Тревненски бУдил: Църквата „Св. Димитър“ в Скорците. Художествена украса и проблематика

Село Скорците се намира на около 7 км. от Трявна. През първата половина на XX-ти век е нещо като център на няколко села, тип колибарски селища, благодарение на факта, че в селото има и училище, и църква. За някои от изследователите, изучавали местния храм, като например архитектите Маргарита Коева и Николай Тулешков, селото било сравнително малко и затова фактът, че църквата му е „масивна и добре построена сграда“ буди учудване. Всъщност, когато е строен храмът „Св. Димитър“, с. Скорците е център, около който гравитират десетина по-малки села. Скорците е на доста добро икономическо ниво. Поминъкът на населението му е свързан, освен с дюлгерския занаят и с търговия, и с предприемачество! В кръга на шегата, неслучайно в Трявна битува поговорката: „Скорченец да те излъже, драго да ти стане!“. Та в този ред на мисли никак не е чудно, че за построяването на масивната църковна постройка скорченци си позволяват да наемат не кой да е, а прочутия тревненски майстор уста Генчо Кънев, който вече е добил популярност с построяването на църквата „Св. Богородица“ в Габрово, джамия и синагога в Русе, моста на Дряновската река при с. Ганчовец, работил е заедно с Никола Фичето по моста на р. Янтра при Бяла и не на последно място, завършва строежа на Априловската гимназия.

Според арх. Маргарита Коева и арх. Николай Тулешков, строежът на църквата „Св. Димитър“ в с. Скорците започва през 1875 г., а една година по-късно храмът вече е осветен! Както твърди цитираният по-горе източник, той е построен именно от уста Генчо Кънев с помощник Кольо Цанев от с. Околиите. В книгата „Православни храмове по българските земи (XV-средата на XX век) се намеква, че вероятно изпълнител на строежа е именно Кольо Цанев, а Генчо Кънев е само автор на проекта. Такова твърдение изказва и Асен Василиев. Факт е обаче, че почеркът на Генчо Кънев е очевиден, така че е безпредметно да се водят каквито и да било дебати кой точно е конкретният изпълнител.

Постройката е характерна и носи белезите на архитектурно произведения от най-зрелия период в творчеството на Генчо Кънев. Сградата е еднокорабна с конхи певници. Изградена е от камък. В стените има хоризонтални редове от по-светъл и по-тъмен дялан камък. Ъглите са изпълнени с пиластри от по-едри квадри. Покривът е от каменни плочи. Каменните рамки около отворите са изравнени с плоскостта на стените и са от по-светъл камък. Дъгите около арките на отворения портик са иззидани със сменящи се по-светли и по-тъмни каменни квадри.

Над централния вход е поставена скулптурна фигура на орел, копирана от дърворезбата на някой възрожденски иконостас и изпълнена от цимент, като интересното е, че по принцип този начин на украса не е особено разпространен във възрожденската архитектура.

В първоначалния си вид църквата е без камбанария. Някъде през 30-те години на 20-ти век над пространството на емпорията е издигната камбанария – звънарница, тромава по форма и увенчана с куполообразен покрив.
Олтарната част е една много широка апсида, оформена отвън в трицентрова крива, две малки ниши в източния зид и самостоятелен вход. Иконостасът не е особено сложен и не е много богато украсен, той е столарски, състои се от струговани елементи със сравнително малко дърворезба, съсредоточена предимно по венчилката, но за сметка на това е украсен с невероятно красив резбован кръст. Според устни сведения в работата по него е работил резбарят Петър Ганчев от с. Генчевци (родното село и на уста Генчо Кънев). За него по-подробни сведения дава арх. Козаров. Асен Василиев също дава доста информация, вследствие на личните си срещи и разговори с резбарите Цаньо Н. Ковачев и Иван Н. Касев, които са работили с него. Именно те и неговата сродница Неда Н. Ганчева потвърждават, че Петър Ганчев е работил върху иконостаса на църквата в с. Скорците, заедно с тях и Кольо Петков.
Един от синовете на Петър Ганчев е Генчо Марангозов. Той се обучава и работи при баща си. Автор е на колекцията, поръчана от Аврам Чальовски за т.н. „Патриотическа стая“ в къщата му в София, намираща се понастоящем в Даскаловата къща в Трявна, а също така и на иконостаса в църквата „Св. Св. Кирил и Методий“ в София, за изработването на който получава правителствена награда.

