Преселници от село Етъра, от Габровско и други райони на Централна Стара планина във Варненския край

Във Варненския край по различно време и по различни причини се преселват балканджии от селища в Централна Стара планина. Повод за написването на настоящото съобщение са откритите в Държавен архив – Варна “Възпоменания из живота ми” на Тотьо Толев Зеленодръвски, учител в с. Ново Оряхово, Варненско от 1887 до 1889 г. Роден е в с. Зелено дърво, Габровско (“около 1864 г., 16 януари”) , откъдето получава и фамилията си Зеленодръвски. Първоначално учителства в с. Тодорчетата, Габровско, а след това в две варненски села – Яйла (днес с. Горен Близнак) и Ново Оряхово. След пребиваването си в последното, се завръща в с. Зелено дърво, а по-късно работи като учител в с. Недевци, Габровско.

В своите спомени той дава ценни сведения за заселването на с. Ново Оряхово по време на Кримската война. Там четем: “Селото се намира на юг от Варна на разстояние 6 часа през река Камчия. Образувало се е от Старо Оряхово през Кримската война. И двете села се намират успоредно на Камчията на 1 км. разтояние. През епохата на турското владичество селата Старо и Ново Оряхово са образували едно селище – Дервиш Юван. По-късно те се обособяват като самостоятелни села – Старо Оряхово (Ески Дервиш Юван, Ески Дурвиш Йован) и Ново Оряхово (Ени Дервиш Юван).

Преименуването им е свързано с наличието на много орехови гори в околността. Т. Зеленодръвски посочва и причините за създаването на двете селища: ”Понеже в Кримската война когато минавали французите, англичаните и турците през това село за Русия, то първите биле толково лоши, както и последните, щото дето отивали, жителите на Старо – Оряхово виквали аман от тия неочаквани гости, вследствие на което биле принудени да оставят бащините си жилища и се приселили тук т.е. дето е сега Ново – Оряхово; като си направили къщи най-напред от коруби и дървета, сиреч – колиби.

Местоположението на Ново – Оряхово както и на Старо – Оряхово е твърде красиво. Едно, че тече река Камчия близо до него. От друга страна морето пък се намира на 1–2 километра от него. Трето гората се намира близо до него, в която лятно и зимно време пасат стада: коне, свине, овце, говеда и биволе. Четвърто – лозята, градините и пазбищата, които се намирот от южната страна на селото – всичко това му придава добър изглед и прави добро впечатление на пътника.

Населението на с. Ново Оряхово са “чисти православни българи” и през 1887 г. “брои около 50 къщи”. Тука има жители преселени от село Етъра (Габровско). “Те казват, че са се изселили във време на француското мораабе т.е. в Севастопол – кавгасъ.”

Д-р Л. Милетич в книгата си “Старото българско население в Североизточна България” отбелязва, че в с. Старо Оряхово има 48 къщи, а в с. Ново Оряхово – 56 къщи “еркечани и габровци”.

За преселниците от с. Етъра Тотьо Зеленодръвски разказва, че те “дохождали на това място с бащите си да дялат корита”. За своя поминък тук намират изобилен материал в гъстите гори по поречието на р. Камчия, в Лонгоза. От друга страна земята им харесва, тъй като била черноземна и много плодородна, една от най-добрите в цялата околност. Занимават се със земеделие и скотовъдство, като “най-много развъждат свини” (от породата източнобалканска свиня, черни полудиви прасета, които оставят свободно да се хранят в гората). Възрастните хора от селото разказват, че в миналото се е добивал много дървен материал, който се е товарел и изнасял от пристанището в с. Ново Оряхово. “Селото се намира в ъгъла между Камчията и морето. Но откакто се отворило Варненското пристанище през 1906 г., оттогава се закрило Оряховското.”

Дърводобивът продължава да бъде главен поминък на населението, както преди Освобождението на България, така и след това. Поради това, че балканджията Тотьо Зеленодръвски много интересно и любопитно разказва за живота в едно варненско село, ще си позволим да го цитираме: “Къщите в с. Ново Оряхово са от прост дървен материал и покрити с керемиди. По нейде има да са покрити и с камъш. Повече са едноетажни и измазани с вар или бяла земя.

Откъм хигиеническо състояние селото не е до там здраво, защото край него се намира блато от застояла вода, която се образува от прииждането на Камчията, която не може да се изтича съвършено по причина на вглъбнатото място. Това блато се образува периодически. В него има много риба, папур, от който правят рогозките. Лятно време от него се поражда изпарение, което твърде влияе за пораждането на болести. Тук жителите най-много страдат от блатна треска. Водите му са кладенчеви: гирани (герани – б. а.) и чешми – две, едната до училището, а другата отгоре на баира. Материалното състояние на селото е добро. От забележителните здания както във всяко село са церквата и училището.

Училищното здание се състои от един кат и е паянтосано. Има две стаи. Едната служи за помещение на учителя, а другата – за помещение на учениците. И двете са хубави, широки и големи и отговарят на условията, за които са предназначени. Училищната покъщнина е добра… Това училищно здание е построено след Руско-турската война в 1877 г. Църквата се именува “Успение Богородично”. Тя е направена от дърво, пръст, камък и е паянтосана. Намира се отпред училището през пътя”.

