Срещу Коледа (разказ)

Настъпила бе пролет. На широкия двор у Минка Сиракът имаше такъв хубав припек, щото всичките домашни бяха излезли там да се постоплят. На една страна седеше Минковица, потънала в куп дрипи и вехти дрехи, които чистеше и кърпеше, а около й се търкаляха децата с вик, смях и крясък. Майката бе си прехлупила забрадката, да я не блещи слънцето и шиеше пъргаво, без да дигне очи. Тя бързаше да свърши тая работа по-скоро, че да се залови след обяд да прекопае градината.

По едно време пътната врата се хлопна и Минко влезе в двора, с чувал на гърба, който и сложи полека на земята и изсипа из него едно сиво прасе на пет-шест месеца. Животното изквича, подскочи и се залута на сам нататък.

- Я, Боже! Минко, от где зема туй прасе?! – попита очудена Минковица и стана бързо.

- Купих го, отвърна усмихнат той и си поглади мустаките.

Децата се развикаха „тати купил прасе“ и подскачаха около него весели и зарадвани до небеса.

Сиракът беше беден човек с добра съпруга и три дечица – Бойко, Маринка и Ненчо. От как се е задомил, ето осем години, а пък днес пръв път купува прасе, да си заколи за Коледа.

Друг път кога месеше хляб, Минковица не отсяваше брашното – да спори; но сега тя започна да го отсява, да падат малко трички, които да забърква с вода и сурватка на прасето. След месец Минко му скова кочина, и го запре вътре, да не рови из двора, а децата земаха от бабини си плява и му послаха да лежи на сухо и меко. Всичката челяд гледаше прасето, като очите си, и му се радваше, като на писано яйце по Велик-ден.

Къде средата на лятото само да погледнеш в тяхната градина зад къщата. Оная ми ти зеленина, а из нея сума тикви, желати, бели, зелени, една из друга по-едри и по-хубави. Тук-там стърчат и високи стръкове кукуруз с дългокоси, неузрели мамули. Всичко това бе посяла Минковица за прасето. Децата сал късаха и хвърляха тиквите в кочината му, а то ядеше, растеше и тлъстееше.

Играят ли си дечурлигата на улицата, виж най-малкия му син, Ненчо, захваща да се хвали, че имат прасе и, че ще го заколят за Коледа. Обадеше ли се някой „ха, ний имаме, ем по-голямо от вашето“ и той кипваше от яд и биле почваше да го замеря с камъни. Ако някой път това галено дете се разплачеше нещо, майка му го веднага замиряваше, щом го заведеше при прасето и му кажеше, че ще му опече за Коледа една мръвка.

Веднъж заваля дъждец и Сиракът извади прасето и го окъпа на капките. И да видиш радост от децата наоколо. Друг път му се виде, че прасето е увесено и болнаво и той прати да му светят вода у поп Михови. Не щеш ли, като го поръсиха с нея дваж-триж и то се посъзе и стана немирно и грухливо, както по-напред.

 

II

Хаджи Димо минаваше за един от най-първите хора в Z. и него прекарваха хората Дядо Хаджия. Той бе ходил един път на Божи-гроб, два пъти на Св. Гора и три пъти на Св. Ивана Рилски. Главния му занаят бе лихварството: земеше ли някой от него 100 гроша, те ставаха след три-четири години 1000 гр. Вехти записи и пожълтели тевтери у него, колкото искаш.

Хаджи Димо бе в турско време един от най-първите и най-почитаните хора в града. Где го тогава? – Все при турците. – Кой да издава българите? – То Кой да скуби сиромашта? – пак той! Дядо Хаджия е преден човек и сега. Той минава за глава на една от партиите в града, и като такъв до него се допитват за всяка политическа работа току-рачи всички чиновници, кметове и граждани. Най-интимните му другари бяха Мировия Съдия Икономов и адвокатина Севилов. Първият бе човек безграмотен и нещо по-вече, едни дела той решаваше криво, просто от невежество; а други решаваше пристрастно, само и само да угоди на някого. Неговите престъпления не излизаха на бял свят, защото нямаше кой да донесе на началството му за тях и защото никой не правеше апел от страх на големи разноски и дълги протакания. Втория кога пазареше да води некое дело, казваше нисичко: „ти дай по-множко, че да има и за съдията…“.

Когато Хаджи Димо се увери, че неговия глас вече се чува, той намисли да спусне нещо на двамата си приятели, та да осигури някой и друг от своите платени и просрочени записи, останали още от турско време. Намислено и свършено. Две години напред неговите искове се признаваха за основателни в съдилището и му се даваха скоро испълнителни листове за тях. Не се минаваше неделя да не туряше той запор на имуществото на някой сиромах. Колко люти клетви се сипеха върху му!