Друг известен тревненски резбар, работил по иконостаса на храма „Св. Димитър“, е уста Генчо Новаков. Според А. Василиев „негови са „благословиите“ по иконостаса в с. Скорците при Трявна“. Интересното за този резбар е, че той е бил почти неграмотен, но крайно упорит човек и не признавал чуждото мнение. За своята работа той казвал: „Аз мога да работя каменоделство с разни изображения (скулптура), дърводелство, стругарство и най-деликатни и изтънчени форми: тронове за владици, темпла, иконостаси и други разни украшения от гипс и отлично измазване на здания“. Друг интересен факт е, че резбарските инструменти, изработени от него самия, се съхраняват в Музея.

В общи линии авторите на иконостаса в храма са известни, въпреки че кой от тях какво точно е направил, не може да се каже със сигурност. Сигурен е само авторът на олтарните двери на църквата. Той е друг интересен и известен тревненски майстор, а именно уста Драгошин Н. Драгошинов. Според разказите на сестра му Стана Драгошинова, той работел резба само през зимата, и то само по настроение. Обикновено работел заедно с баща си, но след като се отделил от него, се отдал единствено на строителство.

Следвайки последователността при украсяването на един храм, е необходимо да съсредоточим вниманието си върху неговото иконописване. Хубавото е, че има за какво да се хванем, за да добием сравнително достоверна информация за авторството на по-голяма част от сравнително малкото запазени икони. Имам предвид иконата на св. Харалампи, която за щастие, е подписана. На нея пише: „1876 зограф Цоню Симеонов от Трявна“. Кой е Цоню Симеонов? Той е един от синовете на Симеон Коюв, принадлежи към представителите на Витановския род и работи в периода между 1849 и 1885 г. За този приблизителен период на творческата му дейност съдим от редица негови икони, които са подписани и датирани. Годината му на раждане не е известна, но Асен Василиев предполага, че е роден някъде около 1820 г. Интересен факт е, че посочената по-горе икона на Св. Харалампи е изрично спомената от Асен Василиев, като иконата с „последната датировка, която ми е известна…“. Според анализа на Асен Василиев: „Цоню Симеонов е добър рисувач, познава формата, особено на главите, и постига много добри изражения в лицата. Образите му са пропити от силно чувство за колорит /…/. Фоновете на иконите му са предимно в синьо – едва зеленикаво, в горната им част – наситено, а надолу, към „хоризонта“ – просветлено /…/. Той предпочита наситени цветове, както в главите, така и в облеклото. Сенките са топли, охрово-кафяви с лек преход към светлите части /…/. Техниката на изпълнителя е една от най-съвършените иконописни техники“.

На базата на този подробен анализ на стила на Цоню Симеонов, смело можем да твърдим, че той е автор на поне още две от иконите в храма „Св. Димитър“ в с. Скорците. Едната е храмовата икона на Св. Димитър, а другата е иконата „Страстите Христови“, която понастоящем се намира върху владишкия трон в църквата „Св. Архангел Михаил“ в Трявна. При положение, че поне две от иконите на царския ред са дело на Цоню Симеонов, логично е да се предположи, че всички царски икони са също негово дело. Това, разбира се, си е само мое предположение, което подлежи на по-подробно проучване. Вероятно участие в изработването на останалите икони има и братът на Цоню Симеонов, Симеон Симеонов Коюв, въпреки че Асен Василиев го определя по-скоро, като „прочут кафезлия резбар“.

Интересно е и доказаното авторство на иконата – врата на дяконския вход на храма. Тя е дело на сина на Цоню Симеонов, Митю Цонев, когото Маргарита Коева сочи като автор на стенописите в наоса на храма. За Митю Цонев А. Василиев казва, е че е „образописец от последното поколение на Витановския род“. Авторът отбелязва, че той е работил в Скорците, но за съжаление, там е споменат бегло и почти не става ясно какво точно е рисувал в този храм. Много по-категорична е Маргарита Коева. В „Православни храмове по българските земи“ тя буквално пише: „Стенописите в наоса са от Митю Цонев и датират от 1884 г., а нартиката е изписана през 1916 г.“.

