Трявна и тревненци през погледа на един френски пътешественик

Днес публикувам откъс от пътеписа на френския финансов инспектор Емен Кейе от лятото на 1884 г., озаглавен „В България и Румелия“, отпечатан година по-късно в Париж. Изданието е плод на тригодишния му престой в Княжество България, като личен съветник на княз Александър I. Дневникът му, воден по време на пътуването му из България и Източна Румелия, е изпълнен с много интересни наблюдения за българския бит и култура през погледа на един западноевропеец. По време на обиколката си из България, той посещава и Трявна, и ни оставя едно вълнуващо, колоритно описание на бита, нравите, традициите и майсторлъка на тревненци, такива, каквито ги е видял и усетил през далечната 1884 г. През 2006 г. софийското издателство „Полис“ издава пътеписа на Кейе в превод от Георги Пеев.

 

Глава VII. Индустрията в Габрово – Янтра – Местният патриотизъм – Обител на фабрикант на шаяк – Бижутер – Ресторант – Български нрави – Пътят от Габрово до Трявна – Семейството на ханджията – Мечтата на гражданите на Трявна

16 май

/…/

В Трявна пристигането на две звънтящи коли се превръща в събитие за селото, което пресичаме надлъж, без да открием и следа от хан. Един жител ни завежда до строяща се къща, в която никога не бихме разпознали единственото място за подслон. За щастие, на партера няколко стаи са завършени – бели и чисти, все още девствени в техния кратък живот. Дивани, покрити с плат, изтъкан от домакинята, ни предоставят удобни места за почивка; ето защо липсата на легла не ни огорчава прекалено много.

Домакините правят всичко, за да ни посрещнат добре. Съпругът е около 30-годишен мъж със замислен поглед. Лицето на съпругата е нежно и приветливо. Тя е приятна жена, което означава сръчна и възпитана, без да се държи раболепно. И двамата изглежда обожават децата си, чиито лица изразяват любопитство; то проличава навсякъде, където чужденците представят интересен спектакъл, като бършат носа си с носна кърпа, силно се смеят и говорят на непознат език.

Второто по възраст момче е рядко хубаво. Едно малко момиченце на 5 годинки бързо ни става най-добрата приятелка; позволено му е дори известно интимничене след кратка консултация с майка му, на която то отива да докладва след всеки звънък смях.

А яденето? Туристите, които не си признават, че пътувайки из България, се вълнуват повече от своя стомах, отколкото от музите или красотата на природата, дори да са поети, са или позьори, или лицемери. Обещават ни мляко и агнешко - тази нещастна жертва на сезона, само споменаването на която миналата година беше достатъчно, за да ми прилошее, след като в продължение на 63 дни се храних само с това добро, но скучно животно. Все пак аз настоявам да оставят животинчето на грижите на майка му и да не го убиват.

Ние се подготвяме да се храним като през Античността - на земята, излегнати върху диваните, когато нашият домакин с гордост ни донася една взета назаем от съседа маса и столове, издялани с брадва от дънерите на дъбови дървета. Радостта от дегустацията на пушения език не ни пречи да забележим през отворената врата множеството сенки, превъзбудени от любопитство. Когато трепкащото отражение на нашата свещ ги осветява, очите им заблестяват като на вълци; следва едно общо разбягване, придружено от приглушен смях.

Ние доставяме на селото повече забавления, отколкото то е преживяло през петте столетия османско владичество.

По кафено време ханджията ни прави протоколна любезна визита. Той сваля връхната си дреха - или за да ни почете, или за да не му е толкова топло, а след това и ботушите – вече със съвсем необяснима цел. Явно гори от желание да разбере какво ни води насам, което се подразбира от само себе си и ни развеселява. Но той говори само на български, а нашият главен преводач в момента се разправя с коларите. Онези, които са пътували в чужбина, знаят как благодарение на една-единствена позната дума по интуиция се разбира цяла фраза и каква голяма роля играе пантомимата, за да се запълнят дупките в речта.

Домакинът, който има много бърза мисъл, се пробва в тази игра на гатанки и разговорът следва логиката без големи трудности. За да бъде разбран, нашият събеседник използва цялата страст, на която е способно българското сърце, когато се заговори за интереси и печалби. Ще предам разговора в резюме.