Ново Оряхово се развива и в духовно отношение. За първи път във Варненски окръг учителят Зеленодръвски организира театрално представление в село. Помага му Христо Вельов, родом от с. Етъра, Габровско и един от най-видните и почитани хора, “мъж развит и енергичен за всяко предприятие”. Във Варна те поръчват необходимите за представлението неща – дрехи, завеси и други. “За пиеса избрахме драмо – трагедията “Казак Ахмед” и комедията Михалаки чорбаджи”, а после се даде и “Хубава Стефанка” – комедия из селския живот. Актьорите бяха: учителя от Старо Оряхово, писарите и младежи от селото с първоначално и второкласно образование. На представлението присъства и г-н инспектор Байчев, който много се зарадва от тая ми деятелност и ме похвали”.

В спомените си Тотьо Зеленодръвски прави описание на някои от традиционните народни обичаи в с. Ново Оряхово, които му правят особено впечатление. Той открива известни различия в обредните моменти от обичаите, които е наблюдавал в родното си място в Балкана. Един от тях е “Колада”. По време на постите младежите от селото се събират в училището и започват да учат “ коледните песни двама по двама”. Като останат 3–4 дни до празника, си избират “ един хазаин, когото намерят за добър”. Той се казва “СТАНЯНИК”, т.е. през всичко време от Колада чак до Ивановден, коледниците се събират на гуляй при станяника. Той като получи известието, че е избран за такъв, много се радва на тая почит. Затова приготовлява за гостите си една возилница (грамадна бъчва) вино и закала един особен шопар за угощение. Щом като чукне първа черква на Коледа всички младежи от селото дохождат в черквата и след като се прекръстят и целунат иконата на Спасителя, излизат без да се бавят много и в тъмни зори започват веселието. Наловени на прът под предводителството на един гайдар, захващат да ходят из къща в къща и то като захванат от самия край на селото, пеят коледни песни и изиграват по едно хоро във всеки двор. Селянинът зарадван от това подарява ги с краваи и сланина. Това се продължава докато се изреди цялото село. Всичко събрано като: краваи, сланина и пари се заниса при избрания станяник. От първия ден на Коледа се започват голяите и хората у станяника. Сутрин както и вечер все у станяника ядат, пият и се веселят. Това се продължава чак до Ивановден, в който ден си вземат сбогом със станяникът. Тук има да забележа, че и момите присъстват на веселието”.

Друг обичай, който се изпълнява на Ивановден и впечатлява балканджията, е наречен от него “ден за къпане“. “Младежите тръгват с гайда по кръчмите и пътищата да ловят хората, за да ги къпят. Тука се започва наддаването. Един от младежите каже, аз давам 10 оки вино, окъпете еди кой си. Друг каже – аз давам 15 оки, окъпете него и т.н., докато едната страна пропадне и склони да го окъпят. Тогава отново запищява гайдата и тръгват всички към определеното място за къпане. С каквато щеш премяна, скъпа или проста, кожух, подшит с вълчи или лисичи кожи – не гледат. Улавят те синковците, че хайде в копката. Студ, че се пука дърво и камък, а на обречения за къпане само главата му се подава от копката. Случва се понявга, че от такова къпане по Ивановден, напълват по една возилница с вино (грамадна бъчва с вино – б. а.). Аз бях очевидец, като взеха на един македонец от с. Чифликът (с. Долен чифлик – б. а.) 40 оки вино, само и само да не го къпят, понеже беше със скъпа шуба и с парадните си дрехи. Колкото вино съберат, захващат да го пият от тоя ден чак до Велики заговезни. Като през вечер, през два се събират всички на кръчмата и там голяят по цели нощи, пеят и свирят с гайдата”.

Тотьо Зеленодръвски прави любопитно описание на Бабинден. Интересно е уважението, което изразяват бабата и младите булки към учителя и свещеника в селото. Рано сутринта на празника те им занасят по една прясна пита, печена кокошка или патка и бъклица с вино. А дойде ли денят на Велики заговезни, “всички са опрощават с цълуване ръка на по-старите, а те младежите помежду си си правят пардон и всеки си отива по работата. ”

Твърде странно е описанието на Лазаровден в с. Ново Оряхово: “Дойде ли Лазаровден, всички моми се събират в една къща, дето си избират предводител – една мома, която се нарича “Боян”. На нея дават един голям чук в ръката и на чука привързват една бяла кърпа. Тя се назначава, да води редицата и да върти чука с едната си ръка, същевременно всички играят на ръченица; като сегиз-тогиз поглеждат “Бояна”. Тъй уловени на хоро ходят из къща в къща, да събират яйца. Каквото съберат, всичко се заниса у “Боянови” и през Великденските празници се събират на гости заедно с ергените. Този обичай според тях се казва “Лазарица”. В него пеят разни песни из юнашкия епос”.

След двегодишно учителстване в с. Ново Оряхово, Т. Зеленодръвски решава, да се върне отново в Балкана – в с. Зелено дърво. До там пътува с каруцата на Нистор Стоянов, който искал да види родното място на своите родители – с. Етъра, Габровско.

По време на проучвателската си работа в селата Старо и Ново Оряхово записахме спомени и на други възрастни хора, чиито предци са се преселили от Габровско в този край. Така напр. информаторката Стойка Липчева Колева разказва, че бащата на нейния свекър идвал тук да прави гаванки и се заселва в “долното село” (с. Ново Оряхово). Това вероятно е станало след Освобождението на България, тъй като тя казва, че “турците се изселвали и продавали земи и къщи”. От тях си купил имот и трайно се установил в селото. Тук продължил да упражнява своя занаят – правел дървени лъжици, нощови и гаванки. А неговият син продължава традицията в дървообработването, като се научава да изработва черчевета за прозорци.

Калина Колева (р. 1916 г.) от с. Старо Оряхово разказва, че баща й е дошъл тук от Габрово като дете (след Освобождението на България). Чичо й продавал пестил във Варненския край. Харесал селото, решили, че тук има добри условия за живот и цялото семейство се преселило в с. Старо Оряхово.

