От обич и гранит. Част I

 ***

Наскоро обработих за публикуване един чудесен очерк за Пеню Бомбето, завършил строежа на Паметника на свободата на връх Свети Никола. Негов автор е историкът и краеведът на Габровския край Мойсей Мойсеев, който през 1978 г. провежда два разговора с майстор Пеню Атанасов Колев, по прякор Бомбето. Много от споменатите събития около въпросния градеж и биографията на майстора, са познати от десетките статии по темата. И все пак, реших да публикувам този текст, най-вече заради духа на онова време и светогледа, и усещанията на тогавашните майстори, за които занаята е не просто работа, а призвание, въпрос на дълг, сърце и чест…

Днес са знайни само имената на някои от тях, а със сигурност е имало десетки други строители, работници, доброволци, предвид голямото текучество, заради непосилно тежките условия на работа. Оказа се, че и един тревненски майстор, от личен дюлгерски род, участвал в градежа на този свят за всички българи паметник. Неговото име е Георги Атанасов Цанев /р. 1907 г./ в с. Ошани, кръстен на именития си дядо – дюлгерин Георги Стоянов Перето /1840-1925 г./. Надявам се, в близко време, да ви разкажа и неговата история, благодарение спомените на наследниците му…

***

Бай Пеню Бомбето построил паметника на свободата 
на връх Свети Никола

Няколко години преди Освобождението поредната група балканджии - бедняци от село Ганчовец, Дряновско, се изселват и пускат дълбоки корени в гостоприемната и плодородна земя на село Дралфа, Търговищко.

Двама от младите заселници, прокудени от неволята, са дюлгеринът Атанас Колев Пенчев и жена му Рада Илиева, родом от колиби Игнатовци, Дряновско. Най-малкият от четирите им дъщери и двама сина - Пеню, роден на 2 юни 1902 г. в село Дралфа, е построил почти от основите и издигнал в небесата на легендарния връх Столетов каменния гигант паметника на свободата.

Къщата на Пеню Атанасов Колев, по прякор Бомбето, се намира в северния край на китното село Дралфа - една скромна селска къща с балконче на втория етаж, малка цветна и зеленчукова градина в двора и лози чардаклии.

Бай Пеню гледаше телевизор край топлата печка, където току-що му бяхме дошли на гости с Мянко Ганев, негов роднина. Беше по бяла риза, но с бомбе на главата.

Бай Пеню, седемдесет и осем годишен, нисък и набит на ръст е натежал от товара на времето. Побелял и остарял вече, той все още е държeлив и изправен Само дето дясната му ръка трепери леко. Цял живот, от невръстен юноша, та и до днес все е на работа. От 1951 г. насам без прекъсване е ръководител на строителна група. За добрата си работа през 1973 г. Пеню Колев е отличен с „Народен орден на труда“ - бронзов и със златната значка „Майстор Колю Фичето" през 1975 г.

„Не ти ли стига вече работа, майсторе?"

„Вярвай, не мога без работа, момче. Ще умра, ако се заседя макар и само за един месец. Пък и да запомните от мене - присвива остро очи той, сякаш прицелвайки се под лъка на веждите си - човек не е овца - нито се дои, нито се стриже, а и месото му на ченгел не се качи. Каква е ползата от човека, щом като не работи?

Едно време работите вървяха така, че занаятите се предаваха по наследство - от баща на син. Ако бащата беше дюлгерин, и синът ставаше дюлгерин. И то - какъв дюлгерин! Имаше цели династии от хора с наглед прости, но много нужни и полезни за обществото професии: дюлгери, ковачи, обущари, шивачи. И всичко ставаше някак си естествено, без никаква принуда. Всеки заемаше мястото в живота според способностите си. А сега гледам - зле ли е, или добре, не зная, ама всеки се стреми да избави децата си от черното. Аз се помня още от времето, когато се разхождах под масата прав. Още оттогава баща ми - потомствен дряновски дюлгерин - ме поведе подир себе си по строежите.

