Спомен за бай Марко Бакърджията

Роден на 16 май 1911 г. Захванал занаята още на 15 години, след като завършил трети клас. Спомня си дори точната дата - 16 септември 1926 г., когато постъпил като чирак в казанджийската фабрика на Петко Щърбанов в Севлиево. „Скоро си дадох сметка, че фабрикант няма да стана и започнах да диря майстор – майстор да ме направи – споделя бай Марко. - Намерих. Беден човек като мене намерих. Синовете му спяха на кревата, а аз – под него“.

Получил майсторско свидетелство по занаята през 1932 г. и открил собствен дюкян в Дряново с 3000 лв. „чужди пари“. Но имал сериозна конкуренция и работите не потръгнали. Опитал майсторлъка си и в Г. Оряховица – пак същата работа. Тогава на помощ дошли родителите му, които живеели на село и му помогнали да си купи кон и каруца, за да продава бакъри и сахани по сборове и панаири. „Хич не беше лесно – обяснява бай Марко. – Кол в Трявна забих чак в 1938 г., че и до ден днешен“. Отворил дюкян и като започнала войната, „посъбрал“ от продажбата на мармаладени тави пари за „каква да е“ къща. И по нея трошил нерви майсторът, тъй като местната власт решила да прави там „новото читалище“ и го „напъдили“. Искали да го пращат на мерата, но той отказал. „Що дела водих, докато ме натикат в 7-етажния блок – спомня си той. – Представяш ли си – занаятчия в бетон, без дюкянче, без дворче и асма…“. Но му намерил колая. Държал дюкянче под наем при дядо Нанчо Ковача. „Дойдоха по едно време големците и взеха да ме кандърдисват да сляза на чаршията, дето съм сега, да съм красял града – допълва бай Марко. – Нямало да плащам наем. Нямало, ама сега плащам 2400 лв. на месец. Времената се менят. Дочаках и хора, които бастисват тази държава. Какво да ти разказвам? Цял житейски буквар мога да ти напиша. Важното е, че което съм желал, постигал съм го. Дават ми 4300 лв. пенсия – берекет версин! Стигат ми. Не работя за пари, за занаята работя. „Не блъскай! – ми викаха някои. – Има и умирачка...“. Заминаха си. И аз ще си замина, но с пълни очи и пълна душа ще си замина. Уважават ме хората и аз ги уважавам. Какво повече?“.

Това е философията на един майстор, сътворил толкова много топлина, толкова много красота. Притеснява се да говори, че е един от уважаваните членове на Задругата на майсторите, че е носител на Златен медал, че има петнайсетина дипломи от мострени панаири и изложения, че неговите саханчета, джезвета, кани и пахари красят камини из цяла Европа. Едни такива ръце носят повече престиж, отколкото приказките на двама-трима речовите дипломати.

 

Стоян Цонев

в. „Тревненска седмица“, бр. 19/1996 г.