За душевността на тревненци

 (една колоритна личност от тревненските махали)

 

Тревненци са известни със своята богата душевност. Именно за един такъв интересен типаж ще разкажа, по спомени на хора от Носеите. Бай Илия си спомня историите за дядо Христо, които са се разказвали като истински анекдоти в селото, поколения наред.

Много колоритна личност е бил Христо Каракича, не само в Носеите, но и в района. Прякорът му „каракича” е побългарена форма на думата „каракеч” – черна коза.

Един по-топъл ден през зимата дядо Христо ходил на пазар в Трявна да продава дърва. От пазара купил в чувал негасена вар. На връщане при село Долни Цоневци (съседно село) пътят минавал през реката, мост тогава не е имало. Той се качил на колата, за да премине реката, но чул, че някой му вика да спре, за да се качи и той, да не се намокри. Дядо Христо спрял воловете и видял, че този, който го викал бил дядо Драган от съседното село Табаците. Хрумнало му да се пошегува и извадил клечката, която тегли стърчичката със задните колелета. Когато дядо Драган се качил и седнал върху чувала с негасената вар, дядо Христо подкарал животните, но нали клечката била извадена, задницата на колата се отделила от предницата и пътника, заедно с чувала с негасената вар се озовали в реката и добре се измокрили в ледената вода, а негасената вар станала гасена. Е, после и шегаджията се изкъпал, докато събере колата и от варта не останало нищо, но му било драго, че си направил хубав майтап.

Друга история... дядо Христо, отивайки рано сутринта, в понеделник за Трявна на пазар, застигнал две жени, задянати с чували с вълна – отивали също за Трявна на дарак (да извличат вълната). Той ги поздравил и като видял, че са му непознати, ги попитал защо отиват чак в Трявна на дарак, като наблизо, по пътя за село Енчевци бил и

дарака на дядо Христо Каракича. Жените без да мислят много, много, нали е по-близо, тръгнали по посочения път, а дядо Христо си продължил за Трявна. Вървели, що вървели чуждоземките и ги срещнал друг мъж. Попитал ги на къде са се запътили и те му казали, че отиват на дядовия Христов дарак, някъде наблизо бил. Мъжа ги погледнал, съжалил ги и им казал, че тук няма никакъв дарак и най-вероятно мъжът, който ги е пратил бил самият дядо Христо Каракича.

Един друг път дядо Христо отивал на пазар в полските села, с кола натоварена с ябълки, сушени сливи и друго, за размяна срещу жито. Било късна есен. По пътя за Дряново се срещнал с Петко Балтията, който се връщал от пазар. Те двамата били свои хора (сватове). Жената на дядо Христо – баба Цвята, била от рода на Петко Балтията. Заприказвали се за търговията, за пътищата и дядо Петко споменал, че на един хан по пътя си забравил торбичката с шишенце ракия, хляб и половин варена кокошка. Да мине от там, да ги вземе и да ги изяде, защото друг ще ги вземе. Нали това му го казал свой човек, Каракича го взел за истина, отишъл във въпросния хан, потърсил торбичката и разбрал, че сват му го преметнал. Отишъл на търговийката, върнал се и си трае, нищо на никого не разказал. Дошло време за жътва, дядо Христо обикалял нивата си в местността Локвата, за да види коя е най-узряла и видял, че Петко Балтията и цялата му челяд жънат. Приближил се близо до дървото, където били закачили торбичките си с храна, развързал ги, извадил шишенцето с ракия и манджите, разположил се и се провикнал: „Хеййй, Балтия, ела да ме видиш, как си ям варената кокошка и си пия ракията в хана...”.

Дядо Христо обичал да си отсича по някое дърво от чужда гора. Веднъж дядо Маньо от горната махала Бърдарите, забелязал, че някой наскоро е отсякъл дърво от гората му, тръгнал по следите и стигнал до двора на дядо Христо. Повикал го на двора и му казал: „Слушай Каракич, съмнявам се, че си ми отсякъл едно дърво и си го отнесъл у вас. Дойдох да си го търся”. Каракича отново остроумно му отговорил: „Ей тука в зимника имам дървета, влез, ако си го по-знаеш, вземай си го”. Дядо Миньо влязъл да си търси дървото, а дядо Христо хлопнал вратата след него и я заключил от външната страна.

Дядо Миньо разбрал, че е попаднал в капан, постоял вътре и започнал да вика: „Хей, Каракич, ела ми отвори, ще ти запаля плевнята!”. През това време жената на дядо Христо, баба Цвята го чула и казала на мъжа си: „Брей, Христо върви му отвори на човека, иска да пали плевнята...” – „Да я пали! Той първи ще изгори...”. И тъй дядо Миньо стоял затворен вътре до вечерта, когато дядо Христо му отключил и позеленял от яд, повече не си потърсил дървото.

Поредната история: дядо Христо тръгнал да върви на пазар в Трявна. Долу, преди селото, срещнал двама мъже, непознати. Спрели се пред него и му се представили, че са търговци и търсят да купят крави или телета и ако може той да ги насочи към някого. На дядо Христо бързо му хрумнала идеята: „Вървете, аз имам една дърта крава, една юница и едно теле женско. Кравата я продавам, а пък юницата и телето не... къщата ми е ей там отгоре, ще попитате за дядо Христо Каракича”. Тръгнали всеки по пътя си. Търговците намерили къщата, повикали, излязла баба Цвята (жена му). Те и казали, че били изпратени, защото тук имало за продан дърта крава. Тя се позачудила, защото знаела, че нямат крава за продан и ги попитала кой ги е пратил. Търговците й рекли, че един дядо ги е пратил. Веднага се досетила, че това ще да е бил нейният дядо. Ядосала се и рекла на търговците: „Да, аз съм дъртата крава”. Те се спогледали и си тръгнали по пътя. Юницата е била младата снаха, а теленцето – дъщерята.

Целият живот на дядо Христо е бил пълен с щуротии. Има още много случки от живота му, които се предават от уста на уста, но тези са най-интересните.

Имал е двама сина и три дъщери. Единият му син Енчо е убит

през Първата световна война, на фронта в Македония. Дядо Христо

умира на 97 години (1940 година), затиснат от дърво в чужда гора.

Баба Цвята, жена му, умира на 88 години – 1938 година.

Оставям всеки сам да прецени за себе си до колко начина, по който е постъпвал дядо Христо е бил правилен и дали понякога шегите му не са били доста силни. Но е факт, че той винаги е бил душата на компанията и историите за него се разказват и до днес.

***

Сведенията са предоставени от Илия Дамянов Илиев, роден 1944 г. в село Носейте.

 

Павлина Дамянова

АЕК „Етър“

 

Из „Известия на Специализирания музей за резбарско и зографско изкуство – Трявна“, т. 4, 2015 г.

Дядо Христо и баба Цвята

Дядо Христо със семейството си