Историческите липи в село Енчовци

Дядо Генчо Пиряната живееше в колиби Киселковци – 1 км. надолу от Енчовци по пътя за Трявна. Той не беше титулярен певец в църква, но на големи празници четеше „Апостола” и си отпущаше гласа да изпее някой „Тропар” или пък „Достойно ест” на литургията. Освен това той беше внук на Добри войвода и „русофил”. Това не му пречеше, разбира се, да се примирява с думите: „Нерден калъч – бен да орда” (т.е. „Където е властта – там съм и аз”). Те се тачеха с поп Златя. Баба Гана, съпругата му, всяка пролет носеше от двора си цели топове желто и бяло лале (нарцис) на попските деца и те се радваха на букетите.

Попът беше поръчал на Пиряната да му откопае от „Киселските стени” (срещу колибите) от гората две хубави липови дръвчета да си ги посее пред къщата.

Него ден, 13 март 1913 г., към 3 часа след обяд в общинското управление в Енчовци пристигна конния стражар от Тревненския полицейски участък – Андрея Бижев, извади от фуражката си телеграмата, че българските войски влезли победоносно в гр. Одрин. Писара Иван Чехларов (така викаха тогава на секретар-бирниците) заведе набързо телеграмата и тутакси я съобщи на попа, който живееше през една къща. Последният даде ключа от църквата на големите си синове с поръчение да намерят още 3-4 момчета от село и да „бият клепалото” цели два часа. На големи празници като Коледа, Богоявление, Великден и пр., както и на царски празници клепалото се биеше най-малко от двама души. Единият, с две малки чукчета, с двете ръце удряше начесто в ритъм, ритуален още от килийното образование, изразяващо словата: „Дас-ка-ле, дя-до по-пе, Дас-кале, дя-до по-пе”, нещо като в такт 7/14, а вторият – с по-голям чук през интервал от една до 5-6 секунди удряше силно по един път: „дан, дан, дан...”. Звуковете се сливаха и се получаваше една монотония в тон „фа-аа”... Клепалото е много по-мелодично от всякакви камбани. Ние, малчуганите, се втурнахме с по-големите на дървената камбанария по високите скрибуцащи вътрешни стълби и „дунанмата почна”. „Да ти писнат ушите” – дето се казва. Дума не можеш да си чуеш при чукането. Като се поуморят големите, ние вземаме резервни две чукчета и те ни вдигат на ръце да стигаме клепалото, високо закачено, и да перем пък ние, дорде се уморим. Докато свърши „чукането на черква” попът седнал на стол на плочената стълбена площадка пред входната врата изчиташе вестниците: „Утро”, „Заря”, „Мир”, „Камбана”, „Пряпорец” и пр. Той купуваше всеки ден тия ежедневници и имаше обичай после обяд, там на стъпалата край пътя, под балкона, да ги чете и коментира със случаен събеседник събитията.

Аз бях вече кандисал да „чукам”. Ушите ми пищяха ужасно и се връщах от черква в къщи. Бяхме съседи на попа. В това време отдолу се зададе дядо Генчо Пиряната с балтийка в едната ръка и двете липови фиданки в другата. Липичките бяха 5-6-годишни, дебели колкото бастун и дълги по 2-3 метра – еднакви и двете. Имаха хубави коренчета – бради. Щом наближи на десетина крачки до къщата на попа, видимо ядосан, той размаха дръжката на балтийката, като че ще да бие някого, с думите: „Срамота бе, попе, нали е Сряда и Велики пости на туй отгоре, каква е тая веселба... магария, а?!”. Попът с радост побърза да му съобщи новината за падането на Одрин в български ръце.

- Е, тогаз черпнята ще е по-голяма, дума му Пиряната, намеквайки за сливовицата, и да се знае, че на личен ден ще ги посееш.

Оставяйки фиданките, той поседна на каменните стъпала и започнаха да коментират събитието. Син му Добри беше безследно изчезнал при боя в Бунар Хисар през октомври 1912 г. Ранка, внучката му, вече сираче родено, навършваше седмица. Раната беше прясна и сълзите му не се удържаха, по-малко от радост и възторг от победата и повече от мъката, която го сподавяше.

Попът разпореди веднага и момчетата му донесоха подносник, чашка и шише ракия. Попът пиеше само винце и то всякога на трапезата, но никога при друг случай. Чукането беше вече свършило и към 5 часа след обяд големите синове – чукачите се завърнаха и помагаха на дядо Генчо да изкопаят ямите за посяване на липите.

- Хайде, нека да се запомни, че в деня на падането на Одрин са посадени – благославяше Пиряната, като обръщаше вече трета или четвърта чашка. Оставиха момчетата да заринат дупките и укрепят с колчета новите фиданки, а те тръгнаха за черква на молебен, сподирени от насъбралата се малка тълпичка селяни. Ние, малчуганите, също се втурнахме напреде им към църквата. Бяхме необходими – слагахме „огън в кандилницата” и тамян за каденето. Попът ни удостояваше с по някоя и друга стотинка, а в големи празници и с грош за тая услуга, която вършехме в олтаря.

В двора на църквата дядо Георги Живков (вуйчото на Дан Колов), който беше „епитроп” – църковен касиер и изпълняваше клисарска длъжност вече разпалваше с голяма метла дървените въглища в мангала. Влезе в църква като ни поръча да внесем мангала щом добре се разгори.

- Хем да стоите мирно вътре и да не правите бели, магарета недни – мърмореше дядо Георги. – Миналата неделя да изядат нафората до драм. Хората се комквали (причестявали) и немало в тепсията да си вземат нафора... само трохици. Магарета, ами..!

А тия бели ние често ги правехме заедно със синовете на попа, даже кога попа излезе навънка да отчита нещо, пущаме кривач тамян в мангала или някоя тънка восъчна свещ и олтара задимяваше като турско кафене. В такъв случай инициатора на белята незабавно офейкваше.

 

Иван Добрев – родственик на дядо Генчо Пиряната от колиби Киселковци, който преди 107 години засажда двете липи пред къщата на тогавашния свещеник поп Златю

 

с. Енчовци

май 1974 г.

Историческите липи в с. Енчовци