Копринената фабрика в Трявна

 Началото. Пашкули и ибришими, Марсилия и Москва

Изглежда невероятно, но е факт. Разгромната за българската национална революция 1876 година, разгромна и за феноменалната тревненска зографска чета, е начална година на една фабрика в Трявна. От около два века преди това, в Трявна и тревненско процъфтявало бубарството и копринарството. От около толкова време, според големия краевед на Трявна Богомил Даскалов, датира и казаслъка – занаятът, който потребява доста коприна и стимулира производството на бубено семе и пашкули.

Родът на основателите на копринената фабрика е дял от големия род Даскалови с общ праотец Цоки, според големия изследовател професор Асен Василиев. Първата забележителна личност в рода е Чорбаджи Генко Петров /1779 -1829/. Още преди да стане тежък търговец, за него вече се говорело като за „оня, юначния чорбаджия, дето събра под връх Килимявка готови за бой родолюбци и организира сериозния отпор на тревненци срещу даалийското нападение през 1798 г ”. Чорбаджи Генко, по примера на баща си и на чичо си, Петър и Койчо Генкови, забогатял от производството на сурова коприна и бубено семе. На един лист, „много стара работа”, е отбелязано изпращането на коприна за Моска, т.е. Москва. Удивително е да се проследи как нараства тази търговия само за три последователни години: „Да са знае лето 1782 що пратихме коприна на Моска сас Пеня 583 оки 290 драми”. През следваща 1783 г. са изпратени 845 оки 230 драми, а през 1784 оките са вече 1352 и 125 драми. И това е само от един производител и търговец. И без да се смята колко коприна е останала за  нуждите на казаслъка и за друти домашни нужди. Специалният търговски тефтер на Георги Даскалов, с начална дата 1803 г., отговарящ на всички изисквания на тогавашното модерно счетоводство, е документ свидетелстващ, че в Трявна, в началото на 19 в. , има достатъчно натрупан опит и вещина в производството и търговията с коприна. А е документирано, че по същото време, Трявна търгува с коприна и с Букурещ, Одрин и Цариград и с големи пазарни центрове по Българско, включително и най-големият на Балканите Узунджовски панаир.

При тези документирани факти не е чудно, че през 1876 г. тревненецът Стефан Кънчев, внук на Чорбаджи Генко, отваря занаятчийска работилница. Той продавал изпечените в специални пещи копринени пашкули във Франция /в Марсилия/ и Италия. Произвеждал още копринени конци и ибришими. Малката фирма имала амбициозен и предприемчив собственик. Стефан Кънчев решил да въведе техническа новост, която би го улеснила от една страна, а от друга – би допринесла за по-голямо количество и по-добро качество на произвежданата стока. Той успял да изработи първият у нас чарк за копринени конци и гайтани, вероятно по модел, който е видял някъде в чужбина. По сведения на наследниците, за това изобретение той имал документ от Негово Величество, окачен на стената в кабинета му. Отначало еднолична, фирмата станала „Събирателно дружество „Стефан Кънчев и син”, когато в нея влязъл синът на фабриканта – Кънчо.

Цели 43 години Стефан Кънчев управлявал фирмата си. През 1919 г., след като се уверил, че може да я повери в ръцете на сина си, той се оттеглил. След две години починал. Синът му Кънчо Стефанов /1867–1948/ бил не по-малко амбициозен от баща си, но решил, че трябва, казано с днешен език, да инвестира преди всичко, в синовете си. Бъдещето показало, че е на прав път.

Протокол за любов към синове и бизнес

Първата грижа на Кънчо Стефанов /1867-1948/ била да подготви синовете си за управление на фабриката. От 1919 до 1927 година той оглавявал отново едноличната фирма, но се постарал да даде на синовете образование, необходимо за бъдещата им работа. Най-големият Стефан /1907-1992/ завършил търговска гимназия в Стара Загора, а Илия /1911-1973/ завършил в Харманли професионално училище по бубарство, копринено тъкачество и бояджийство. Баща му го изпратил във Франция да специализира апретура и бояджийство не къде да е, а в Гренобъл – центърът на копринената индустрия на Франция по онова време. За шестмесечното му обучение платил в злато. Както по-късно се оказва, златните ръце на Илия Кънчев са заслужавали това злато. И фабриката заслужавала да има такъв специалист. Бил човечен и общителен с работниците и се радвал на обичта им. Вън от всичко това бил интелигентен и много красив млад човек. Не случайно на снимката му по времето когато бил в Гренобъл, негов близък роднина написал: „Уелският принц”.