Търсейки благоприятни условия за живот и поминък много фамилии от Габровско и други селища от Централния Балкан се преселват в съседни на с. Старо и с. Ново Оряхово села, разположени по поречието на р. Камчия, в Лонгоза. За това съобщава и д-р Любомир Милетич. Той посещава с. Гроздьово (Мост, Кюприкьой), Варненско и отбелязва: “Това е старо село (у Джорджича “Моs”) , което се намира до самата Камчия и то южно от нея и югоизточно от Провадия, и което днес се нарича освен с турското име Кюприкьой (българите го произнасят “Кюприкюв”) и със старото си българско име “Мост”, сега се казва още и с едно трето име Под, защото още преди последната война там вече нямало стария мост, а се минавало през Камчията с “под”, от което останало такова име и на самото село. От “ерлиите” в туй село има малко останки, а всички други от българските жители са пришелци балканджии, и то от Тревненско, от Габровско и др., доселени тук след Кримската война”. И след Освобождението на България в селото идват преселници от Габровско.

A в съседното село Горен Чифлик първите балканджии идват още в края на XVIII в. от Габровско. През 1820–1830 г. се преселват българи от Габровско и Търновско. Един от първите заселници е Пею Коев от Габровския край. Селото се намира на северните склонове на Коджа Балкана, в близост до Лонгоза и тук преселниците намират благоприятни условия за живот. Жителите на селището с гордост твърдят, “че с. Горен Чифлик е известно из цялата страна със своите гори, пасища и добри почвени условия“. Разположено е в Камчийската долина. Вековните гори допринасят за развитието на скотовъдството и земеделието.” След 1920 г. в селото пристига Петър Габровски, който открива тук железарска работилница. Няколко габровски семейства се преселват и в съседното село Венелин (Сарадър, Саръдър).

Във Варненския край габровци се заселват и в други селища в полите на Източна Стара планина, по долното течение на р. Камчия. Така например в с. Долен Чифлик (днес гр. Долни Чифлик) през 1870 г. идва да живее Цоню Пенчев от гр. Габрово и донася грънчарския занаят. След Априлското въстание през 1876 г. тук се преселва и Симеон Колев от гр. Габрово, грънчар по професия и заможен българин. Те и други семейства на балканджии живеят в тъй наречената “Горна махала”, докато в “Долната махала” живеят преселници от Македония.

В следващите години в селото идват и други семейства от Габровско. През 1908 г. от 127 къщи, в 10 живеят цели родове от Балкана. Това са Димитър Петров, Велчо Дянков, Кою Андреев, Васил Петков – бърдаря, Симеон Стоев – грънчаря, Мануш Коев – хастамануш, Велко Стоев – грънчаря и от рода Цоневци – Недко, Стоян и Кольо Цоневи.

В близкото до гр. Долни Чифлик село Голица през 1865 г. като учител работи поп Игнат от Габрово, който заедно с учениците си е записан като спомоществовател на Поучителното евангелие, издадено в Нови сад през същата година.

Преди Освобождението на България няколко семейства от Габровско идват в с. Равна гора. В близкото село Солник също живеят преселници от няколко селища в Централна Стара планина.

И в още две села по поречието на р. Камчия – с. Янково и с. Бял бряг се заселват балканджии. След Кримската война тук идват няколко семейства – градинари от Търновско (с. Вонеща вода и др.) и си правят градини край реката, в Лонгоза. Новост, която донасят в този край, е че в края на бахчата (зеленчуковата градина) засаждат черничеви дръвчета и започват да отглеждат буби. От тях по-късно започват да правят коприна. Произведените зеленчуци те разнасят с дървени каруци по околните села – Ново Янково, Жълъд, Друмево, Бял бряг и др.

След Освобождението на България в с. Янково идват преселници от селища в Габровско, Търновско и Ловешко – Плачковци, Гърневци, Кисийците, Априлци др. Много им харесва мерата за скотовъдство. В селото балканджиите живеят заедно с преселници от Мала Азия и турци. Информаторът Иван Добрев (р. 1915 г.) разказва: “Търновците се смятаме за по-културни. Говорим чист български език. При нас е запазен адета (обичая), женим се само помежду си (балканджии – б. а.), а някои от ергените ни отиват в Балкана, за да си вземат жени, щото балканджийките са много работни”. Тук те съхраняват и подържат характерната си и специфична кухня: “Търновка да ти наготви, да се наядеш!”.

От търновските села в с. Янково идват майстори, които правят тук на място дикани от леко дърво – върба или липа, които са в голямо изобилие по този край. Много от къщите и плевните в селото са правени от зидари – търновци, които ги строят от кирпич и камък.

От същите майстори са построени и къщите в с. Бял бряг.

В съседното село Друмево от Габровско и Севлиевско идват дюлгери, “да правят къщи”. Първоначално работят тук от пролетта до есента, когато се прибират при семействата си в родните места. Със спечелените пари купуват храна – жито, царевица и др. Тъй като в Балкана “ги гони гладът” и поради по-добрите условия на живот в този район, започват масово да се преселват цели родове. Първите балканджии в с. Друмево идват през 1901 г. Това са: Стою Цонев от с. Гъбене, Габровско, заедно с още пет семейства; Васил и Пенчо Георгиеви от с. Дебел дял, Габровско и Райко Стоев от с. Купен, Габровско. Най-масовите преселвания са през годините 1903–1907, когато тук идват 61 семейства от Габровските и Севлиевски села – Дряна, Дебел дял, Топлеш, Чадърлии (9 семейства), Стоките (25 семейства), Кръвеник, Маришница, Угорелец, Музга, Райковци, Тодорчетата, Жълтеш и др. След като се заселват в с. Друмево, те си купуват ниви и къщи. Жените обработват земята, а мъжете продължават да строят къщи в района.