Любопитното е, че в книгата „Първомайстор Генчо Кънев“ същата Маргарита Коева изобщо не споменава, че има стенописи преди 1916 г. В интерес на истината има доста интригуващи теории по този въпрос. Според една от тях дори се намесва името на Иван Йонков, внук на поп Димитър Кънчев. Едно бегло сравнение на стиловете обаче, е напълно достатъчно, за да се отхвърли това твърдение, като неоснователно. Ако се приеме, че първото стенописване на храма е от 1916 г., чисто хронологически може да се допусне, че е възможно Иван Йонков да е автор на стенописите. Още повече, че някъде по това време той рисува стенописи в църквата „Въведение Богородично“ в Дряново, но точно тези стенописи на завършилия Рисувалното училище в София класик, са най-категоричното доказателство, че той няма нищо общо със стенописната украса на храма на с. Скорците.

Друга интересна теория изказва нашият колега г-жа Люба Цанева. Тя прави едно много находчиво сравнение между стенописите в църквата на с. Скорците и стенописите в църквата в с. Орешец. Те са дело на Никола Генков от Миневския род и сина му Витан Николов. В своята книга „Зографи от Трявна“ колегата Цанева споменава за съвместна работа между един от другите двама синове на Никола Генков – Георги и Митю Цонев, но тук става дума за една икона в църква в Тутракан, където Георги се е преселил заедно с брат си Тодор. Георги и Тодор въобще не работят в Трявна и Тревненско, следователно остава Митю Цонев да е работил с техния брат Витан.

За Витан Николов Люба Цанева пише следното: „Той също прави опити за използване на реалистични елементи, но натурата при него е много наивна“. Ако за сравнение използваме стенописите от с. Орешец, аз лично смятам, че едва ли 16-годишният тогава Витан е участвал особено при самото изписване. Очевидно чисто стилово няма нищо общо между начина на изписване на образите в двете църкви. Единствено като цветове и технология биха могли да се направят някои паралели. Все пак не трябва да забравяме и твърдението на Асен Василиев, че съдружник на Митю Цонев е братът на Витан Николов – Георги. Предвид доста категоричното твърдение на Маргарита Коева, че стенописите в с. Скорците са правени през 1884 г. от Митю Цонев, допускам, че е напълно възможно евентуалното участие на Витан Николов, но само като, да кажем, консултант-технолог. До този извод можем да стигнем, сравнявайки стенописите в наоса от 1884 г. и тези в нартиката от 1916 г. Ако се вгледаме в някои детайли при изписването на лицата на персонажите, с голяма сигурност смятам, че авторът им е един и същ. Имам предвид характерната форма на очите и особено характерните ушни миди. Следователно, според мен, авторът на стенописите от 1916 г. в нартиката отново е Митю Цонев, но този път без участието на Витан Николов, който умира през същата година. В цветово и технологично отношение разликите са повече от очевидни.

Константин Малчев

Специализиран музей за резбарско и зографско изкуство – Трявна

Из сборника с „Известия на СМРЗИ – Трявна“, т. 6, 2021 г.

*Тетрадката със спомени на Витан Николов е дарена на Музея в Трявна от неговия син Никола. Под линия, на стр. 157, в книгата „Първомайстор Генчо Кънев“, арх. М. Коева отбелязва, че съществува описание на стенописната украса и иконите, направено в изкуствоведско проучване на паметника от Николай Клисаров

** /Бел. Г. Иванова/ Вдясно от входната врата на църквата имало и рядък стенопис - „Колелото на живота“, който обаче бил замазан с жълта боя, а на стената са монтирани и две паметни плочи. Фрагмент от него ясно личи на една от снимките. Надявам се, предстоящата реставрация на храма да ни „разкаже“ повече за този ценен стенопис, тъй като, доколкото разбрах, тревненските зографи не са рисували сцената „Колелото на живота“. Въпреки, че има сведения в противовес на това твърдение, но до момента изследователите не са открили нито един подобен стенопис, дело на тревненски майстори…