И първият ми спомен от детството е такията. Нали знаеш какво е такия? Помня, плакал съм на мама да ми даде една кърпа, за да я даря на майстора, когато викаше такията на една нова къща в Дралфа. И ако някога съм мечтал за нещо, то е било, като порасна, сам да извоювам правото да викна с цяло гърло думите на такията от билото на построена от мене къща,

Бях четиринадесетгодишен, когато моят баща дръпна от ръката ми кофата с кал, изправи ме пред каменния зид на току-що започнат строеж в Русе и ми рече: „Хайде, момче! Хващай чука и теслата, па не се плаши. Всичко почва от основите - и къщата, и човекът! Няма ли здрави основи - няма къща, няма ли труд - няма човек! Това лято искам да чуя такията за тая къща от твоите уста!". И я чу! Заковах последния гвоздей в чантията на покрива и почнах да подготвям кръстачката за строителния обред. Кова гвоздеите, но от притеснение все по пръстите се удрям. Дойде при мене стопанинът на къщата и радостно умилен, отрупа кръстачката с ризи, шарени кърпи и цветя. Ами няма по-голяма радост за българина от собствен дом! Изправих се аз на покрива редом с кръстачката, на рамо с бяла риза, дарена ми от стопанина, вдигнах ръка нагоре и малко встрани, и като младо, току-що пропяло петле, се провикнах колкото ми глас държи:

- Слушайте, майстори, калфи, чираци и вие комшии…

Гласът ми беше неукрепнал, дрезгав отначало, целият станах вир-вода от напрежението, но си казах - всичкото, от иглата до конеца, точ в точ вярно. До мене се бяха изправили баща ми и другите майстори, па и стопаните на къщата, всички гологлави под купола на небето като в черква. За първи път тогава видях сълзи в очите на баща ми. И хем плаче, хем се смее!

Шест години ходих с него от строеж на строеж, мъкнех тежкия папурен зюмбюл /* става въпрос за голяма правоъгълна чанта с дръжки, изплетена от усукани папурени обелки, пълна с дюлгерски инструменти, която обикновено се носела на рамо/ с дюлгерски инструмент и бичкия на рамо, но от първа ръка занаят научих и самичък хляба си изкарвах. Че баща ми не беше кой да е майстор! Той е един от дряновците - работници на баш майстора, уста Колю Фичето. Работил е под негово ръководство на моста в град Бяла, на моста и черковата „Св. Никола“ в Дряново. Помня – баща ми разправяше, че е видял с очите си как уста Колю Фичето е направил от восъчни свещи макета на Беленския мост над Янтра. А след Освобождението баща ми е работил в Русе и Цариград.

В училище много ми лепнеше рисуването, обичах да рисувам човешки фигури, и да ти кажа, правех ги много сполучливо. Тетрадките ми бяха пълни с хора - мъже, жени, деца. По-късно, като почнах самостоятелно дюлгерлъка, изкараме постройката и на комина или на някой скрит калкан, ще измайсторя от хоросан човешка фигура, герб или венец, но тъй, скритом никой да не ме види. Някога поп Иван от Дралфа е карал баща ми да ме даде в Рисувалното училище. Но где ти пари за учене в ония сиромашки времена? Дарбата си е дарба, а на ден се яде по три пъти.

Все помня един случай от младите си години. Измазвахме фасадата на Чиновническото дружество в София, на улица „Цар Освободител“ (сега бул. „Руски"). Над прозорците и под балконите, както беше на мода тогава, трябваше да бъдат направени различни скулптурни фигури за украса. Тая тънка работа беше възложена на един маджарин. Та един ден заваля пороен дъжд и всички, включително и скулпторът, побегнаха някъде на сушина. И изведнъж, без да съм се канил, взех, че се покачих на неговото скеле, под един балкон и по очертанията, нанесени от ръката на маджарина върху стената, довърших започнатата човешка фигура и веднага след това избягах мокър до кости, но щастлив и тръпен.