За задоволяване на своите духовни потребности балканджиите решават през 1922 г. да построят църква в селото. За целта събират средства от подарено жито и пари, полагат безвъзмезден труд за направата й. Групата майстори са от Троян, ръководени от Цаньо Митев Перето /* Бел. Г. Иванова – Най-вероятно става въпрос за тревненски майстор, родом от к. Ошани/.

При заселването си в с. Друмево балканджиите запазват някои специфични черти на своя бит и култура. Така напр. според разказа на информаторката Неда Лалева Колева (р. 1905 г. в с. Дебел дял, Габровско) свекърва й, която е от Тревненските колиби, когато се преселва тук през 1907 г. продължава да носи до своята смърт характерното забраждане – “сокай”. Балканджиите пренасят в този край и грънчарския занаят. Иван Грънчарят правел делви, паници и стомни, които дотогава местното население купувало от идващите от Балкана търговци и занаятчии.

И в други райони на Североизточна България в годините след Кримската война, преди Освобождението на България от османско иго и след това, през първите десетилетия на ХХ в. се преселват балканджии от различни селища в Централна Стара планина.

Така напр. след Кримската война в с. Брестак, Варненско пристигнали от Габровско многолюдните родове на Пенчоолар и Илийчоолар, а от Търновско дядо Цвятко със семействата на братята си. В гр. Белослав след 1814 г. дошли заселници от село Шиковци, Габровско. А в с. Градинарово, Провадийско през 1873 г. се заселват няколко семейства от с. Бичкиня, Габровско и от с. Игнатовци, Дряновско. В с. Ботево през 70–80-те години на XIX в. трайно се настаняват българи от Балкана – Търновско, Еленско. През 30-те години на ХХ в. в селото се установява нова група балканджии, които работят като занаятчии. В с. Казашка река (Казак дере) идват преселници от Тревненско през втората половина на ХIХ в. По същото време се установяват да живеят в с. Синдел няколко семейства от Елена. След Освобождението в с. Житница, Варненско “за имот” идват големите фамилии Дончеви, Караиванови откъм бедните габровски села”. С градинарство в селото се занимава главно преселникът от с. Боженци, Габровско Гатю Дончев. Той имал градина, около 10 дка край река Сукур дере. Разнасял зеленчука си из околните села – Тръстиково, Падина, но и по-далеч – с. Гроздьово, с. Цонево и другаде. Продавал зеленчука си срещу жито, царевица, яйца. Отглеждал картофи, пипер, домати, краставици, чесън и др.

Във Варненския край (гр. Белослав, гр. Вълчи дол и в селата: Тополи, Оборище, Звездица, Слънчево, Величково, Казашко, Бояна, Виница, Тръстиково, Брестак, Каменар, Константиново, Приселци и др.) се преселват много градинари предимно от селищата около Елена, Търново и Горна Оряховица.

През първите десетилетия на ХХ век в с. Доброплодно компактно се заселват балканджии от Габровските и Севлиевски колиби. Само за 2 години (1901–1903 г.) идват 20 рода от махалите и селата Геновци, Руйчовци, Тодорчетата, Войновци, Рустовци, Дебел дял, Бойчиновци и др.

Търсейки по-добри условия за живот, балканджиите от Централна Стара планина посещават почти всички селища във Варненския регион, който е важен стопански център и като пътуващи търговци (кираджии). Габровци снабдяват местното население със стоки от първа необходимост чрез разносна търговия. Носят всякаква стока “дърволак” (различни дървени изделия) – крини, лъжици, гаванки, похлупци, солници, паламарки, лопати, нихнитири, бъкели, бъклици, “дървени паралички за хранене”, ракли, станове, свирки и т.н. Oсвен дървени стоки те продават още черен гайтан, ножици, известните габровски ножчета “скравчета”, восък, пестил, калеври, “габровски чейли” (еминии) , катран, пчелен мед, звънци, хлопки, вълна, различни изделия от кожа и желязо. Всяко семейство се снабдява от пътуващи грънчари с разнообразни глинени съдове – стомни, гърненца, делви, гювечи, панички и др. Съобразявайки се с търсенето балканджиите-търговци посещават целогодишно или през различни сезони селата във Варненско. Пътуват с каруци, покрити с чергила. Някои идват в ранна пролет, други – през есента, “по време на харман”, на големи календарни празници и по време на селските събори и панаири. Тогава особено очаквани са габровските сергиджии (правят сергии) , които предлагат различни накити – метални гривни “врахели”, пръстени, стъклени и кокалени гривни, синци за нанизване на гердани и примамващи малките деца сладки лакомства – мента на пръчка, пестил, “лимонада с топчета” и т.н. Някои от тези пътуващи търговци виждат добра възможност да пласират своите стоки, по-добри условия за живот и се установяват трайно да живеят във Варненския регион.

Преселниците от Балкана се отличават с по-висока материална и духовна култура, с по-голяма предприемчивост и често успяват да наложат своите специфични етнографски особености. Макар и преселени трайно в Североизточна България, те не губят връзка със своите родни места. Пренасяйки тук своите традиции, те допринасят за съхраняване на българщината в този регион.

 

Лидия Петрова,

Светлозара Колева

 

Из сборника „Народна култура на балканджиите“, т. 7, 2007 г.

