Преди близо 140 години художникът Иван Попдимитров реди свои картини в Елисейския дворец

Той е най-малкият син в семейството на тревненския иконописец и борец за църковна независимост поп Димитър Кънчев. Роден е на 10 март 1850 г. От дете проявява интерес към рисуването. Бащата поощрява първите опити на момчето и едва 15-годишен го изпраща в Букурещ, където четири години чиракува при прочутия зограф Георги Стоенеску. Той оценява усърдието и таланта на младия българин, който изцяло се посвещава на живописването. През 1877 г. Иван Попдимитров започва да учи в Букурещката художествена академия при професорите Аман и Татареску. Бъдещият голям художник твори усилено, участва във всички изложби на Академията и печели куп премии. След дипломирането си открива свое ателие в Букурещ, където рисува портретите на редица български емигранти. Отказва предложеното му преподавателско място в Академията и през 1881 г. се връща в България. Престоят му тук е краткотраен, защото мечтае да замине за Париж, световната столица на изкуството, да учи и специализира при големите майстори на четката. Правителството му отпуска тригодишна степендия за специализация в Академията за изящни изкуства в Париж, с което си гарантира връщането му в България.

Годините, прекарани в Париж, са едни от най-ползотворните в живота на Иван Попдимитров. Специализира живопис при именитите френски художници – професорите Александър Кабанел и Дюбоа. Работи усилено, създава голям брой портрети, композиции, натюрморти, галерия от копия на шедьоври на велики майстори – Рембранд, Рубенс, Рафаело, Мурильо, работени непосредствено от оригиналите в Лувъра и Люксембургския дворец. През ваканциите обикаля Франция и Северна Италия, запознава се с архитектурата и богатите художествени паметници, учи се от шедьоврите на ненадминатите майстори на италианското изкуство, като Леонардо да Винчи, Микеланжело. Резултатите не закъсняват и талантът му получава обществено признание. През 1883 г. и 1884 г. той е удостоен с високата чест да покаже свои творби в Големия парижки салон в Елисейския дворец, редом с най-големите френски художници, негови съвременници – Дюпре, Мане, Писаро, Дега, Моне, Реноар, Сезан. Картините му се радват на небивал успех, френската критика го оценява по достоинство. Богати американци желаят да откупят всичките му картини, предлагат му да замине да работи в Америка. Художникът признава, че го мъчи носталгия по Родината, която е напуснал преди 19 години.

През 1884 г. Иван Попдимитров се прощава с Париж. Отбива се във Виена, където урежда изложба с част от творбите си.

През май 1885 г., няколко месеца след завръщането си, със съдействието на министър-председателя Петко Каравелов, в залите на Народното събрание художникът излага около 100 творби, повечето от Парижкия му период. Така той става първият български художник, организирал самостоятелна изложба у нас. Картините показват несъмнения талант на твореца, а за това културно събитие в столицата сп. „Зора” пише: „С това изложение, любопитно по самата си новост у нас, българското изкуство прави първа важна стъпка в развитието си”. По време на Сръбско–българската война заминава доброволец на фронта като военен художник и създава няколко композиции – батална живопис. През 1886 г. Министерството на просвещението го назначава за преподавател по рисуване в Класическата гимназия в София.

Като един от първите портретисти в България след Освобождението, Иван Попдимитров е привлечен за дворцов художник. Веднага след завръщането от Париж княз Александър Батенберг му възлага редица поръчки, като му осигурява ателие в двореца. Рисува портретите на членове на княжеския двор, на всички председатели на Народното събрание до Балканската война, на министри, общественици и духовни лица. Това е богата галерия, създадена в един бурен период от изпълнената с превратности българска история. В края на 1887 г. е втората му самостоятелна изложба, в която преобладават портретите на княз Фердинанд и семейството му, както и композиции с битови сюжети, натюрморти и др. През 1892 г. на Първото Пловдивско изложение художникът е награден със златен медал за картините „Гайдар”, „Турски просяк” и „ В една шопска къща”. Талантливият френски възпитаник поставя началото на битовата живопис в България. Селският бит и селският труд са често срещан мотив в неговите картини. От този жанр са творбите му ”Жена от Килифарево”, „Калайджии”, „ Просяк”, „Перачки”, „Във воденицата”. А картината „Тревненка”, за която е позирала сестрата на художника – Деша, представя отдавна изчезналия невестенски накит сокай. Картината е била изложена в Етнографския музей, където изгаря при бомбардировките над София през 1944 г. Тогава са унищожени голяма част от творбите на художника.

Новият век внася промени в художествения живот на България. Идва ново, талантливо поколение художници. Иван Попдимитров не е вече единственият и има кой да го замести. А отказът да целуне ръка на княз Фердинанд по време на прием завинаги му затваря вратите на двореца. Оставайки верен на реалистичните традиции в изкуството, художникът се връща там, откъдето преди десетилетия е започнал – църковната живопис. След спечелен конкурс през 1907 г. той отново посяга към зографската четка, за да изпише иконите в църквата ”Св. св. Кирил и Методий” в София, а по-късно и на други църкви.

Годините се изнизват неусетно. Зрението отслабва, ръцете треперят, но художникът в него е все още жив. Почти забравен от обществото, Иван Попдимитров се затваря в ателието си и вече в напреднала възраст продължава да рисува. Последните портрети са на негови близки – съпруга, дъщери, синове, внуци. Умира на 2 февруари 1944 г. в София на 94 години.

През 1985 г. неговият внук Иван Вульпе /син на вокалния педагог и оперен певец Иван Николаевич Вульпе и Мара Димитрова, също оперна певица и дъщеря на Иван Попдимитров/, подарява на музея в Трявна колекция от картини на художника. Част от тях са изложени в Старото школо.

 

Лидия Горанова

Специализиран музей за резбарско и зографско изкуство - Трявна

Художникът Иван Попдимитров