Когато дъждът спря, аз с нетърпение гледам какво ще стане по-нататък. Маджаринът се върна при работата си - гледа и се чуди: фигурата му довършена! Слезе той от скелето и пита всички ни по ред на завален български: „Кой, та кой, е направил втората фигура под балкона по време на дъжда?" Всеки вдига рамене и аз: „Не съм“, поизплашен да не познае по мокрите ми дрехи. Сега, рекох си, като се върне на скелето под балкона, ще развали направеното от мене, защото не е хубаво. И съм неспокоен, сякаш съм заложил кон и вол! Но това, за голяма моя радост. не стана. Значи, хареса му. Сякаш птиче запя в гърдите ми.

- Веднъж, през една обедна почивка, рисувах нещо с дюлгерския молив по касата на един прозорец. Изневиделица на рамото ми легна една ръка. Обърнах се - маджаринът.

- Ти, само ти си направил фигурата под балкона. Признай си! Хъката - мъката, признах.

- Ела при мене - каза той, - мой ученик ще бъдеш, ти имаш вярна ръка, от тебе добър скулптор може да стане, ако се изучиш.

Да, ама нали трябва да се яде. И очите ми отново се обърнаха към строежите. През 1920 г. отидох на работа в Шумен. Силен бях, не ме мързеше и, което си е право, поспечелих някоя пара. И какво мислиш направих? Нали е пуста младост, живееше ми се, пари ми се харчеха. Купих си бяла риза, черна връзка, дрехи ала франга и едно черно бомбе, като това, дето го виждаш на главата ми сега. Бях първият мъж от село Дралфа, който хвърли салтамарката, потурите и четинявите цървули и се облече в градски дрехи. Като се върнах късно есента в село и влязох в кръчмата с бомбето на глава, на всичките селяни им паднаха калпаците, като ме видяха. Ей такива очи изблещиха… Ама длъжни не ми останаха, веднага си намерих кръстника. Като почнаха - Бомбето, Бомбето, Пеню Бомбето - та до днес. Доскоро, ако попиташе в Дралфа за Пеню Атанасов Колев - щяха да ти отвърнат: „А, не го знаем, нямаме такъв човек в село". Ама и аз на, остарях, и сам виждаш, и в стаята съм с бомбето на глава. Не мога без бомбе – махна ли го, все ми е студено на главата. Какво да правиш - навик. Тъй, че прякора си не съм го крал, ами съм го купил с парите си.

Допреди двадесетина години никой в село Дралфа не знаеше, че аз съм направил паметника на връх Столетов. Годините минаваха, а аз все си мълчах. Не обичам да се хваля, защото още от баща си знам – работата сама хвали майстора си. Мислех си: „Защо да вдигам излишен шум? Работил съм - плащали са ми, значи - пито-платено. Ако не бях аз, друг българин - дюлгерин щеше да се намери и паметникът пак щеше да бъде построен!“

И сигурно щях да си умра неизвестен, ако за мене не беше се досетил архитект Генчо Скордев от Казанлък. Архитект Скордев беше контрольор по строителството на паметника - оттогава ме знаеше и помнеше. Та тъкмо той при едно свое посещение на паметника казва на екскурзовода Васил Карагьозов, кой го е построил.

Но да не избързвам.

През 1921 г. ме взеха войник с 2-ри трудов набор в Шумен. През цялата си служба работих като строител при инженер Харалан Стоянов. Аз поставях основните камъни за нивелация на улиците в Шумен, който се благоустрояваше по това време. Инженерът хареса работата ми, видя, че се старая и ме взе край себе си в канцеларията. Нищо не криеше от мене, а и сам аз с четири очи, както се казва, гледах да „открадна", колкото се може повече от тънкостите на строителния занаят. Едно време всеки си криеше усталъка, тогава занаят не се учеше, а се крадеше. А сега - училища, наставници, само да си мераклия занаят да учиш. Бедата е там според мен, че малцина го научават.

Та тъй покрай инженер Стоянов, с течение на времето, се научих не само да „чета“ чертежите, но и сам да ги съставям. Води ме той все подире си и де на шега, де на истина ми вика: „Колега - туй, колега - онуй". Скоро войниците ми извадиха прякора „Инженерина“. Старият прякор си остана за цивилна употреба, зер в казармата бомбе не се носи.