 

Още любопитни сведения за колиби Джуровци

По сведения на краеведа Петър Богданов, колиби Джуровци, седалище на някогашната община Бахрешка, съществувало още от втората половина на 18-ти век. Първоначално, носело името на първия си заселник - дядо Джуро. От 1953 г. било преименувано на село Престой, поради факта, че руските войски „престояли“ известно време там по време на Руско-турската война /1877-1878/.

Първият заселник, дядо Джуро, имал двама братя - Петър и Милю. Тримата дошли от Добруджа, където били аргати при един богат турчин, но се скарали с него и го убили. После избягали и се „скрили в дебрите на Тревненския балкан“. Първо си направили колиба на „Тепавиците“ край Трявна. А местността, където по-късно била построена сградата за пречиствателна станция за питейни води в Трявна, и до днес се нарича „Милювото”.

Първоначално, братята се занимавали с отглеждането на овце. Но мястото им се видяло тясно, затова се преместили в района на днешното село Престой. Джуро си построил колиба в м. „Юрта”, където днес се намират селските гробища. Брат му Петър, се заселил на отсрещния хребет, на изток от „Юрта”. Милю пък се заселил още по на изток от Петър. Така с течение на времето, се оформили трите колибарски селца: Джуровци, Петровци и Милевци, с три отделни гробища.

В регистрите на населените места, уточнява П. Богданов, трите селца се водят като две – с. Престой /Джуровци/ и колиби Милевци, като към последните се числи и махаличката Петровци, макар, че става дума за различни махалички, разположени на две различни рътлини – Петровската и Милевската. С течение на времето, в Джуровци, се обособили 5 махали: Горна, Средна, Кюсешка, Барашка и Долна.

Колибарите от Маневци /дн. кметство Белица/, разказвали, че от Джуровци, навремето се бил изселил „някой си Маню“, който основал колиби Маневци. По думите на Богданов, вероятно това се е случило през втората половина на 18 век. Кой е този Маню, който си построил колиба до тази на дядо Джуро, а после се преместил и основал ново селище – Маневци, от къде е дошъл той, е неизвестно…

Краеведът Петър Богданов записал и кратки биографични сведения за някои от по-известни жители на Джуровци. Един от тях е Грозю Вълчев Бонев /1884-1964/. По сведения на сина му Боню /1927-2010/, той се изселил от Джуровци през 1922 г. и купил тепавицата и валявицата /в днешния кв. Тепавиците/ от наследниците на поп Кою Витанов. От Джуровци са и братята Георги Енчев Цанев /р.1881/ и Грозю Енчев Цанев – Маврото /1873-1961/ - „видни майстори-сградостроители и мостоваци“. Грозю Маврото бил сред най-добрите ученици на Първомайстор Генчо Кънев.

През 1928 г. двамата братя построили каменните мостове на р. Белица – този в с. Вонеща вода, както и моста /под с. Вонеща вода/, на пътя за с. Войнежа. По сведения от П. Богданов, Георги „отстъпил“ на брат си Грозю строителството на моста в с. Войнежа и всъщност, двата моста били построени „окончателно“ от Грозю Маврото. След това той се преместил „на работа“ във Велико Търново, където построил различни частни сгради, както и зданията на Българската земеделска и кооперативна банка; Старата поща с часовника; Института над тунела до Стамболовия мост /при завоя на р. Янтра/; Сиропиталището /1931 г./ в кв. Варуша, пристройка на едното крило на старата болница, Окръжната сметна палата на „улицата за Царевец“, Митрополията в Асеневата махала, хотел „Добруджа” /1933 г./ и др.

По времето на кмета /пълномощник/ на Престой - Цаню Цанев Ашев, селото било водоснабдено, улиците - асфалтирани, основно било ремонтирано и „кметското помещение“. Асфалтирани били и пътищата до махалите Петровци и Милевци, както и уличките в махаличките. Построена била и нова ракиджийница на течаща вода.

Навремето в Джуровци кипял „бурен“ живот, пише още П. Богданов и уточнява, че някога там имало три кръчми, ковачница, кожухарница, шивачница, обущарница, мутафчийница и работилница за веялки. Тогавашното народно читалище с „малка библиотечка“, носело името на Апостола Левски. Началното училище в селото, отворило врати още през 1891 г., а в средата на 80-те г. на миналия век, вече било затворено, заради липсата на деца.

През турско време в Джуровци имало и хан, известен под името „Бонев хан”, строен от Боню Михайлов. Ханът, който работел „усилено“, се намирал на важния път, който водел от Търново за Килифарево и през Дебели рът - Дядов Белчев хан - Даев кладанец – „Бонев хан“ /в к. Джуровци/ - за Аладжов хан над к. Бахреците и от там през местността „Локвата”, срещу к. Бахреци, край върха „Квачка” и през местността „Пясъка” - Малък и Голям Кръстец за к. Яворец и с. Дъбово, или пък през Мъглижкият проход -за с. Мъглиж, и от там за Казанлък и Стара Загора.

На връх „Килимявката” над Джуровци, местните построили вятърна мелница. Там смятали да направят и даракчийница за влачене на вълна, като смятали да използват силата на вятъра за задвижването на дарака. Но инициаторът Манол Митев от Джуровци бил убит в Балканската война и идеята пропаднала. Тогава джуровчанинът Никола Пенчев, който обещал да дари мястото за построяването на даракчийницата, си направил плевня на същото място от струпаните за целта камъни. А даракчийницата построили в селото. За задвижването на дарака, използвали силата на един кон, който се движел в кръг…

 

 

Подготви

Галина Иванова

Сватбата на Грозю Вълчев от Джуровци, 1912-1913 г.
/Семеен архив/

Майстор Грозю Енчев Цанев - Маврото и съпругата му Цана с внуците си,
40-те години на XX в.