Трявна е малко село, което обаче е индустриализирано и би могло да се превърне в цветущо място, ако се намерят пазари за стоките му и се направят пътища. Иначе тук идват 3-4 пъти годишно винаги едни и същи търговци, които изкупуват на едро, на ниски цени поради липсата на конкуренция, част от изработената продукция. По този начин изостаналата стока се натрупва. От друга страна, липсват свободни пари, за да се закупят материали, и така хората използват само местна суровина, т.е. вълната от овцете. Единственият път, който ги свързва със света, е познатият и на нас. Той е резултат от дейността на Мидхат паша, чието име всички в долината произнасят с уважение и благодарност, въпреки че е турчин. Бедните хора сами поддържат със собствените си ръце пътя – трудна работа, като се има предвид, че той отчасти е разположен върху подпорни стени, всяка година отнасяни от пролетните дъждове. Ето защо е удивително, че с изключение на няколкото трудни за преминаване участъци пътят е изряден.

Мечтата на Трявна е да се съревновава с Габрово. Това може и да стане, ако правителството се постарае да завърши започнатия път, който води до Стара Загора и оттам - до Ямбол, където железопътната линия ще го свърже с Цариград и Пловдив. Така жителите на долината ще продават продукцията си в Източна Румелня и ще си набавят толкова необходимите им суровини. Габрово има прохода Шипка, Троян – Троянския проход, единствено Трявна е в „задънена улица“. Ако държавата изгради техния път или им помогне да го завършат, а след това ги обложи с по-сериозни данъци, никой няма да се оплаче. Това разсъждение не е лишено от логика. Няма да бъде справедливо да не отчетем, че правителството на княжеството е доста затруднено и не едно невидимо „вето“ парализира неговата дейност, но също така трябва да се констатира, че и тук, както и другаде, съществува неразбирателство между управляващите и повечето управлявани: първите се занимават само с политика, а вторите обръщат внимание само на търговията и индустрията. Много логично гласоподавателите от Трявна са избрали за свой депутат г-н Г., който строи сега в селото една фабрика за шаяк по европейски маниер. Те много разчитат на него и на неговите усилия, които до този момент са безрезултатни.

След лекцията по политическа икономика следва игра на карти. Бащата и хубавото му дете отварят широко очи и я следят с интерес. Тя завършва в момента, когато ни приготвят леглата. Имаме крещяща нужда да си починем от предишните нощи.

Глава VIII. Трявна (продължение) - Сутрешни впечатления - Малките занаяти – Религиозната скулптура и живопис – Църквите – Учениците - Качествата на българския народ - Сбогуване – Амбулантните търговци на руски картини - Стръмният мост - Дряново — Монархически конгрес в Ганчовец – Български поет — Велико Търново – „Бела Бона" - Градът - Курс по история на лунна светлина

17 май

Благословена да е Трявна! Спах като младенец и се събудих само за да видя как вали дъждец. Слънцето скоро ще се покаже. Един рибар от нормандските брегове би казал, че ръми, а ръмежът е израз и на спокойствие. Земеделец по душа, аз се наслаждавам на това затишие. Дори и кокошките замлъкват; котката се протяга и се прозява безшумно; седнал на едно стъпало на стълбата, по-малкият син учи уроците си преди да тръгне за училище. Малкото сестриче ме забелязва. Грижливо сресана и облечена в красива червена рокля, тя се приближава и протяга устни, за да получи „бучка захар“ - упражнение, което тренирахме вчера и от което тя е запазила хубави спомени.

Дъждът спира; ние се размотаваме из селото, придружени от ханджията. Ето ни пред един възрастен занаятчия с очила, изработващ колани, каиши и седла от фина кожа. Заедно със съпругата си той работи в една зле поддържана, но пълна с птици и дълбоки сенки градина. Качва се на горния етаж и ни донася една юзда, украсена със златни филиграни и пискюли, изработена много изкусно. Цялата конска амуниция струва 400 гроша (86 франка), т.е. почти без пари. Най-голямата му гордост е, че клиент му е бил и Мидхат паша.

Занаятчийски работилнички за шаяк, за гайтани, ателиета, където се изработват бурета за ракия, по-големи бъчви за вино или олио и дори веялки. Магазинчета за кожени изделия, пълни с всякакви кожи - от вълци, лисици и диви котки. Много ковачи, занаятчии, изработващи подкови и пирони. В пещите използват дървени въглища. В Балкана, на около два часа път от Трявна, има мина, частично експлоатирана от един българин, чиято незначителна продукция стига до Търново, оскъпена с транспортни такси, възлизащи на над 30 франка за тон. Още не е изяснено към кой геологически период принадлежат тези въглища. Докато някои ги отнасят към вторични терени, други ги свързват със специфични каменовъглени терени и по-точно с тези, формирани между вторичната епоха и терциера. Резултатите от наскоро предприетото от г-н Тула изследване може би ще дадат отговор на този въпрос.

