Лазаруването се запазва като обичай до началото на XX век

Стар и позабравен момински обичай със следи от древните етнически обреди, е лазаруването. Свързан с пролетното събуждане на природата, мечтите и надеждите за благоденствие и задомяване, той е своеобразна реакция на младостта към оживялата природа.

От езическите вярвания е останало поверието, че девойка, която е лазарувала и се е „кумичила“, не може да бъде похитена от змей. От по-близки времена е народното схващане, че тази девойка може да се момее, т.е. да очаква сватове и да се ожени. Лазаруването се смята за начало на моминството – тогава за пръв път момичето получава правото да се облича и държи като мома.

Подготовката за обичая започва от празника Св. 40 мъченици, а самото лазаруване е на църковния празник Лазаровден – предпоследната събота преди Великден. Участници са само момичета, разделени обикновено в две групи: до 12 години и до 15 години. По-малките лазаруват, за да разучават игрите и песните. В някои райони на страната лазаруват само големите момичета. Преди празника те се събират и под ръководството на по-възрастна жена, разучават песните и игрите на лазарките, определя се кои момичета ще пеят, кои ще играят, избира се водачка на групата – най-голямата или най-високата девойка.

На Лазаровден, рано сутринта, облечени в близки по кройка и цвят сукмани, престилки, забрадки, лазарките започват да обикалят селото от последната къща. Важно от облеклото им е да има в него елементи от невестински накит – знак за израстването на девойката. Лазарките носят нанизи от три реда пуканки – елемент от сватбената обредност, а в косите си закичват цъфнало пролетно цвете.

Те са добре дошли във всяка къща. В песните си припяват за всеки от членовете на семейството – мома или ерген, дете или стар човек, като отправят пожелания за плодородие по ниви, лозя, жива стока, но главно място се отделя на мотивите с любовно-женитбен характер. Ето една лазарска песен за ерген:

„А бре, момко, неженко,

що та мама не жени,

що ти пръстен не кове?

Ляла е мама и ковала,

до две гривни изляла,

трети пръстен аламен,

ала няма прилика.

Прилика в село, Лазаре,

наша крайна девойка“.

Тези песни се пеят само на Лазаровден, под техния съпровод част от групата играе ръченица и размята във въздуха кърпи „резници“ (сватбени кърпи). С приключването на танца, водачката на групата хвърля кърпа на рамото на възпетия, а той връзва в нея пари. Стопанката на къщата дава на лазарките яйца с думите: „Заповядайте от мен малко, от бога много! Бъдете ми живи и здрави и догодина пак заповядайте!“.

Събраните продукти и пари се поделят между лазарките или се дават на бедно семейство, и то да се почувства весело на този ден.

Моминските пролетни игри продължават и на следващия ден – неделя на църковния празник Цветница (Връбница) с обичая „кумичене“. Лазарувалите моми отиват на реката или близък поток, изплитат от върба малки венчета, като всяка си го бележи с конец, преплитане, украса. Венчетата се пускат едновременно във водата. Момичето, чийто венец стигне първи до определена граница, се избира за „кумица“, „кръстница“. Всички отиват в дома на „кумицата“, която слага обща трапеза. След „кумиченето“ момите „говеят“ – не говорят на „кумицата“ до Великден.

Привечер на селския площад се играе за пръв път лазарското хоро, към което се присъединяват момци и други девойки, хорото се сключва – първото сключено хоро след Великденските пости.

Лазаруването се запазва като обичай до началото на XX век, но загубва своята обредност. Организирането на празника се поема от училищните ръководства. В него участват момичета и момчета от I-VII клас. Събраните от лазаруването пари се използват за закупуване на книги и пособия за училището.

 

Даниела Тодорова – Дабкова

Специализиран музей за резбарско и зографско изкуство – Трявна

 

Снимка от архива на фотографа Никола Сърнев,
озаглавена "На Лазаруване в трето отделение"