Като се уволних, имах вече знанията и самочувствието на майстор-сградостроител. Голямо нещо е да вярваш в силите си, знаещият е и духом силен, знанията слагат крило на човешкото рамо.

Щях ли иначе да се реша толкова млад, едва 26-годишен, да се заема със строежа на паметника на връх Столетов?

Та, изкарах войниклъка жив и здрав, върнах се на село, ожених се. Отидох да си търся работа в София, но мерникът ми беше вече нависоко. Вървя по улиците и гледам по фасадите на постройките отляво и отдясно накичени с най-различни търговски и строителни фирми. Най-после очите ми се спряха на реномираното дружество „Циклоп“. Отидох на „Цокев пазар", където току-що започваше строежът на голяма жилищна сграда. Прие ме архитект Стойчо Белковски - проектант и ръководител на строежа. Казах му за какво съм дошъл, той ме поогледа и ми възложи разчертаването на основите, с което в момента се занимаваха на строежа.

Разбрах, че ще трябва да доказвам майсторските си претенции и не се изплаших, а се заех веднага с работа. Набих в земята приготвените предварително дървени колчета по ъглите съгласно посочените в чертежа размери, като едно чираче ми помагаше при стоманената ролетка и опъването на канапа, проверих диагоналите. Стана, както пише в книгите. Дойде архитект Белковски, провери работата ми и рече.

- Добре, майсторе, карай нататък. От днес си на работа в дружество „Циклоп“.

Добър човек беше архитект Белковски, не се криеше, когато надничах през рамото му в разгърнатите планове. Напротив – започна да ме поощрява и сам ми разясняваше подробностите и тънкостите в тях. Щедър, умен, способен човек. А и аз не се срамувах да питам. Не си ли чувал - с питане се стига чак до Цариград! Постройката беше направена без грешка. И един ден, когато архитект Белковски реши да си построи свой дом на улица „Денкоглу", ми рече:

- Ха сега Пеньо, да те видя! Ето ти плана, ето ти материалите, ето ти и работниците. Искам ти да ръководиш строежа на къщата, в която ще растат моите деца.

И аз я направих. Тогава чак, по негов съвет, се явих на изпит за предприемач. Да си призная, много трудности видях с теорията, но взех изпита и ми бе дадено правото да наемам и ръководя строежи на стойност до пет милиона лева. Годината беше 1925. Благодарен съм и на архитект Иван Данчов, по-късно стана професор. Под ръководството на двамата архитекти аз работих цели дванайсет години на различни строежи и никъде не се посрамих. Това бяха години на усилен градеж. Пак ще река - млад бях, от трудности не се плашех, морето ми беше до колене.

Построих мост над река Струма в село Студена /Пернишко/, после една фабрика край Горнобанското шосе, след това с дралфенската си „тайфа“ строители се прехвърлих в Шумен. Преди и след паметника на Столетов, построих в Шумен Опитния институт – сега учителски институт, катедралата, пощенската палата и други сгради. През 1927 г. се прехвърлихме във Варна и поех почивната станция на телеграфо-пошенци в Евксиноград. Започнаха дюлгерските делници край морето.

Един ден, рано през пролетта на 1928, получавам покана от инженер Минчо Заяков - наш ръководител в дружество „Циклоп" да се явя по спешност в София. Дигнах се, та отидох леко обезпокоен, тъй като усещах, че не ме викат току-тъй от Варна. Като пристигнах, още от вратата, вместо „Добре дошъл" инженер Заяков ме попита:

- Наемаш ли се, Пеньо, да довършиш строежа на паметника на връх Свети Никола?

Всичко друго бях очаквал, само това - не!

- Ама чакайте бе, хора - рекох. При Заяков беше и архитект Данчов, - Как тъй изведнъж мога да ви отговоря? Та вие от вратата и за краката! Зная, че дряновци строят този паметник, сам аз дадох пари на Опълченския комитет за него, когато пуснаха всенародната подписка, но защо строежът е спрян – не зная. Обяснете ми най-напред каква е работата, тогава ще кажа дали се наемам да го довърша.

