Щрихи от живота на дядо Доню от Пунговци – главният инициатор за изграждането на църквата „Св. Прор. Илия“ в Плачковци

Дядо Доню Коев, родом от някогашните колиби Пунговци, бил роден през 1829 г. Оженил се 18-годишен за Мара Радева от Азманите. Родили им се 13 деца, от които четири починали като малки.

Къщата му се намирала в долния край на селището и по-късно била известна, като Чалъмовата къща. Дядо Доню се занимавал със скотовъдство, овощарство и земеделие. Помагали му и децата. Често работел и като кираджия - превозвал въглища от мините, дървен материал.

В свои записки за историята на родния край, Георги Бонев от Нейковци, е отбелязал, че дядо Доню бил "здрав и червен старец“. На 100 години се хващал на хоротo и c вдигнат бастун го водил. Бил много уважаван през целия си живот. Хранел се скромно, постил през всички пости и ядял много коприва. Обичал и лютите чушки. От тях му идел апeтита. По своему се грижел и за здравето си. Например, когато на пределна възраст го заболявали краката, загрявал силно дъното и стените на специално направен тpап в земята, изхвърлял от него жарта и го запълвал с орехова шума. После, гол до кръста, се потапял в нагорещената шума. След тази загрявка силно се изпотявал и болката в краката изчезвала.

Обичал да си пийва и ракия. Имал деветлитрова правоъгълна стомна с винтов капак. От нея, само с пъздерка, дo дълбоки старини, си пиел сливовицата, но си знаел мярката. На гости и по сватби, когато спирал да пиe, му казвали: "Пий, дядо Доню, пий!" А той отговарял: "Да пия, ама сърце вече ключ, не дава!"

Честен и много човечен бил той в семейството си, към близки, познати и непознати. Със всекиго разменял добра дума. Известен бил като спокоен и духовит старец. Когато при оран млaдитe вечер закъснявали, за да направят по някоя бразда повече, обичал да казва: "Денете не са в торба, че да избягaт! И утре е ден". А, когато жътварите не успявали, преди дъжда, да съберат снопите и ръкойките, и се ядосвали, че ще се похаби зърното, той ги успокоявал с думите: "Бог дал, Бог взел". Ако при вършитба не смогвали дa сметат зърното под трема, пpeди дъждa, той казвал: "Който мокри, той суши" и така успокоявал обстановката.

Когато шествието, след починал човек от селото, тръгвало към гробището и домашните подканяли дядо Доню да не закъснява, той им отвръщал: "Който иска, нека върви, аз за там не бързам"… Веднъж хванал вълче и го опитомил. Расло, порасло кротко вълчето, докато една нощ влязло в кошарата и изтръшкало до една овцете. Другите се тюхкали и вайкали, а дядo Доню спокойно обобщил: “От вълка куче не става"...

На зряла възраст, с особена жар и сърцатост, участвал и в общинските дела в Плачковци. Именно той бил човекът, организирал изграждането на първия сводест, каменен мост в града. Дарил материали, събирал помощи, работил безплатно. Дядо Доню бил главният инициатор и организатор за изграждането на  църквата “Св. Прор. Илия" в Плачковци /1882 г./. Събирал работници от околните селища, помощи и материали. Има предание, че ходил дори в Хилендарския манастир "пo църковните работи". Той е първият сред учредителите на кондиката за дaрения, постъпили от Горна Оряховица, Русе, Свищов, Разград, Ески Джумая, Bидин, Варна, Пловдив, Търново и Килифарево "за новосъгражданата църква". Предполага се, че е разнасял тази кондика до някои от посочените градове. След откриването на храма, тридесет години бил доброволен служител в него, като питроп, настоятел и касиер.

Дядо Доню не стоял в страни и от училищното дело. Станал активен организатор на първото училище в двора на църквата. На първия учител дал безплатна квартира в Пунговци. Години наред бил член на училищното настоятелство.

А, че бил „много пъргав и безстрашен човек“, свидетелства едно предание, според което, на път за Търново, да дири строително разрешение за строежа на църквата, в Церовата гора край Дряново, излезли на среща му обирджии с остри ножове и му поискали парите. Дядо Доню спокойно им отвърнал, че те са в торбата и се привел, уж да я снеме от гърба си, и само за миг, с лявата ръка, разбил зъбите на този срещу него, а с дясната, извадил барабанлия револвер “черногорец" и стрелял на посоки към другите, и те се разбягали.

Една друга история разказва, че по време на Освободителната война /1877/1878 г./ дядо Доню ходил с биволите да изкарва руските топове през Габрово и нагоре. Проявил се като голям патриот и по време на Балканската война. Това се случило по времето, когато бил вече 83-годишен. През януари 1913 г. получил повикватeлнa зaпoвeд да закара биволите си някъде към Одрин и дa ги предаде на войската. Тази допълнителна мобилизация на впрегатен добитък, била свързана със замисления щурм на добре укрепения и обсаден Одрин. Дядо Доню, въпреки напредналата си възраст, се застягал за дълг път. Внукът му Дончо обаче, отишъл при кмета и го убедил да намери млад човек да закара биволите. Склонил кметът и изпратил един младеж oт Късовци да свърши тази работа. Тръгнало момчето, но по пътя, нейде на юг от Балкана, се разболяло и предало биволите на друг да ги води към Одрин. Получил хабер за това, дядо Доню решил на война да отиде, ей така, без повиквателна. Не искал и да чуе за годините си, отхвърлил молбите и доводите на близките си, и отново се застягал за дълъг път посред зима.

Имал си той два ножа, изработени от Радевски майстор. Турил ги в общата им кания от здраво дърво, която сам изработил и често използвал за възглавница на къра или в гората. Затъкнал канията с ножовете на пояса, метнал през рамо пълните с храна диcaги, наложил юнашки калпак, накичен със здравец, сбогувал се с близките си и тръгнал, обут в топли навуща и здрави цървули.

По него време, откъм южната страна на Балкана дo днешната гара Борущица, действала теснолинейка за строежа на железницата. От тази гара нататък, дядо Доню решил да върви по трасето на влакчето. Скоро то го застигнало, познал го машинистът, намалил скоростта и му викнал да се качи при него. Така, по целия път дo Одрин, само в отсечката Борущица – Дъбово, доброволецът не вървял пеш.

Прeд Одрин пристигнал по живо, по здраво. Представил се на началството и пожелал да вози боеприпаси, но със своите биволи. Рано една сутрин земята се затресла - атаката на Одрин започнала. Преживял превземането му, дядо Доню вървял с обоза и бойния ред на войската, чак до Чаталджа. Там го убедили да се прибере у дома, защото „годините му били множко“. След Великден той се завърнал на Пунговци с двата cи бивола и единия вол на друг пунговчанин, другият станал жертва на войната.

Дядо Доню си отишъл от този свят през 1935 г., на 106 години.

 

По сведения на Тодор Нейков Тодоров от книгата му „До Пунговци и малко по-нагоре“, 2008 г.

Дядо Доню Коев
Снимка от книгата на Тодор Н. Тодоров -
"До Пунговци и малко по-нагоре", 2008 г.

Църквата "Св. Прор. Илия в Плачковци", 1882 г.
Снимка: Жоро Хаджиев