Майстор Георги Енчев Цанев

За вчерашните уроци в днешното

Книгата на покойния д-р Димитър Беров – „Път през XX век“, излезе от печат през 2004 г. Имах честа да го познавам лично и може би, затова историите, които разказва, макар и отдалечени във времето, ми се струват твърде близки и свидни. Днес ще Ви направя съпричастни на една от тях, която се случва в началото на професионалния му път, когато работи, като лекар в мина „Лев“ на Кръстец /Плачковско/. Тя не е прецедент за онова време, но уви – звучи твърде актуално и днес…

/…/

На мината се сблъсках за първи път с едно интересно явление в нашата действителност. В амбулаторията на Гръбчево се яви за освидетелстване при постъпване на работа младеж с хубаво кръгло лице, гладко избръснат, със сини очи и лъчезарна, подкупваща усмивка, облечен с голф, карирана риза и синьо таке. Обръщаше се към мене с „колега“ и започна да ми обяснява, че бил студент по медицина в Швейцария пета година. Решил да изкара петата година и завърши в София, но оттам му казали, че за да може да продължи в София, трябва да поработи няколко месеца на някой обект в България и сметнал, че най-подходяща за тази цел е мината. Самият той бил софиянец. Мина ми през ума, че вместо в мината би могъл да работи при мене в амбулаторията и предложих на директора да го назначат. Директорът се съгласи и така лицето Христо Ганчев стана мой помощник, известен сред миньорите като д-р Ганчев. Предложих му отначало да започнем с манипулациите – подкожни и мускулни инжекции, превръзки и други дребни неща, но той любезно отклони предложението ми. „Ние в Швейцария сме подготвени повече теоретически, освен това всяка къща си има свой ред и аз искам първо да се уча от Вас, да възприема Вашия метод на работа“.

Добре! И моят помощник една седмица внимателно ме наблюдаваше, след което започна предпазливо и внимателно да извършва някои манипулации. Много бързо след това разширяваше кръга на своята дейност. Някой път го заварвах да преглежда болни. „Само се упражнявах“ – ми казваше в такива случаи той и лицето му се озаряваше от чаровна усмивка.

Решихме той да остане на Кръстец, понеже там беше изолирано и нямаше никакъв медицински персонал. Д-р Ганчев прие с готовност да бъде в такава изолация и се постави на разположение на целия район. Разпростря медицинската си дейност и в околните села, където получи голяма известност. Пациентите му бяха главно от малките, разпръснати по билото на Балкана селца, и аз нямах представа от какво боледуват и как ги лекува. С течение на времето, дейността му ставаше все по-агресивна. Започнаха да се появяват и признаци на подобрено материално състояние. Станал много активен във вечеринките, които ставаха на мината, където успял да завърже и сърдечни връзки с някои от момичетата от съседните села. Всичко това ме озадачаваше и аз започнах да се безпокоя и да бъда по-внимателен към работата и поведението му.

Един мъглив есенен ден, към края на ноември, беше неделя, спешно ми се обадиха, че трябва да отида на Кръстец, където имало родилка в много тежко състояние. Влак имаше едва след четири часа. Дадоха ми кон, но аз не знаех пътя, а разстоянието беше не по-малко от 15 километра. Конят беше на мината и ми казаха да не се безпокоя – той знаел пътя. Започна едно изкачване по стръмните пътечки през буковите гори и по стари изоставени миньорски пътища. Мъглата беше гъста и имаше видимост на не повече от десетина метра. Предоставих всичко на доброто животно, което успешно се провираше в мъглата през храсталаците и хлъзгавите, покрити с букова шума пътечки, докато най-после изскочихме до самата гара. Там ме чакаха разплакани близките на родилката: „Докторе, молим ти се по-бързо! Д-р Ганчев каза, че положението е много тежко и при това състояние оживявали само едно на хиляда. Само ти си бил човекът, който може да я спаси“.

Влязох в къщата, там, в преддверието ме чакаха разплакани жени и други близки на родилката. В стаята, където лежеше тя, ме чакаше д-р Ганчев, приготвил и изварил в една тенджера гумени операционни ръкавици и всички инструменти, каквито имаше в амбулаторията. Сложи ми ръкавиците, сякаш щях да извършвам операция, с голяма тържественост и артистичност. Аз се озадачих малко от тази атмосфера на напрегнатост, но показността, режисирана от д-р Ганчев, ми подсказваше нещо друго.

Ориентирах се в положението на родилката – всичко беше нормално. Раждането започна и протече без никакви усложнения, без да се намеся по какъвто и да е било начин. Детето изплака силно и по този сигнал над къщата сякаш мина някаква благословия. Лицата на разтревожените хора грейната от радост. Като си тръгвах, те започнаха да ми целуват ръцете – ето, тези ръце дадоха живот на една от хилядата обречени. Аз се смутих от този театър и бързах да отида на гарата.

На другия ден, когато отидох на мината, цялата амбулатория ухаеше на пържоли, а д-р Ганчев ме посрещна сияещ с вечната си лъчезарна усмивка. Добре беше избрал и режисирал момента, когато хората са си заклали прасето!

Беше се сгодил едновременно с две момичета – едното от габровските села, другото – от тревненските. На вечеринката в Плачковци срещу Нова година той присъстваше с двете си „годеници“. И двете се надпреварваха да се грижат една за друга. Ганчев, хитро намигващ ми обясни тактиката си – на едната казал, че другата му е пациентка, болна от туберкулоза, и че и остават да живее само още няколко месеца, като същото казал и по отношение на другата. Добрите и наивни момичета полагаха трогателни грижи една за друга, завиваха се да не изстинат и си предлагаха закуски. Ганчев тържествуваше поради гениалната си режисура.