- Седни - канят ме на стол, - ще ти кажем. Ха, добре дошъл сега!

И ми бе обяснено, че става дума за паметника, основният камък на който, е положен още през 1922 г. в чест на някаква кръгла годишнина, но строежът бил изоставен по две причини: липсата на добър проект и септемврийските събития от 1923 г. През 1925 година габровецът арх. Атанас Донков и ловчанлията скулптор Александър Андреев, спечелват втория конкурс на Опълченския комитет, който им възлага и ръководството на строежа. Средствата са осигурени с дарения на целия български народ, след като през 1920 г. Централното поборническо-опълченско дружество създава свой инициативен строителен комитет,

- По този начин - каза архитект Данчов – дойде най-после време да се осъществи всенародната идея, изразена от Петко Каравелов през 1879 г. пред Учредителното народно събрание в Търново за строеж на паметник, прославящ подвига и саможертвата на братята руси-освободители и българските опълченци, отстояли с гърдите си свободата на България.

Архитект Заяков добави, че конструктивните чертежи били възложени за изработване на него и на инженер Богдан Горанов, а работните - на архитект Данчов. През 1926 г. комитетът възлага на дряновеца Илия Пенев Мъглов строежа на паметника. Майстор

Илия Мъглов повежда баща си, братята си и неколцина свои другари - дюлгери. Преодолявайки невероятни трудности в планината, до месец ноември те иззиждат не само основите на паметника, но и костницата-мавзолей. Основите на паметника заемали 300 кв. метра площ.

Но не било съдено на майстор Илия Мъглов и другарите му да довършат започнатото голямо дело. Условията в планината, както сам се убедих по късно - били много тежки и сурови. Мнозина от работниците му се разболели, други избягали, а нови не идвали поради ниското възнаграждение за непосилния труд. Казанлъшкият предприемач Асен Славов, който бил наел строежа, не се интересувал от потребностите им. Поради настъпилата по онова време икономическа криза животът поскъпнал, а надниците останали същите. На това отгоре разбойници издебнали и обрали Илия Мъглов, като му задигнали 60 хиляди лева суха пара. И строежът бил изоставен.

На четири пъти след това Опълченският комитет, с председател генерал Велизар Лазаров, обявявал на търг продължаването на строежа, но никой не се наемал. Опитали и строителство по стопански начин – но също безуспешно.

- И тогава в дружество „Циклоп“ - рече инженер Заяков - се сетихме за тебе, Пеньо. По точно, препоръча те архитект Белковски. Той е човекът, който каза: „Да потърсим Пеню Бомбето от село Дралфа. Само Пеню може да направи паметника. Аз гарантирам за него."

И аз го направих! Не сам, разбира се, а заедно с хората, които ръководех, и които ме ръководеха. Тогава бях на 26 години, с други думи, бях в разцвета на силите си, и нещо повече - аз съзнателно търсех достойна изява и я намерих в този строеж. Пари тогава не спечелих, накрая само две месечни заплати ми дадоха за награда, но съм благодарен на съдбата си, че ми помогна да намеря своя строеж“.

Помня, преди години отидох на връх Столетов, за да видя отново паметника. Бяха ме налегнали мисли за смъртта и реших - ще го видя още веднъж, пък тогава да мра, ако ще мра. Изкачих се на върха, смесих се с хората, дошли тук от всички краища на България и с бомбе в ръка се заслушах в думите на екскурзовода, който от сърце славеше не само подвига на руси и българи, но и златните ръце на майсторите-строители, потомци на Колю Фичето, както се изрази той, построили при много тежки условия Паметника на свободата. Изтръпнах и настръхнах целия, когато чух думите, че този паметник е построен от майстор Пеню Атанасов Колев, родом някъде от Северна България. В тишината на костницата аз чух собственото си име, но екскурзоводът говореше за мене като за умрял човек.

