За един личен дюлгерски род от Веленци

Уста Минчо Богданов Стари /1833-1880 г./ е майсторът на възрожденския храм ”Св. Троица” /1869 г./ в с. Чирпелии (дн. с. Труд, Пловдивско), както свидетелства и надписа върху голямата мраморна плоча, поставена в средата на пода, сред четириъгълни каменни тикли, с изображение на двуглав орел – символ на Цариградската патриаршия. Негово дело е и каменният мост с две арки (1872 г.) в с. Кметовци. Със сигурност с това не се изчерпва неговата строителна дейност, но за съжаление, липсват сведения за други негови градежи. Според някои сведения, той бил преселник от Новозагорско, където заедно с Апостола Левски бил участник в революционни комитети. Подгонен от турците през 1873 г., уста Минчо продал всичките си имоти и се преселил със семейството си в Тревненския балкан, в тогавашните колиби Веленци. Според други сведения, той е родом от въпросното село. Баща му се казвал Богдан /р. 1805 г./ и бил родом от Веленци, както и дядо му Минчо /р. 1771 г./.

По време на Руско-турска война (1877-1878) уста Минчо води разузнавателна и охранителна чета и превежда руски войски през Тревненския балкан към Шипка. В родовите хроники се е съхранила и една народна песен за поборника Минчо Богданов Стари:

„Горо ле горо зелена, водо ли водо студена,

хайдуци ли поминаха или са тежки търговци?

Не са ми били хайдуци, нито са тежки търговци,

от Веленските колиби бай Минчо чета си води

горе на връх планината да си посрещне руснаци,

руснаци братя ристени, турци жагали да бият,

черни манафи да колят,

да си отърват българи от мръсно робство душманско.

Дуфтили жагали да бягат, цигани, черни арапи,

чак в Цариграда се спрели.

Минчо по тях ходеше, черни манафи гонеше,

бели българки пазеше.

Руснаци братя ристени,

Българско отървали от турско робство поганско.“

Според преданията, уста Минчо Стари дарил земи за изграждането на читалище с училище и църква на мястото на днешното гробище в селото. Днес липсват следи от тези градежи. Той имал по-малък брат на име Колю /р. 1836 г./, но за съжаление липсват други сведения за него. Уста Минчо и съпругата му Виша, родом от тревненските колиби Хитревци, имали двама сина – Иван и Богдан, и дъщеря Йона. Иван /1869-1953 г./ наследил усталъка на баща си. Той участвал в строителството на църквата „Рождество на Пресвета Богородица“ (1891 г.) в разградското село Благоево, заедно с Петко Нейков Ковачев и Георги Пенев, а през 1909 г. изградил училището в бургаското село Росен. Дали и брат му се е занимавал с дюлгерство, е неизвестно.

Уста Иван и съпругата му Пена имали четири дъщери – Велика, Йона, Пена и Рада, и един син – Минчо /1896-1985 г./. Той наследил занаята на баща си и дядо си. Откраднал си съпруга от тревненското село Поповци, тъй като родителите й отказали да му я дадат за жена. Бракът с Тодора обаче, се оказал несполучлив и Минчо се оженил повторно за Мария, която била близка на генерал Стоян Трендафилов. Синовете му арх. Иван Богданов и доц. инж. Пенчо Богданов /1931-2000 г./, един от основоположниците на противопожарното инженерство у нас, са от брака му с Тодора, а от втория си брак имал дъщеря Велика, която завършила „Агрономство“ в Селскостопанската академия в София.

Подобно на дядо си, Минчо бил родолюбив и непримирим с нерадата съдба на своя род и родина, и взел активно участие във войните за национално обединение. Участвал в битката при Дойран и бил награден с войнишки кръст за храброст за удържането на позицията след газова атака на англо-френските войски. След войната затвърдил името си на добър майстор-строител и предприемач. През 20-те години на миналия век, заедно с баща си и други майстори, построили Бургаското пристанище. Участвал и в септемврийското въстание от 1923 г., но след разгрома му заминал за Турция, където строил железопътна гара, сградите на Германската легация и дипломатическия корпус, но бил измамен от своите турски съдружници и се завърнал у дома без доходи.

