Слънце и тъмнина

Бѣхъ чувалъ за красотата на презбалканската линия, но описания на пътували презъ нея не са ме изпълнили съ възторгъ. Човѣкъ трѣбва да се изкачи на върха на Стара-планина, да наблюдава какъ пъшкащиятъ влакъ се провира като змия презъ тунелитѣ, които се нижатъ единъ следъ другь, да погълта горчивия димъ, да чисти очитѣ си отъ немирнитѣ прашинки, които като палави деца се лутатъ и лепятъ по всички открити части на тѣлото, да наблюдава красивитѣ мѣстности, които се мѣнятъ като въ филмъ, за да почувствува величието и красотата на Балкана.

Тукъ гъста букова гора е опасала цѣли бърда, тамъ соченъ зеленъ килимъ постила голѣми пространства, малко сгушено балканско село се мѣрка предъ очитѣ на жадния за природни красоти пътникъ. Буйно, бистро като сълза, планинско поточе се увива край стръмнитѣ брѣгове. То носи пѣсни, прохлада, уталожва жаждата на морния селякъ, който обработва твърдата и не много плодородна почва.

Влакътъ пъшка, стене, като раненъ великанъ, изгуби се въ тунела, изсвири, и ти се намѣришъ всрѣдъ красиви къщурки покрити съ плочи, голѣми дворове засѣнчени съ овощни дървета, претрупани съ сочни, сладки плодове. Навлизашъ въ малка спретната гара, перонътъ на която е оживенъ отъ прегърбени, изморени мъже, жени и буйни млади, дошли всрѣдъ Балкана да търсятъ почивка и прохлада. Посрѣщането на влаковетѣ е едничкото развлѣчение на тия курортисти. Който не е челъ вестницитѣ въ града, тукъ е страстенъ четецъ. Гледашъ възрастни хора, грабнали нѣкой романъ, изтегнали се подъ дълбока сѣнка, четатъ съ голѣмо усърдие и си припомнятъ за младенческитѣ години.

Влакътъ потеглюва отъ гара Плачковци на пъть за нашата прицель – гара Кръстецъ, тамъ где линията пресича билото на Стара-планина. „Ето отъ тукъ започва прочутата шесторка, която линията прави“, се обажда единъ селякъ, който бърза да ме освѣтли, виждайки, че азъ живо се интересувамъ отъ всичко, що се мѣрне предъ очитѣ ми - „Вие изглежда не сте минавали други пъть отъ тукъ“, продължава да ме разпитва добродушниятъ българинъ.

- Да, за първи път пресичамъ съ желѣзница Балкана, - смутолевихъ нѣкакъ засрамено.

- Влизайте въ купето: навлизаме въ най-дългия тунелъ; минемъ ли го въ Кръстецъ сме - добави селякътъ, и тръшна силно вратата да се предпази отъ пушека. Тъмно, като че ли нѣщо задушава; но ето пакъ слънцето грѣйна прозорцитѣ се отварятъ, и баритонътъ на кондуктора се провиква: „гара Кръстецъ“. Слизаме отъ влака и изпращаме съ благодарность чудото, което така бърже ни изкачи на върха на Балкана,

- Ха, ха, ха, почернилъ си се като старъ огняръ, - пресмива ми се единъ отъ компанията, не виждайки, че и самъ прилича на негъръ. Нашия смѣхъ събужда задрѣмалата следъ заминаването на влака гара.

Обѣдътъ се извършва съ подобающа тържественость. Порциитѣ се консумирать съ небивала скорость, за голѣма радость на тлъстия зачервенъ като божуръ гостилничарь. Една чаша студена като ледъ вода замѣстя липсващия десертъ.

Хубаво бѣше да си полегнемъ следъ обѣда, но нашиятъ водачъ Иванъ, строг като полицейскитѣ органи на министъръ Русевъ, не ни позволи този разкошъ.

Раници, палта, мушами се хвърлятъ на гърба, и ние се опътваме за камено-въгленната мина „Царица Елеонора“.

Пътятъ лакътуши всрѣдъ гъсти букови гори, и умората се облекчава съ ароматни балкански капини и закъснѣли ягоди. Следъ едночасово ходене стигаме мината. Добриятъ услужливъ кондукторъ Драгневъ ни посрещна любезно даде ни лампи, и моятъ приятель и азъ се опътихме за централния входъ на мината. Останалата часть отъ компанията голѣми тревненски буржоа, които не могатъ да понасятъ влагата и тъмнотата на мината, останаха да ни чакатъ, заети съ разрешаване на политически проблеми и съдбата на България.

*

Ето ни предъ действителния животъ, предъ дветѣ му несправедливи разклонения - свѣтлия, красивъ, веселъ охоленъ животъ и мрачния, тъменъ, влаженъ и труденъ животъ. Две противоположности - слънце и тъмнина. Тихъ, слънчевъ день и мрачна, влажна зѣеща дупка. Вънъ кипи животъ, вътре - потъ се рони. Едни се ползуватъ съ благата, които почернѣлиятъ и изтощенъ въглекопачъ създава, а за последния малко остава. Вънъ се живѣе охолно, вътре черенъ трудъ кипи. Тукъ социалната неправда най-ясно личи. Вѣчната борба между капитала и труда тукъ се заражда. Социалнитѣ трусове, революции отъ тъмнитѣ галерии водятъ началото си. Така е било въ время оно, така ще върви и въ бъдаще, докато и дветѣ страни - богатиятъ и бедниятъ, разберат, че не могатъ единъ безъ другъ. Когато християнството стане плъть отъ плътьта ни и кръвь отъ кръвьта ни, можемъ да очакваме истинска социална правда.