Аз най-после прогледнах. И без това аптекарят, много по-възрастен от мене, патил и препатил в живота, ме беше вече предупредил – внимавай с Ганчев!

Отидох при директора и му казах, че с назначаването на Ганчев сме направили грешка, че той е непочтен човек и мината трябва да се освободи от него. Директорът само ми каза: „Кажи му да си отива!“.

Ганчев очакваше това и прие съвсем спокойно и даже с облекчение освобождаването си, разбираше, че трябва вече да се измъква от кашите, които беше забъркал. Усмихна ми се и с всичката си любезност и артистичност ми каза: „Довиждане, д-р Беров! Съжалявам, че се разделяме, толкова е приятно да се работи с Вас! Толкова хубави спомени ще ми останат от тука!“.

На другия ден го срещнах по жп линията, отиваше към гарата откъм селото на местната си „годеница“, ядеше бял селски хляб и сланина. Махна ми с ръка и ме дари с най-очарователната си усмивка.

След няколко седмици, една тъмна вечер у дома позвъни възрастен, непознат човек и ме запита познавам ли лицето Христо Ганчев. След като му отговорих утвърдително, ми каза, че бързо трябва да отиде до пощата и веднага след това ще ми се обади отново. При срещата ни след около половин час той ми каза: „Утре моята внучка в София ще се жени за този човек, който се представи за научен работник. Направи ми впечатление, че ходи само с един поизносен костюм и го попитах няма ли други дрехи. Той ми каза, че гардеробът му бил в мина „Лев“, където е работил научна работа при д-р Беров, затова дойдох тук, да разбера как стоят нещата. Преди малко се обадих на моите хора в София да почакат със сватбата! Проверих и на други места. Този човек не само не е следвал в Швейцария, но и не е напускал България само за един ден. Преди години е записал медицина в България, но няма заверен нито един семестър и нито един изпит“.

Замина за София добрият и бдителен старец да спасява внучката си.

След няколко дена ми се обажда по телефона един лекар от Търново, който дал на Ганчев пари да му купи евтини продукти от магазина на мината. Обясних му как стоят нещата с г-н Ганчев. „Не е възможно, той спа у дома и се разговаряхме цяла вечер за Швейцария, където съм завършил. Защо прибираш на работа такива хора?“. „Е, аз само го прибрах на работа, а ти дори го прибра у вас да спи!“. „Не, не е възможно“ – завърши колегата от Търново.

Наивен и доверчив народ сме ние! /…/

Този урок се оказа много полезен при по-нататъшната ми работа!

 

Д-р Димитър Беров

 

* Д-р Димитър Беров е роден на 22 март 1923 г. в гр. Лясковец. Завършил ВНВУ през 1944 г. с 64-ти випуск. Участва във Втората световна война, като ротен командир и офицер за поръчки към щаба на 16-та пехотна дивизия. Награден е с военен орден „За храброст“ IV степен. След края на войната се уволнява по собствено желание и през 1950 г. завършва медицина. Работи като минен лекар, завеждащ Вътрешно отделение и Главен лекар в болницата в Трявна. Един от основателите на Дружество SOS-Детски селища в България и почетен член, със златна значка, на „Киндердорф Интернационал“. Д-р Беров е носител и на Народен орден на труда – златен. На 27 октомври 2010 г. той бе удостоен със званието „Почетен гражданин на Трявна“.

Д-р Беров си отиде от този свят през декември 2013 г.

Д-р Димитър Беров

На днешния Петровден. За една красива икона на един неизвестен зограф от Витановската фамилия

Името на зографа Петър Димитрович от Трявна се споменава за първи път в научно изследване на Мариела Стойкова от НПБИИ. В своя доклад „За дейността на тревненските зографи в Родопите“, публикуван в т. 3 /2012 г./ на Специализиран музей за резбарско и зографско изкуство – Трявна, тя пише за иконата на Св. Богородица Одигитрия от 1816 г., която се съхранява в ИМ- Хасково /на снимката/. И уточнява, че до този момент, името на въпросния зограф, е неизвестно на изследователите на Тревненската художествена школа. Усилията й да открие и други негови творби, се оказват безуспешни. Въпросната икона е спомената единствено в публикуваната от Недялко Димов Кондика на църквата „Св. Богородица“, като името на зографа е разчетено непълно – Петър Димитров. Според Н. Димов, иконата вероятно е принадлежала на стария дървен параклис, на чието място впоследствие е изграден новия храм. От същия параклис, в музейната сбирка към църквата „Успение Богородично“, се съхранява и икона на известния тревненски зограф Георги Димитров. „Изработването на иконите в един храм от двама тревненски зографи, със сходен почерк и идентични фамилии, ни дава основание да предположим, че Петър е брат на Георги Димитров“ – пише М. Стойкова. За Петър Димитрович обаче, липсват архивни сведения. По думите й, вероятно той е придружавал брат си във времето, когато е работил в Хасково, а и е твърде възможно, по-късно да се е замонашил, и поради това да липсват сведения за него в родословието на Витановския род.

Въпросът кой е Петър Димитрович, остава открит за бъдещи научни изследвания.

***

Честит празник на всички именици! Да сте здрави и благословени!

Еленчанинът Дичо Марков - „Българският учител“ с тревненски корен

Родоначалникът на фамилията „Тревненчетата“ в Елена, е Петко Тревненецът, който през втората половина на XVIII в., се преселил от Трявна в Елена. Купил място в „Кисйовската махала“, в центъра на града, между двете улици, които водят за църковния мост до реката, построил две къщи с дюкяни и се заловил за търговия.