През 30-те години на миналия век, заедно със семейството си, се преселил в София, където строил жилищни кооперации по булевардите „Витоша“ и „Патриарх Евтимий“. В началото на 40-те години спечелил търг и построил сградата на Щаба на войската и казармите на 4-ти км. в София. По това време той укривал нелегални на своя военен строеж, опитал се и да освободи арестувани комунисти, вследствие на което бил арестуван и бит в Дирекцията на полицията.

След 9 септември 1944 г. продължил да работи като строителен предприемач. Негово дело са сградите на днешната Онкологична болница в Дървеница и Физико-математическия факултет на Софийския университет в Лозенец в София. Като „капиталист-предприемач“ и заради близостта си с десницата и военните от кръга „Звено“, бил арестуван от Народната милиция през 1948 г. Спасил се от смъртно наказание, благодарение на личната намеса на тогавашния министър-председател Трайчо Костов.

След време Минчо Богданов продал всичките си имоти, за да участва в търга за построяването на най-големите на Балканите силози в Добрич. Спечелил търга и успешно завършил строежа, който му донесъл милиони, а силозите и до днес събират житото на Добруджа. Работническият комитет на строежа го предложил за награждаване с орден, но вместо това комунистическата власт повдигнала съдебно дело срещу Богданов. Съдът го оправдал, но капиталът му бил конфискуван.

Майстор Минчо Богданов продължил да строи кооперации, къщи и вили до 81-годишна възраст. Починал в София през 1985 г.

Синът му от първия брак доц. д-р Пенчо Богданов участвал в проектирането и строежа на ТЕЦ „Перник“, Баташкия водносилов път и ТЕЦ „Марица изток“, където бил и пълномощник на Министерството на електрификацията. След това започнал да се занимава активно с научна и преподавателска работа в Университета по архитектура, строителство и геодезия (тогава ВИСИ), във Висшето военно инженерно свързочно училище в Силистра, Военната академия „Георги Раковски“ и Висшата специална школа на МВР, където от началото на 80-те години на миналия век до пенсионирането си бил заместник-декан по учебната част на Факултета по противопожарна охрана.

Пенчо Богданов е автор на редица научни трудове, публикации, изобретения и рационализации в областта на строителните конструкции. За научната и преподавателската си работа бил удостоен с орден „Кирил и Методий“ и други държавни отличия. Той бил сред основоположниците на противопожарното инженерство в България и авторите на правилника за земетръсна устойчивост на сградите, действал от 80-те години на миналия век до 2007 г., дългогодишен член на научния съвет по строителни науки на Висшата атестационна комисия при Министерския съвет и консултант на Научноизследователския строителен институт.

 

Подготви

Галина Иванова по материали от tryavna.оrg, сборника „Тревненска художествена школа“ /1985 г./, краеведски сведения и предания

Уста Минчо Богданов Стари

Църквата ”Св. Троица” /1869 г./ в с. Чирпелии (дн. с. Труд, Пловдивско)

Строителен надпис на уста Минчо Богданов Стари от 1869 г.
в църквата "Св. Троица" в днешното с. Труд

Каменният мост с две арки (1872 г.)
на уста Минчо Богданов Стари в с. Кметовци

Строителният надпис на моста в с. Кметовци

Друг ракурс на стария мост в Кметовци

Уста Иван Минчев Богданов

Църквата "Рождество на Пресвета Богородица" (1891 г.) в с. Благоево

Гробът на уста Иван М. Богданов в с. Веленци
Снимка: Жоро Хаджиев

Синът на майстор Иван - Минчо Иванов Богданов

Сватбената снимка на Минчо И. Богданов
и първата му съпруга Тодора, 1923 г.

Доц. д-р Пенчо Богданов - синът от първия брак
на майстор Минчо И. Богданов