В началото на 1928 г. Кънчо Стефанов приел на работа двамата си синове. Започва бърза модернизация и разширение на предприятието. Фирмата закупила нови модерни чаркове от Германия, два механични стана, едно модерно сновило, шпелачка с десет вретена и всичко необходимо на първо време за едно наистина индустриално предприятие. През 1932 г. фирмата купила още шест тъкачни стана от Франция, една шпулмашина и шест машини за шнурове и връзки за обувки. През 1934 година, по взаимно съгласие, бащата и синовете му преобразуват фирмата в ”Търговско-индустриална фирма Събирателно дружество „Кънчо Стефанов Кънчев и синове” – гр. Трявна, а точно две години по-късно, на 27 юли 1936 г. било регистрирано акционерното дружество „Кънчо Стефанов Кънчев – АД” за търговия с пашкули, производство на копринени платове, баръши, гайтани, бекмета и др.

В архива на фабриката обаче има един документ с дата 12 декември 1932 г., който разкрива интригуващи взаимоотношения между бащата и синовете му. Оказва се, че от януари 1928 до края на 1932 г., т.е. пълни пет години, двамата синове на Кънчо Стефанов са работили при него без заплати – те просто са помагали на баща си. С този документ, наречен Протокол №1, бащата не само урежда заплащането на работата им занапред, но и щедро ги възнаграждава за изминалите пет години: На Стефан „като счетоводител и управител” 400 златни звонкови наполеона, на Илия като майстор десенатор и бояджия платил 300 златни звонкови наполеона, което се равнява съответно на 200 хиляди и 150 хиляди лева. Но това не е всичко. За да защити не само интересите на синовете си, но и интересите на фабриката, която разбира се, ще остане пак за тях, бащата поставил условие: за да се увеличат капиталите на фабриката, синовете му да не теглят без да го предупредят нито капиталите, нито заплатите си, а за текущи нужди са определени суми за изтегляне „за общото домакинство”, защото предвиждал да живеят заедно. Тези условия били приети от синовете му и те подписали документа.

От къде тази бизнесшколовка у Кънчо Стефанов, не знаем. Ясно е само, че той третирал синовете си по подобие на големите индустриалци на Америка и Европа. Въпреки че ги подготвил образователно за работата им, той ги поставил на изпитание цели 5 години, за да се увери, че ще се справят с работата и няма да провалят наследената от него фирма.

През 1941 г. в Акционерното дружество влязъл и третият брат Досю Кънчев /1916-1997/. Настъпвали годините на големите планове и надежди. И на рухването им изведнъж и завинаги.                             

 Тримата братя и златната… фабрика

Имало е и критични моменти в историята на фабриката. Те са свързани главно с недостига на материали. Налагало се да бъдат съкращавани работниците от цяла една смяна. И все пак до фалит не се стигало. Търговските пътници на фирмата не само предлагали мостри, но и проучвали пазара и управлението на фабриката можело всеки момент да преустрои производството към по-търсената стока.

А по асортимент, тази малка фабрика, в която работили на две смени по 30-35 човека, можела да съперничи на големите индустриални предприятия. Тук се произвеждали десетина вида копринени платове: крепсатен, крепдешин, копринен атлаз, копринена тафта, шантунги и др. Произвеждали се още хирургически конци, няколко вида забрадки и шалове, екселбанти и всичко от този род за офицерските униформи, трикольорните ленти за  щайгичките за износ на българските плодове и зеленчуци, връзки за обувки, гайтани, ширити, коланчета и шнурове за селските носии  и много други. В една справка за 1945 г. са изброени 36 артикула. Годишният капацитет на фабриката при 8 часов работен ден, на една смяна, бил от 50 до 60 хиляди метра копринен плат. По сведение на авторитетния краевед Богомил Даскалов, през 1938 г. машините били пренесени от старата фамилна къща на наследниците на Чорбаджи Генко в ново, „железобетонно здание” 350 кв. м.

Новият управител на фабриката, най-големият син на Кънчо Стефанов, успял, с малко хитрост и повече кураж, да се наложи над баща си и да построи ново фабрично помещение. По това време производството на сурова коприна престанало да е рентабилно, на сметка било да се внася сурова коприна от Франция и Италия, а също и от филатурни фирми в България. Години наред, единствената фабрика в Трявна, строена без кредит /по сведения от наследниците/, била печеливша, въпреки че понякога й налагали малко необичайни поръчки като например плат за самолетен строеж за фабриката в Ловеч, или плат за червени знамена. Годишните баланси на фабриката, публикувани в местния печат показват един стремеж към стабилност и успеваемост. В сведение за фабриката, подписано от шефа й, с дата 13 декември 1946 г. е посочено, че оборотът за 1945 г. е 31 142 971 лв., платените данъци на държавата са 1 776 129 лв., а на общината – 388 797 лв. По отношение на социалната политика, по запазени документи и по сведения на все още живи работници и служители, собствениците се грижели за работното облекло, поставяли вентилатори където има нужда, плащали квартирни на външни работници, осигурили стол и плащали храната в стола, имало радио, гардероби, умивални, баня. Собствениците правели планове да разширят фабриката си дотолкова, че сградите й да стигнат чак до стария мост /фабриката била близо до Даскаловата къща/. Но на 23 декември 1947 г.по Закона за национализация на частните индустриални предприятия и минните предприятия /ЗНЧИПМП / фабриката била национализирана, машините били изпратени в ДИП „Дунавска коприна” – Русе. Фабриката изчезва завинаги.