Навсякъде ни посрещат с много доброжелателство и сърдечност. Отвътре домовете са изключително чисти. Момиченцата, повечето от които са хубави, са заболи цветя в косите си. Няма жилище, което да не е украсено с рози, лалета или разцъфнали клонки. Това население, на пръв поглед неуко, крие деликатни и нежни инстинкти.

Минавайки покрай едва различимата под формата на сайвант църква /* църквата „Св. Архангел Михаил“/, решаваме да се отбием в нея. Изненадата ни заковава на прага. В полумрака на мъгливия ден вътрешността на храма ни омагьосва. Иконостасът е чудо на изработката в испански стил. Три порти се отварят между извити колони, обвити с позлатени листа. Пространството между портите е изпълнено с 12 пана с фигури във Византийски стил в човешки ръст, изрисувани в хубав нюанс на въгленово-черно, като дрехите са подчертани с позлата около главите има ореоли от ковано сребро. Над тях са наредени други 4 по-малки пана, изработени в същия стил. Тази галерия от персонажи се губи в изобилие от релефни скулптури; възхищаваме се както на добрата им изработка, така и на богатството от мотиви. Дванадесет сребърни лампи, провесени на 3 м. от земята, са разделени от щраусови яйца и емайлирани кълба - явен спомен от украсата на джамиите. Короната над иконостаса се състои от огромен кръст и два Свети Духа с разперени крила. Дървените ленти, които ги свързват, придават на контура леко пирамидален рисунък, в хармония с извивките на свода.

Същото изобилие от скулптури се наблюдава и на амвона, разположен високо, при трона на игумена, върху постамента, където са поставени светите книги и един внимателно нагънат балдахин. Пет кристални полилея допълват общата украса на сградата. Времето, въпреки че църквата е строена преди не повече от 50 години, е придало на този ансамбъл един чудесен оттенък благодарение на златото, щедро положено върху всички изпъкнали части.

В преддверието, запазено за жените, които винаги са изолирани от мъжете в източните църкви, свети картини покриват стените. Всичко в църквата, с изключение на полилеите, е дело на тревненци – и рисунките, и дърворезбата. Разказаха ни, че работниците са искали дневна надница от 2,5 гроша (50 сантима), докато, ако ги наемали турци, цената им била значително по-висока Ето защо, за да не събудят подозрението им, мнозина работели нощно време. Някои от работниците, изградили храма, са още живи. Един от тях влезе заедно с кмета. На излизане стискаме ръката на помощник-окръжния началник. Забелязвам с удоволствие, че моето име, макар и явно принадлежащо на чужденец, не му прави лошо впечатление.

Отстрани на църквата има девическо училище - можем да се до- сетим за това от дърдоренето. Съвсем наблизо общината и държавата съвместно строят ново училище.

Върху моста над р. Трявна тридесетина ученици се прибират от училище под опеката на трима младежи, почти на тяхна възраст. Не могат да не ни направят впечатление външният вид и уравновесеността, които излъчват тези млади хора,

Българите си имат и своите недостатъци – кой ли ги няма, но те са предразположени да възприемат не с апломб и бурно, а спокойно и продължително обучението и знанията, за които народът е зажаднял. Мога да посоча много примери за това упорство и това самочувствие, които карат българина многократно да се връща към даден проблем, докато го обхване цялостно, без да се ограничава с повърхностно запознаване с него. Той няма да разбере проблема от първия път, даже може да се каже, че ще го възприеме бавно, но никога няма да твърди, че го е разбрал, докато не е сигурен в това. „Приблизителното“ го плаши, трябва му нещо солидно, върху което да стъпи. Отличителна черта на българските училища е, че наставниците и надзирателите там са непознати; дисциплината властва в учебните стаи и децата си помагат взаимно.

