Гъдуларят бай Христо Тодоров - Сливката

 Като хляба и солта

 

Откъде е дошъл прякорът на бай Христо Тодоров от Стоевци вече никой не помни, но така го знаят хората – Сливката. С гъдулката, песните, чувството за хумор и импровизаторския таланат.

Преди години, когато сватбите ставали с калесник и дарове, бай Христо бил човек, който „управлявал“ – казвал кога, какво и как да се направи. Много булки е повеждал с гъдулката си, много сватби е веселил и трогвал с песните си.

„Учил съм се да свиря от бай Петко Пандауза от Късовци – аканъ цигулар беше той. На осемнайсе години хванах гъдулката и на повече от 250 сватби съм свирил. Сега ме е яд на тая пуста моя ръка, че не ме слуша, а толкоз много народ е разплаквала някога. То и за песен не ме бива вече, ама тогаз като запеех: „Прощавай, майко, прощавай, без мене вече оставаш, китките да ми поливаш и мене да не забравяш…“, чак мъжете се просълзяваха.

А подаде ли момината майка на младите хляб, сол, захар и здравец, аз припявам: „Като хляба и солта да се обичат, да им е сладък животът, да са здрави и като зайците да се въдят. Таз година – двама, догодина – трима, до друга – четирима“.

Какво ли не съм видял по сватби? И булка, и смъртник в една къща. И туй, свекървата да не ще снахата. Водя аз сватбарите и пея:

„Я излез, майко, я излез,

излез ми сватба посрещни,

булчето да ми честитиш,

с китка здравец да накитиш“.

А свекървата се проснала на леглото и кълне: „Черна чума да я тръшне, болест да я изяде!“. Мъжът й реве, че и синът. Булката чака на вратата, отвън сватбарите напират. В чудо се видях. Ама аз нали съм свикнал, все си нося валериана и амоняк. То на мен не ми припада, ава ей такива да свестявам. Слушай, Райно, викам, я смръкни малко от туй и ставай, че срамота от хората. Утре ако щеш мри, а сега дай сватбата да направим. И се ококори пуста, изнесе питата. Купила, нагласила всичко, пък се инати.

Едни от Нейковци пък два пъти ги жених и не ги досрамя и трети път да дойдат да ме викат. Върнах ги, че то в таз къща и котките ме запомниха. Най ми е весело на сватба. На никого не съм отказвал, ама ей такива работи не обичам.

Едно време сватбите ги правехме на хармана. Повече хора се събираха и по-хубаво се веселяха. Всички – и стари, и млади“.

 

Записаха:

Галина Стоянова

Стефка Иванова

 

в. „Тревненски зов“, бр. 43-44/1989 г.