Атон. Там той усвоил иконопис и резбарство. Когато навършил двадесет и пет години. Викентий се завърнал в Трявна, където продължил да рисува икони и да прави резби. Неговите потомци наследили изкуството му. Една от последните ярки личности от Витановци бил свещеник Константин Витанов - духовник, творец, просветител и общественик. Той е роден през 1821 г. в колиби „Тепавиците“, Тревненско. Килийното образование, което получил като дете в местното училище към църквата „Свети Архангел Михаил“, не му достигало. Бил умен, любознателен и ученолюбив. От момче до преклонна възраст чел много. По пътя на самообразованието се оформил като една всестранно надарена личност. Двадесетгодишен младеж, той се оженил за сестрата (името й е неизвестно) на даскал Димитър от Елена. Наскоро след това през 1841 г. Константин бил ръкоположен за свещеник.

За съжаление сведенията за дейността му като свещеник са оскъдни. Бил архимандрит и протосингел на Иларион Макариополски. Като се има пред вид големият му авторитет сред тревненските и великотърновски църковни среди, високият му духовен сан, талантът му като резбар, сравнително доброто му материално положение, не може да не се предположи, че е бил обект на завист за някои негови колеги свещеници, енориаши и съграждани. Те всячески се стремели да го охулят и да му навредят, като използвали неговите човешки недостатъци и слабости. Поради известна невъздържаност и склонност към бъбривост влизал в пререкания с различни лица. Освен духовник той бил и човек на делото. Обичал всяка работа да бъде свършена както трябва. Неговите неприятели – земляци, написали жалба до Епархийския съвет във Велико Търново, като в нея го обвинявали, че сквернослови и хули духовенството. На 3 декември 1875 г. членовете на Нахийския църковен съвет в Трявна провели извънредно заседание, на което дошли от Велико Търново Теофил х. Георгиев - член на Епархийския съвет и Ю. М. Статилов - писар в Епархийския съвет. Изпратени като представители от страна на Митрополията, те били упълномощени да проверят дали обвиненията, които се приписват на свещеник Константин Витанов са верни. Работата на това заседание била отразена в протокол, записан в Тревненския общински кодекс, който се съхранява във фонда на Специализирания музей за резбарство и зографско изкуство - гр. Трявна. Според протокола след като попитали членовете на Тревненския Църковен съвет свещеник Константин имал ли е такова поведение, каквото е представено в жалбата против него, те отговорили: „Понякога извиква на псалтите в църква ако сбъркат те, това не потвърди само един от членовете Христу Пенчюва; той каза, че поп Кою не пази благочинието в цер. но ходи при тогози оногози да говори. Като ся попитаха поп Кою кара ли ся със хората в частните си работи, трима от членовете на Нахийския съвет казаха, че като человек поскарва ся понякога, останалите обаче не казаха нищо, на въпроса хули ли духовенството всички казаха: не знаими“.

Дали на заседанието е доказано, че това, за което е обвиняван свещеник Константин Витанов е вярно или не – това в протокола не е отразено. Няма данни той да е бил анатемосан, отлъчен от Църквата или разпопен. Останал свещеник до преклонна възраст, почти до кончината си на 4 май 1891 г. Вероятно е изпратените в Трявна представители на Митрополията да са съзрели тенденциозност и клеветничество в подадената срещу него жалба.

За духовническата дейност на свещеник Константин, за неговите виждания по някои църковни и политически въпроси свидетелстват още няколко документа.

Един от тях е ръкописът от средата на XIX в. на проповедта му „За завистта“, който също се намира в Тревненския музей. Съдържанието на проповедта е религиозно-философско. В нея се разглежда и анализира една отрицателна нравствена категория, илюстрирана с примери от Библията. Привлечени са исторически и философски факти. Проповедта е написана от една ерудирана личност, която е показала своето лично отношение към завистта. Според свещеник Константин Витанов тя е една от главните причини за гибелта на българската държава след падането й под османско робство.

Привърженик на идеята за българска църковна независимост, свещеник Константин Витанов имал отрицателно отношение към фанариотите и конкретно към търновските гръцки владици. В писмото си от 1861 г. (с неизвестна дата) до видния български възрожденски художник Николай Павлович той нарекъл търновския владика - грък Григорий с подигравателното прозвище „Киркор“. От израза в същото писмо „Ах, кълъч, кълъч ще реши нашата съдба“ личи, че той не бил равнодушен към движението на българите за национално освобождение и смятал, че те трябва да извоюват свободата си по пътя на въоръжената борба. Макар и да не взел пряко участие в тази борба, той е наречен „съучастник по тези работи“ в спомените на тревненския иконописец и участник в Априлското въстание Цаньо Захариев. По време на едно от осемте си идвания в Трявна Васил Левски отседнал в къщата на свещеник Константин.