Казах, целият се разтреперах тогава, разтърси ме плач и аз потърсих опора в студения доломит, който съм градил с ръцете си. Искаше ми се да извикам с пълен глас пред всички и най-вече пред ония хубави дечица с червени връзки на вратлетата, сред които се намирах тогава:

- Мили деца, хора, ето, аз съм тоя майстор на име Пеню Атанасов Колев, по прякор Бомбето, когото тук сравняват с първомайстора Колю Фичето! Жив съм все още и съм роден в село Дралфа, Търговищки окръг. И моят корен е дряновски, моят баща е работил заедно с уста Колю Фичето. Аз, наистина аз, заедно с моите другари дюлгери, съм построил този паметник - светиня и се гордея с това!

Тия думи исках да извикам, но устата ми остана заключена и думите - неизречени. Излязох навън да поема глътка чист въздух, отстъпих назад на върха, доколкото е възможно, за да обхвана с поглед цялото величие на паметника. Вгледах се в гордото му чело, вдигнато навъзбог и почувствах, че тъкмо тук се крепи небето на България. И сълзите сами рукнаха от очите ми.

Сигурно щях да си остана неизвестен за хората, ако една година след това мои съселяни не чули името ми от устата на екскурзовода при едно свое посещение на върха. Когато го произнесъл, някой трепнал:

- Чакай бе, момче! Та аз познавам тоя Пеню Атанасов Колев! Той е от нашето село Дралфа и не е умрял, а и днес си е жив и здрав. Само че ние си го знаем по прякор - Пеню Бомбето му викаме. Гледай ти, човекът му с човек! Да не каже до днес на никого в Дралфа, че той е построил това чудо тук?!

- Така ли? – извикал екскурзоводът. - А аз разправям на хората, че е мъртъв. Я ми дайте, моля ви, адреса!

Тъй екскурзоводът Стефан Танев Карагьозов от село Шипка, Казанлъшко, ме потърси веднага след това с писмо.

С това писмо в ръка отидох при нашия учител Стоян Ангелов в село Дралфа. Прочете го той и видях, че нещо пламна в него. С негова помощ отговорих на екскурзовода, моя снимка и дюлгерски инструмент му изпратих, както ми беше поискал в писмото.

Учителят написа една много хубава статия за мене в търговищкия вестник, после и други вестници взеха да пишат за мене. Чак тогава дралфенци повярваха, че Пеню Атанасов и Пеню Бомбето са едно и също лице, и че тъкмо той е строителят на Паметника на свободата на връх Столетов. Сега в нашето селско читалище, редом с образите на релно заслужили българи, се види и моят портрет. Мине се, не мине седмица и погледни - у дома влизат ято дечица и питат с гласчета като звънчета:

- Тук ли живее дядо Пеню Атанасов, строителят на Паметника на свободата на връх Столетов?

Как да не плачеш бе, момче? Но пак си застъпих приказката.

Бях почнал да разправям как се съгласих да поема строителството на паметника. Накъсо казано, съгласих се пред инженер Заяков и архитект Иван Данчов да поема строежа. Можех ли да откажа на хората, които са ме учили и са ми дали хляба в ръцете? А и сам чувствах, че най-после съм намерил „моя строеж".

В края на април 1928 г., точно преди петдесет години, се вдигаме от София и отиваме в село Шипка, Казанлъшко. Бяхме Заяков, Данчов, Киров, аз и още един опълченец от Строителния комитет, името на когото съм забравил. Киров беше касиер на комитета. Не зная защо, но бях си втълпил, че този път паметникът ще се прави в село Шипка. Но в селото се забавихме, колкото да наемем оседлани катъри от местни хора и тъй, направо по козите пътеки (път още нямаше), косо през Стара планина, към четири часа след пладне стигнахме върха Светих Никола. Горе ни посрещна силен, режеш вятър. А слънцето - зъбато, както се казва, уж грее над главите ни, а студеният полъх на планината те пронизва чак до костите. Изоставеният и порутен от времето строеж, който стърчеше на около 3 метра от върха, димеше под вятъра - дълги пясъчни коси се носеха от него. Наоколо нямаше жива душа. Само буковата гора, която се намираше съвсем близо до върха, бучеше под нас. Аз се поуплаших.