В нашите страни, където цивилизацията е стара, обучението отговаря на различни нужди. За мнозина то е приятен плюс - обогатяват мозъка си, така както се украсява холът в къщата, или пък го приемат като задължение, защото така правят всички. Ценени сме в „обществото“ не толкова според количеството на възприетите знания, а по-скоро според това, къде са получени. Принадлежиш към тази институция, така както по-късно ще принадлежиш към определен кръг. Еднакво трудно можеш да се откопчиш както от поставянето на ваксина, така и от практикуваната реторика – също толкова необходимо е да търкаш чиновете в даден колеж, колкото и да си облечен по определен начин. Всъщност сред младите желание да се трудят имат само онези, които се подготвят истински за битката с живота. А в България това се отнася за всички. Там не съществува аристокрация нито по рождение, нито по занятие, нито пък по доходи; може дори да се каже, че и буржоазията все още е в зародиш. Тази млада нация, появила се късно, желае да се издигне до другите - оттук и неосъзнатата страст към знания има силата на инстинкт.

Не се ли подчинява на инстинкта си селянинът, когато, без да каже и дума, развързва кесията си, щом стане въпрос за училище - той, чието скъперничество е пословично и чиято мечта, непрекъснато подхранвана от различни политически агитатори, е да не го обложат с данъци. Същият инстинкт действа и у детето, когато постъпва при някой майстор, при условие че ще посещава и училище, или пък услугата в хана, когото можете да изненадате вечерно време, след тежкия ден, наведен над някоя книга на български или дори на френски език.

Добросъвестността на последните е просто учудваща. По-голямата част от прислугата, която идва в градовете, е почти без пороци. Ето например моят Димитри: хигиената му не е съвършена, методичността и старанието му изглеждат прекалени, но въпреки че е във възрастта на страстите, той е лишен от тях – никога не излиза и се подчинява като войник. Не можеш да му чуеш гласа и ако случайно надзърна в неговата стаичка през свободното му време, намирам го да чете - той знае и да чете, и да пише, и да смята и освен това не е доволен от себе си, защото преди да го „повиша“, той беше на най-ниското стъпало на прислужническата йерархия.

Това, което е най-ценното у един българин, и аз не се уморявам да го повтарям, са невъзмутимостта и самоконтролът му. Дори и в отклоненията си той не прекрачва определена граница и това го отличава от руснака, който, за добро или за зло, живее на ръба. Селянинът от старата генерация пие здраво и това е неговата слабост, но той не загубва разсъдъка си на дъното на бутилката с ракия. Разбира се, гореказаното се отнася за първичния българин. Този, който се отъждествява с т.нар. „средна класа“ и е роден и живял в градовете, не струва толкова. Чиновниците са най-лоши. Младите служители флиртуват с момичетата, играят на карти, посещават кафенетата, месят се в политиката, но не те са типичните представители на нацията. Българският народ в своята огромна маса е с морални достойнства, които безспорно надвишават тези на западните народи, и има много качества, будещи уважение.

Съсед ни уведомява, че един от дърворезбарите, работили в старата църква, живее близо до хана. За да се вмъкнем в малката му къща, прескачаме ограда, по която не се забелязва никаква врата. Ателието му се състои от една поставена на пода дъска и от овча кожа, а инструментите му са няколко длета, резци и една пила за дърво. Показва ни различни произведения, върху които работи в момента. Врата за иконостас, предназначена за едно от съседните села, излиза 420 гроша (84 франка); във Франция същата работа би струвала 4 или 5 пъти по-скъпо. Шарките са толкова красиви, че искам да разбера откъде са взети. Старецът ми казва, че са тукашни и се предават по традиция. Съмнявам се, тъй като мотивите отговарят на идеи или естетически критерии, които са прекалено изтънчени, за да са създадени от самоуки хора. Предполагам, че са донесени от Атон от някой монах, основоположник на това свещено изкуство в Тревненската долина. Защото и днес сред най-добрите български майстори се срещат свещеници. Споменавам това, за да не забравя посещението ни в една друга църква, чийто строеж е започнал през 1853 г. /* Става въпрос за църквата „Св. Георги“, чийто строеж е започнал през 1848 г./. Дори и само поради това, че е по-нова, тя е по-некачествена от другата. Времето е помощник, с който произведенията на изкуството задължително се съобразяват.

Когато идва часът на отпътуването, събираме децата и им раздаваме по някоя пара; няма нужда да казвам, че нашата щедрост отново затвърждава славата ни, която вече е достатъчно голяма благодарение на не особено сполучливия портрет, набързо направен на втория син. Веднага щом се качваме в колата, ханджията почерпва с вино за добър път, а цяла тълпа от доброжелателни изпращачи също ни пожелават леко пътуване. Сбогуването е прочувствено и аз запазвам най-добри впечатления за тези кротки хора.