В числото на пострадалите от Хаджи Дима хорица бе и нашия Сирак, комуто той продаде нивата и лозето срещу 253 лева бащин дълг. Един ден Дядо Хаджия го повика при себе си и му каза, че ще му прости двайсеттех лева, които остава да дължи, ако му работи дванайсет дена и ако му насече три кола дърва. Минко склони и извърши всичко, па си рече на умът: „Слава Богу! Отървах се от тоя изедник!“.

 

III

Настана зима, студена, ветровита, много по-лоша от друга година. Къде края на Декемврий на вред се белееше дебел сняг, който на времене преставаше, на времене валеше на едри парцали. Дърво и камък се пукаше от студ.

Многоочакваната Коледа вече наближи, оставаха само три-четири дена. Захвана се коленето на прасетата. Днес тук, утре там ще се зачуе силен квик и ще замирише след малко на запалена четина. Като влезеш в някой двор, що да видиш: в тесен трап гори буен огън, а на пламъка се пърли заклано прасе, което обръщат двамина, запъхтени и почервенели от горещина. На около се натрупали домашните и помагат усмихнати и зарадвани до немай-къде.

И Минко Сирака ще коли тая зима прасе, ала той не бързаше още, защото сега бе се отворила за него доста работа. Той колеше чуждите прасета. „Тате, кога ще заколим прасето?“, запитваха го всяка вечер децата. „Не бързайте, татювото, отвръщаше той, нека остане една нощ до Коледа, че щом го заколим, и на сутринта да запечем една мръвка“. Горките дечица! Те очакваха с нетърпение да видят тяхното прасе заклано.

Доде 24-й Декемврий – ден срещу Роджество Христово. В Минкова двор гореше голям огън и на близо лежеше току що заклано прасе, над което бяха се надвесили бащата, майката и децата и му скубеха четината по гърба.

- Ех! Че пък хубава четина! – обади се Сиракът.

- Ще я сменим у чифутите за тамян и пипер, отвърна Сирачката.

- Не! За захар ще я сменим, мамо, развикаха се Сирачетата ухилени и весели до небеса.

Щом издумаха това малките, пътната врата се хлопна и в двора навлязоха съдебния пристав, един полицейски стражар, Хаджи Димо и неговия слуга Ганчо с човал под мисцата…

Мъжът и жената останаха като гръмнати; те се сетиха веднага, че не са дошли за добро тия хора в къщата им и като ги изгледаха плахо, престанаха да скубят четината на прасето. Децата пък се зазяпаха в неочакваните гости и се зачудиха, защо са дошли сега у тях.

Без да се бави много, съдебният пристав провери самоличността на Минка Сирака и му напомни, че трябва да плати на Хаджи Димо двайсет лева, остатък от дълг; и то още тоя час; инак ще се тури запор на някое движимо имущество, което би се намерило в двора му.

- Бе, Дядо Хаджи, че какво има да дириш от мене? – обади се нажалено Сиракът. – Не ми ли продаде нивата и лозето за бащин дълг?! Не ти ли работих толкова?! Нали се отъкмихме още преди три месеци?!

- Хайде, хайде, не ща аз много приказки, каза с престорен гняв Хаджи Димо, ами извади да платиш двайсет лева, че имам да ги зимам и толкос.

- Дядо Димо, хаджия човек си! Ходил си на Божи-гроб толкова пъти, смили се, какво правиш, че е грехота от Бога!

- Грехота е, Дядо Хаджи. Господ гледа от горе! – обади се със сълзи на очите Минковица.

Хаджи Димо се стори, че не чува, какво му говорят и приближи до пристава, комуто каза нещо на ухото. След това той кимна с глава на Ганча, който заграби закланото прасе и го тури бързо в човала. Минковица заплака с глас, падна на земята и захвана да си скуби косите и да кълне всякак Дяда Хаджия. Разплакаха се заедно с нея и децата и завикаха „оле, тате, земаха прасето!“. Най-големия се спусна тичешком подир Ганча и го улови за гащите, но стражарина го дръпна за яката и го отхвърли на страна.

Сиракът стоеше на мястото си, като закован, без да продума нещо. Очите му бяха се напълнили със сълзи, и челюстите му сякаш бяха се сковали. Той тъкмеше да се спусне и да отърве прасето, но като си помисли, че за такова противене един селянин лежи в затвора, въздържа се и захълца, като жена.

На часът се събраха сума съседи да видят, каква е тая олелия у тях. Едни заловиха Минковица, а други децата и започнаха да ги мирят. Най-много ревеше малкия Ненчо.

 

* * *

През нощта, навръх Коледа, малко време след черковните камбани, изведнъж настана живост из целия град. На много къщи прозорците светнаха и улиците се препълниха с хора, които бързаха за черква. Навред блещукаха фенери и скърцаха обувки по отъпкания сняг. Само у Сиракът беше глухо и невесело; само те не отидоха в черкова.

 

Дабко Устагенчов

Габрово, 1890 г.

 

* Разказът е публикуван в сп. „Мисъл“, бр. 3, 1894 г.