По едно време от групата ни се отдели касиерът Киров, белобрад благороден мъж на около 70 години, и се запъти към Орлово гнездо. Тогава другите казаха, че тъкмо там, на Орлово гнездо, се е смятало най-напред да бъде построен паметникът, но поради липса на терен е изместен на сегашното му място. Пък трябвало да се издигне и много голяма подпорна стена... Та, казвам, гледам неволно как дългата бяла брада на господин Киров се ветрее на Орлово гнездо и нещо необичайно в поведението му, прикова вниманието ми към него. Като видях, че той, след като стигна до самия ръб на пропастта свали шапка, падна на колене, сведе ниско глава над камънака и раменете му започнаха да се тресат, нещо ме жегна право в сърцето. Аз съм човек милостив, помислих си, че му е станало лошо и отидох при него. Гледам – коленичил е старецът в някакъв изкоп, обрасъл с оскъдна трева и плаче. Плаче човекът като дете и сълзите му капят по бялата брада и оттам - на земята.

- Какво ви е, господин Киров? - питам аз. - Защо плачете, да не ви боли нещо?

Той се сепна и повдигна глава към мене. И сега сякаш виждам хубавото му, обляно в сълзи лице - гледка, която никога няма да забравя. Когато се поуспокои, той се изправи, пристъпи към мене и с треперещ от вълнение и сълзи глас ми каза, като ме прегърна през рамената:

- Младо майсторче! Гледай - ето тук, гдето съм стъпил сега и плача, беше моят окоп, в който лежах заедно с братята руси и отблъсвахме едно подир друго яростните Сюлейманпашови пълчища, дето напираха като скакалци към върха. И сега сякаш чувам грозния им грак: „АллахI, Аллах!, Аллах!“. ... и виждам смъртта, която вилнееше в нашите тънки редове. Пушките ни се бяха зачервили от стрелба, а кръвта ни течеше като ален ручей по тия скали тук - и руска, и българска, но никой от нас не отстъпи дори и една крачка назад. Имал съм късмет - останах жив и дори съм касиер на Строителния опълченски комитет. Сега те моля като баща. Заеми се със строежа на паметника, майсторче, не се плаши от планината. Та това е Стара планина, а тя никога не е била враг на българина. Искам да видя завършен тоя паметник, дето е почнат тук, целият български народ го иска, пък тогава да легна в земята, заради която проливахме кръвта си тогава.

Сякаш мравки полазиха по гърба ми! И решението, истинското, от което няма връщане назад, взех тъкмо пред него. Рекох си, опълченецът господин Киров и другите като него, българи и руси, не пожалиха живота си за свободата на България. Сега над нас не свистят куршуми, не се пукат смъртоносни гюллета над главите ни! И аз съм взел да се плаша от някакъв си вятър! Мъж ли съм аз, или баба, българин ли съм, или не съм българин?

Слязохме обратно по склона на върха в село Шипка и там отседнахме в гостилница „Орлово гнездо“ на Христо Загоров. Похапнахме, почерпихме се, поприказвахме. Тук подписах договора, който ми беше предложен от Опълченския комитет, без много-много да се зачитам в него. Другите се върнаха в София, а аз преспах в селото. На сутринта се вдигам и заминавам за Варна, за да взема „тайфата“ си - осем души дюлгери от моя дралфенски край с инструмента. След това отидох в родното село на баща ми - Ганчовец, откъдето след мене тръгнаха още петима души строители.