В краеведческата и изкуствоведческа литература големият възрожденец е представен преди всичко като творец. Неговите творби са едни от върховете на нашето възрожденско резбарско изкуство.

През 1871 г. австро-унгарският учен и пътешественик Феликс Каниц посетил дома му на „Тепавиците“. Освен от водните съоръжения, които видял там, той останал възхитен от свещеник Константин и синовете му, от тяхната работилница, на която направил подробно описание в книгата си „Дунавска България и Балканът“. Каниц е оставил подробни сведения за творческия процес на резбаря, за приемствеността на поколенията Витановци като резбари.

Като младеж свещеник Константин Витанов участвал в резбоването на прочутия иконостас от севлиевската църква „Свети Илия“ с група резбари на Никола Матеев и сина му Йонко от Ново село, Троянско. Негово самостоятелно творческо постижение е резбата па иконостаса в църквата в село Енчовци, Тревненско, и резбата на владишкия трон в тревненската църква „Свети Архангел Михаил“.

Свещеник Константин Витанов бил голям почитател не само на изкуството, но и на просвещението. Дълготрайна и сърдечна дружба го свързвала с Петко Р. Славейков. Благодарение на него и авторитета, който имал в Трявна и Велико Търново, младият тогава учител Славейков, преследван от фанариотите, учителствал осем години в Трявна, разбира се с прекъсвания. В спомените си Рачо Славейков пише: „Делничен ден бащините ми приятели идваха у дома или се събираха на Тепавиците при дядо поп Кою, обсъждаха училищните или общински работи или други обществени злоби на деня, взимаха решения по тях и си набелязваха мерки по прокарването им.“

Свещеник Константин Витанов имал силно желание неговите синове и дъщери да се посветят на изкуството и науката. Той смятал, че това е един от пътищата за служба на Отечеството. Децата му не приели нито духовния му сан, нито занаята му, но затова пък осъществили мечтата на баща си тръгнали по пътя на науката. От родените дванадесет, осем останали живи. Четиримата му синове Марко, Димитър, Витан и Теодосий завършили виеше образование в Русия. Марко бил учител и окръжен началник в Добрич, Димитър - също учител и просветен деец, Витан починал при завръщането си от Русия. Най-известен от тях е Теодосий - възпитаник на Медицинския факултет в Киев. В България работил като ординатор, като инспектор при Дирекцията на народното здраве. Той е първият български лекар профилактик Д-р Теодосий Витанов има големи заслуги за медицинската просвета на българския народ. Издавал и редактирал вестник „Здравна просвета“ и списание „Медицинска беседа“, преименувано по-късно на „Медицинска мисъл“.

Дъщерите на свещеник Константин също били образовани. Цвята е втора жена на възрожденеца Димитър Горов от Пещера. Първата му жена била Иванка Горова - сестра на рано загиналия млад помощник на Васил Левски - Ангел Кънчев. Катина се омъжила за Никола х. Икономов. Пауна и Донка учителствали в Трявна. Донка отишла в с. Енина, Казанлъшко, където била учителка. Тя е майка на художничката Мара Нонова - Чудомирова - съпруга на известния писател и художник Чудомир. Мара Нонова - Чудомирова е нарисувала с маслени бои портрет на дядо си свещеник Константин Витанов, който портрет е подарила на Тревненския музей. От него ни гледа възрастен свещеник с голям нагръден кръст, с благородна осанка и топъл поглед. Това е поглед на човек, който със словото си за запазване и укрепване на православната християнска вяра, за повдигане на националното самочувствие на българите, с вдъхновеното си творчество и с активната си обществена дейност е оставил дълбока диря в духовния и културен живот не само ва Трявна, но и на България.

 

Катя Николова  

 

в. „Църковен вестник“, бр. 36/18.10.1991 г.

 

* Оригиналното заглавие на статията, по повод 170 години от рождението и 100 години от кончината на Поп Кою Витанов, е „Бележит тревненски духовник“

Поп Кою Витанов
худ. Мара Чорбаджийска, 1960 г.
Източник: "Зографи от Трявна", 2013 г., Люба Цанева

Витановата къща в днешния кв. "Тепавиците"

Владишкият трон от
църквата "Св. Архангел Михаил" в Трявна
Снимка: Димитър Сотиров

Владишкият трон от
църквата "Св. Успение Богородично" в с. Енчовци
Източник: "Тревненска художествена школа",
Атанас Божков

Иконостасът на църквата в Енчовци
Източник: "Тревненска художествена школа", Атанас Божков

Д-р Теодосий Витанов, чието име носи Тревненската болница

Учителят Марко Витанов

Цвята Витанова - дъщеря на поп Кою Витанов
и втора съпруга на Димитър Горов