Така завършила историята на копринената фабрика в Трявна. Историята на тримата братя и тяхната златна… фабрика заслужава да бъде проучена и написана, защото тя е част от историята на Трявна и в общия смисъл на думата е културен факт с местно и национално значение. Тя е единствената фабрика в Трявна, чиито първи стъпки към създаването й са от преди Освобождението. Тя е документ за дързостта на българина за икономическа независимост, която е предпоставка на самочувствието му в борбата за национална и политическа независимост. 

 

Вера Христова

* Повече за историята и съдбата на Копринената фабрика в Трявна може да прочетете в доклада на Вера Христова - "Копринената фабрика на Трявна", публикуван в сборника "Известия на Специализирания музей за резбарско и зографско изкуство - Трявна", т. 1, 2008 г.

** Снимките ни бяха предоставени от авторката 

Строеж на новото помещение

Новата сграда. Строежът започва 1927 г.
Единствената фабрика в Трявна, строена без кредит

Сградата на Копринената фабрика до национализацията

Трапеза на Гергьовден
преди в това помещение да бъдат
"настанени" тъкачните станове

Кънчо Стефанов – собственик на фабриката и
баща на тримата синове фабриканти,
роден през 1867 г.
Започнал да работи на 18 години
гайтанджийство при баща си

Генераторът, с който е пуснат за първи път ток
на фабриката и в къщата на фабриканта,
според Кънчо Стефанов и в Трявна – 1941 г.

Фабричното помещение с тъкачни станове вляво и
гранконавивачни машини /вдясно/

Сновило-подготвително гранконавивачки. Първият вляво е Кънчо Стефанов,
а третият е Стефан Кънчев.
Сновачната машина събира нишките от 400 калемчета

Част от тъкачницата. Във всеки стан са насновани 20 000 нишки в бърдото

Празник. Работниците са вдигнали на ръце Кънчо Стефанов, стария фабрикант

На ръце вдигнатия от работниците е обичаният от всички и
наречен „Душа на фабриката” Цаньо Алексиев –
 технически ръководител

Семейството на фабриканта
Стефан Кънчев, 1943 г.:
отляво-надясно: Стефан Кънчев,
дъщеричката Манка, съпругата Невена Кънчева
и малкият Кънчо Стефанов

Празнично хоро на терасата на копринената фабрика

Екстимът на Трявна и „Спортклуб” - Трявна, спонсориран
от копринената фабрика, след мача, завършил 6:2 в полза на ветераните,
1934 г.

Възпоменатален обяд на бивши работници, след връщането на фабриката на
собствениците, 90-те години на 20 в.
Отляво-надясно: Донка Балабанова, Досьо Кънчев, Цаньо Алексиев,
Райна (Ружка) Алексиева, Христо Гъдев – счетоводител,
Антон Сираков, Донка Сиракова

Илия Кънчев по времето, когато е на
специализация в Гренобъл, Франция

Майсторско свидетелство по занаята тъкачество на Илия Кънчев Стефанов
от Варненската търговско-индустриална камара, 14 януари 1930 г.

Протокол от 12 декември 1932 г. , с който
Кънчо Стефанов Кънчев урежда задълженията си
към своите синове за изминалите пет години и
за месечното им плащане

Семейна снимка със стария фабрикант Кънчо Стефанов.
Седнали отляво-надясно: д-р Михайлов, женен за сестрата на тримата братя;
Светлана – жената на Илия Кънчев, в скута й – малкият Кънчо,
техния син; момичето с корделката е Манка –
дъщеря на Илия Кънчев; стария фабрикант Кънчо Стефанов –
бащата на тримата синове – Стефан, Илия и Досьо;
синът на най-големия син Стефан Кънчев - Кънчо; Стефан Кънчев.
Прави, отляво-надясно: …………………………………………;
Досьо Кънчев и Илия Кънчев; …………………………………;
жената на Стефан Кънчев – Невенка

Родословно дърво на чорбаджи Генковия род, изготвено от Вера Христова
 С червено са отбелязани бащата Кънчо Стефанов и
тримата му синове – Стефан, Илия и Досьо