Върха Свети Никола стигнахме едва привечер, през село Етъра, Габровско, натоварили на катъри багажа си - инструмент, завивки, храна. Нямаше къде да се спи, защото бараките, строени някога от Илия Мъглов бяха отдавна порутени и необитаеми. Наскубахме суха папрат, каквато имаше в изобилие наоколо и си направихме леговища из валожините и камъните. Достраша ни да легнем в гората на завет, макар че беше съвсем наблизо. Хвърлихме върху папратта по една козинява черга, завихме се с друга и както си бяхме с цървулите и абите, легнахме, па метнахме и кожусите отгоре. През нощта излезе буран, който ни разбуди със страшния глас, заечал в горите наоколо. Надигнахме изплашени глави, а остри камъчета ни заудряха като сачми по лицата. Завихме се ние през глава, никой не смее да мръдне. Съмване нямаше сякаш! И когато най-после се пукна зората видяхме, че сме затрупани с пръст и дребни камъчета, свлечени от върха. Не можем да се измъкнем от постелите си, сякаш бяхме живи погребани. Станахме сковани от студ и като тракахме със зъби, се загледахме в дивите и дивни старопланински върхове, които като венец ни обграждаха, облаците ту ги отвиват, ту ги завиват. А вятърът реже и пърли, не ти е работа. Стана наистина страшно. Случайно ли мислиш народът е кръстил тази планина Балкан? Та Балкан значи мед, но означава и кръв! Един от работниците ми вика, обърнал се с гръб към вятъра:

- Пеньо, агаджим, докато не сме почнали, да ставаме и да се махаме оттук. И ние жени и деца имаме, не сме си намерили кожата на пътя, я! Не виждаш ли, че този строеж е нахапана чушка! Пчелата не бяга от меда.

И си скътаха хората багажеца, па подгониха катърите към Қазанлък. Тогава работа за дюлгери, като никога - много. Току-що земетресението беше сринало град Пловдив. А аз? Какво да правя аз, който съм дал дума вярна пред опълченеца Киров и пред себе си? Как да я престъпя? За мене казана дума - хвърлен камък! Нима ще излъжа хората, дето ме направиха човек и ми гласуваха такова доверие?

Слязох в село Шипка и по телефона се обадих до комитета в София. Оттам генерал Лазаров ми каза:

- Майсторче, няма да мърдаш от село Шипка, след малко ние пристигаме с аероплан. И наистина, само след два часа време, при мене в гостилницата влязоха генерал Лазаров, архитект Иван Данчов и господин Киров. Генералът ми рече:

- В тебе ли е договорът?

Подавам му го аз и той го скъса на четири, без да го разгъне:

- Тоя договор е невалиден вече. Ще работим по друг начин, майсторе, от днес Опълченският комитет ти дава карт бланш!

Изглежда, че по пътя са обсъждали създалото се положение, защото господин Киров каза:

- Пеньо, от тебе ще искаме само ръководство и организация на самото място. Комитетът ти дава най-широки пълномощия. Ще потърсиш работници - балканджии от Габровско и Дряновско, защото те са хора жилави и корави, знаят какво е Балканът и не се огъват пред никакви трудности. На тебе ще плащаме глобално по осем хиляди лева месечно, а на твоите работници ще плащаш толкова, колкото ти поискат, стига да си заслужават парите. Ще се отчиташ по сметкоразписки, ти ще плащаш заплатите, а пари ще теглиш от банката в Казанлък. Паметникът трябва да стане, България няма да ни прости никога, ако не го направим сега.

И като се вгледа в очите ми, рече:

- Стоиш ли още на думата си, дето ми даде горе на върха?

И това беше.

 

(Следва)

 

Мойсей Мойсеев

Из очерка „От обич и гранит“ /“Съдби и сърца български“, 1988 г./

Пеню Бомбето - завършил строежа на
Паметника на свободата.
Снимка от архива на Стефка Кьосева -
внучка на майстора

Част от запазените чертежи, ОДА - Габрово

Част от запазените чертежи, ОДА - Габрово

Част от запазените чертежи, ОДА - Габрово

Опълченецът Тодор Киров - секретар-касиер на
Инициативния комитет за изграждане на
паметника и съпругата му Тонка, 1928 г.

Снимка от архива на Стефка Кьосева - внучка на Пеню Бомбето

Момент от строителството на паметника

Момент от строителството на паметника

Момент от строителството на паметника

Момент от строителството на паметника

Момент от строителството на паметника