Зимна мразовита вечерь, когато стоишъ предъ червената печка, помислилъ ли си, какъ се добиватъ въглищата? Кои и какъ ги копаятъ? Кога пътувашъ въ бързия влакъ и се наслаждавашъ на красивитѣ мѣстности и пребродишъ само въ нѣколко часа стотици километри, дохождало ли ти е на умъ, кое нѣщо дава топлината, за да се добие нуждната пара? Кога видишъ голѣма фабрика, и отъ високия куминъ да излиза гъстъ черенъ пушекъ, минавала ли ти е презъ умъ мисъльта, коя сила движи тежкитѣ машини, които ни даватъ хубави, топли дрехи и удобни обуща? Сигуренъ съмъ, че не си помислилъ. Ползувалъ си се отъ благата, безъ да се интересувашъ за тѣхния произходъ, за черния трудъ на работника, за неудобствата, при които той работи. Не ми е чудно, че е така. Повечето хора използуватъ благата, постиженията и усъвършенствуванията, безъ да мислятъ за милионитѣ човѣшки същества, които ги създаватъ. Човѣшка слабость.

Преди да бѣхъ влизалъ въ каменно-въгленната мина, представлявахъ, си че всичко тамъ става много лесно, съ голѣма бързина и нищоженъ трудъ. Мислѣхъ, че единъ широкъ входъ води къмъ голѣма галерия, гдето стотици работници копаятъ въглищата, други ги товарятъ на вагонетки и отъ тамъ направо на гарата. Така мислѣхъ, друго излѣзе. Трѣбваше да газя дълбока каль, да си изпръскамъ дрехитѣ съ водата, която се просмуква, да подишамъ влагата, да се навеждамъ, за да не си ударя главата у низкитѣ стълбове, които поддържатъ тежката пръсть, за да почувствувамъ мъката и голѣмата несгода на тия, които работятъ тукъ. Истинското, нелицемѣрното съчувствие къмъ трудящитѣ се само тукъ може да се зароди.

Прегърбени, движехме се навътре въ мината, водени отъ мъжделѣющата свѣтлина на ламбата.

- Та нима още по-надолу работятъ въглекопачитѣ, - питахъ азъ моя приятель. - Още по-долу всрѣдъ тая влага може ли да живѣе човѣкъ?

- Живѣе, защото гладнитѣ дечица искать хлѣбъ – промълви неохотно той.

Навлизаме въ една напрѣчна галерия; слаба свѣтлина мъжделѣе въ дъното. Тукъ, ако не чувахъ глухитѣ удари на копачитѣ, нѣмаше да забележа, че работятъ две човѣшки сжщества.

- Лека работа, обадихме се ние. - Благодаримъ, отвърнаха работницитѣ, и продължаваха да ровятъ дебелитѣ пластове богатство, отъ което тѣ не се ползуваха. Снажни хора бѣха, но лицата имъ изпити, покрити с дебел пласт чернилка.

Запотени въ тая влажна галерия, тѣ работѣха, за да ни снабдятъ съ гориво и топливо, така нуждно за нашето време.

Обиколихме доста галерии, поприказвахме съ доста работници, но отъ разговоритѣ схванахъ, че тѣ не знаятъ много за това, що става у насъ. За тѣхъ нѣма конспирации и смѣна на кабинета. Вестници не четатъ, книги никакъ. За нѣкой просвѣтата бѣ непозната дума; цивилизация, култура - залъгалка за свободнитѣ хора като насъ.

Ставатъ съ лопатата и копача, мушкатъ се въ тъмната галерия, обѣдватъ, и пакъ до вечерьта на работа. Уморени лѣгатъ, заспиватъ, за да се повтори същата история на другия день. Възпитанието на децата е предоставено на съдбата. Бащата нѣма време да се занимава съ тѣхъ. Тѣ водятъ животински животъ. Тъжна картина представляватъ тия трудящи се. Сѣнки, които се движатъ, същества които живуватъ. И ако нѣкой день тия хора излѣзатъ отъ мината и отидатъ въ града, лесно се улавятъ въ примката на демагозитѣ - политикани. Досегашнитѣ и тихи и трудолюбиви работници, утре са озвѣрени хора, годни да отмъстятъ люто на господаритѣ си.

За въглекопача никой не се грижи. Не сме готови, да му създадемъ удобства, да го приучимъ какъ да живѣе, да го просвѣтимъ, да му създадемъ приятно време, поне презъ свободнитѣ часове. Държавата всичко не може да стори, обществото трѣбва да се загрижи за тия живи същества, които иматъ нужда отъ състрадание и подкрепа. Да имъ съчуствуваме не е достатъчно. Нуждно е да сторимъ нѣщо за тѣхъ. Ако христианството ни не е само догма, а жива дейна сила, защо сме така хладнокръвни?

 

Н. Ив. Цаковъ

 

в. „Зорница“, бр. 34/26.08.1925 г., НБ - Пловдив

* Снимката е илюстративна. Източник: РИМ - Перник