Старата Трявна

Влакът се промъква между надвиснали скали, минава покрай високи, потънали в зеленина хълмове, оглежда се в бистрите води на планински рекички и най-сетне спира в град Трявна – малко, красиво градче, сгушено в една падина, цялата заобиколена от зелени баири.

Високо над къщята, като че се е надигнала на пръсти, стърчи островърха кула с часовник. Долу до нея шуми пълната с мряна Тревненска река. Една къща е кацнала като птица на брега и любопитно наднича в чистите й води. Повече от сто години тя се оглежда в тия води, сякаш не може да се нарадва на хубостта си. А тя наистина е хубава – с широка стряха, сякаш да се запази от слънцето, с малки прозорчета, наредени едно до друго на наддадената горна част.

Целият горен край на Трявна е все от такива къщи. Но от всички най-известна е Даскаловата, с хубавите си резбарски тавани.

Преди сто и петдесет години двамата най-добри резбари по онова време уста Димитър и уста Иван се затварят в две от стаите на новата къща и цели шест месеца не се показват оттам. Когато всичко било готово, събрали се еснафите от целия град и като видели чудните резби, почнали да се чудят. Такова нещо до тогава не били виждали […]

И до сега тия тавани привличат очите на всеки, който иде в Трявна и му говорят за ония стари, опитни майстори резбари.

Но не само резбари и иконописци имало по това време в Трявна. Майсторите-зидари също били едни от най-добрите. Много от къщите, които са правени преди 100-150 години, и досега красят горната част на града. Повече от тях са работа на майстор Серги – най-добрият по онова време. Той е правил и родната къща на поета Пенчо Славейков. Широкият й чардак гледа към малка градинка, в която са нацъфтели най-различни цветя. От него се влиза направо в гостната. Тук около огнището почти всяка вечер са се събирали хора. Даскал Петко, стопанинът, бил душата на всички. И те го слушали и уважавали.

В другата стая преди деветдесет години се е родил един от нашите най-големи поети Пенчо Славейков. Халките, на които е висяла люлката му и досега си стоят на тавана.

Четири прозорци гледат към улицата, настлана с плочи. През тях за първи път малкият Пенчо е видял слънцето, за първи път погледът му е бил помамен от потъналите в зеленина насрещни хълмове.

В Трявна има и една друга къща – Попангеловата, която е на около триста години. Тя е цялата от дърво. Преди на същото това място имало гъста гора. Изсекли я и от дърветата направили къща. Отпреде й зеленее широк двор. В него синеокият апостол Васил Левски е пасъл коня си. На няколко пъти в тая къща се е отбивал. При него идвал и черноокият тревненец Ангел Кънчев. До късно седели двамата приятели в ниската стая. Газеничето отдавна е догоряло, тъмно е, а те все приказват, важни дела решават. Понякога Левски тихо запявал. А имал той глас, чист и хубав. Пригласял му и младият Ангел. Тук идвали и сестрите на Ангел. Те били три. Преоблечени като румънски чокойки, та да не се усъмни турската власт в тях, тия сестри пренасяли български вестници от Букурещ в Русе, за да бъдат разнесени оттук по цялата наша страна. Най-младата от тях, Иванка, при едно преминаване на Дунава, настива и се разболява. Месеци наред крее тя в Трявна, докато в един студен зимен ден умира. Няколко часа само след смъртта й в града влизат освободителните руски войски начело с генерал Скобелев. Не могла да ги посрещне Иванка, затова те отишли при нея и я съпроводили с музиката си до гробищата.

Много години минали оттогава. Отдавна са си отишли прославените тревненски майстори, но това, което е излязло от ръцете им, никога няма да бъде забравено. Няма да бъдат забравени и имената на смелия младеж Ангел Кънчев и неговите три сестри, на даскал Петко, чието училище и досега стои насред града, на сина му Пенчо Славейков.

Вечер, когато небето почернее като въглен, а звездите наедреят, наоколо изведнъж става много тихо. Гледаш старите, потънали в прах капаци на някогашните дюкяни и ти се струва, че там, зад тях, животът още не е спрял, че ако подигнеш тия капаци, ще видиш старите майстори, наведени над дървото или парчето злато. А газеничето едва-едва трепти над главите им и светлината му играе по умислените им брадясали лица.

 

Богдан Митов, 1956 г.

Снимка: Часовниковата кула в Трявна, из книгата на Т. Златев - "Българският град през епохата на Възраждането", 1955 г.