Дядо Петко Тревненецът имал трима синове: Марко, Иванчо и Станчо. Марко и Иванчо били добри, честни и почтени граждани, а брат им Станчо – „буйна и смела“ глава, затова и братята му викали „на подбив“ „Дели Сидер“, по името на известния по онова време лясковчанин – Дели Сидер.

Най-големият син на Петко Тревненеца – Марко имал петима сина – Иван, Петко, Дичо, Михал и Йордан и три дъщери, омъжени за добри и състоятелни мъже. Първият син Иван се занимавал с кожухарство, Дичо – бил учител и общественик, а Петко, Михаил и Йордан били търговци. Петко и Йордан няколко пъти били избирани за черковни настоятели на църквата „Рождество Пр. Богородица“, за училищни настоятели и касиери на бакалската каса и на женското благотворително дружество „Съгласие“ в Елена.

Вторият син на дядо Петко – Иван имал син Петко и дъщеря Рада. Петко се оженил за дъщерята на Хаджи Йордан Кисьов – Цанка, а Рада се омъжила за Тодор х. Стоянов Михайловски. През 1874 г. Петко Иванов Тревненчето се преселил в Търново. След детронирането на княз Александър Батемберг, поради политическите си убеждения, емигрирал в Русия, където и починал по-късно.

Третият син на дядо Петко Тревненеца – Станчо, напуснал родния си град Елена и се преселил в Лясковец. Негов син е Марин Станчев, известен с името „Малкия Марин“ в „Миналото“ на Стоян Заимов. Той взел дейно участие във всички „въстанически движения“ от втората половина на XIX в. Често гостувал на братовчед си Дичо Марков в Елена, който споделял политическите му убеждения. Доживял да види осъществена заветната си мечта – Освобождението на България. Бил близък приятел със Стефан Стамболов.

Най-големият син на дядо Петко Тревненеца - Марко, бил заможен търговец, човек – любознателен и честен. Съпругата му, също родом от Елена, се казвала - Съба Радивоева. Както вече стана дума, те имали осем деца, сред които най-ярко се отличил Дичо Марков - заслужил учител, черковен борец и дългогодишен книжар в родния си град Елена и Еленско, както и в други градове и села у нас. Той се родил на 25 ноември 1825 г. При кръщението си бил именуван Радивой, но домашните му викали на галено „Дичко“, „Дечко“ и накрая така си и останал с името - Дичо. През 1833 г., когато едва бил навършил седем години, бил пратен да учи при главния учител в местното училище даскал Андрея поп Дойнов Робовски /* учителствал и в Тревненското училище през периода 1842-1843 г./ и помощника му Никола поп Стоянов. „Следването“ му продължило пет години. Когато даскал Андрея Робовски заминал да учителства в Горна Оряховица, родителите на Дичо го преместили там, после той последвал учителя си и в Лясковец. След това, по настояване на баща си, заминал за Търново да учи гръцки език при тогавашния учител поп Марин от с. Арбанаси. Обучението му продължило три години. През есента на 1843 г. Дичо се завърнал в Елена, където продължил изучаването на старо-гръцки език при даскал Иван Куруниколов Момчилов. При него усвоил и „ланкастерската метода“ (взаимното обучение). Учителят оценил усърдието и подготовката на своя ученик и в началото на 1844 г. го назначил за свой помощник в еленското училище, без възнаграждение. В същото време Дичо, продължил обучението си до 23 април 1844 г., след което, с благословията на своя учител, бил условен за даскал в близкото с. Бебрево, където преподавал в продължение на две години. Поради нередовно изплащане на скромната му заплата, той напуснал еленското село и заминал даскал в търговищкото с. Вардун, където учителствал година и няколко месеца. След това се завърнал отново в родния град, където отново бил поканен за учител в с. Бебрево и учителствал там до 1847 г. В началото на следващата година отново се завърнал в Елена, където заварил своя съгражданин Димитър Стоянов Михайловски, който току-що бил завършил духовната семинария в Одеса. Михайловски го поканил да отиде с него в Свищов, където бил поканен за учител и да „допълни“ образованието си, да усвои „добре“ и новата „ланкастерска метода“. Дичо Марков приел поканата му, но след 4-месечно следване при Д. Михайловски, бил повикан за учител в с. Градец, Котленско, където учителствал четири години /1848-1851/ и за първи път, започнал обучението по новата ланкастерска метода. Докато учителствал в Градец, на големите християнски празници Рождество Христово и Богоявление, Дичо Марков, който бил и „отличен черковен псалт“, съпровождал шуменския гръцки владика Вениамин, който в празничните дни, посещавал балканските села в района.

През 1848-1850 г., когато започнала борбата за черковна независимост, младият и енергичен учител, започнал да обикаля селските църкви и да призовава хората да отхвърлят „фанариотското духовно робство“. Тогава Шуменският владика Вениамин опитал да убеди градешките първенци да изгонят доскорошния му любимец от селото си, но те се застъпили за своя любим и уважаван учител, който основал в селото училищна каса, с която по-лесно да издържат училището си.

През пролетта на 1851 г. Дичо Марков „завързал“ отношения с няколко сливенски първенци, които го поканили за учител в Сливен, като му обещали много по-висока заплата и „по-удобно и хигиенично училищно здание“. Тези обстоятелства, както и жаждата за по-широка училищна и обществена дейност, го принудили да напусне с. Градец и да се услови за учител в Сливен, в „махала Клуцохор“. Тук „се захваща“ неговата най-ползотворна учителска и обществена дейност. Младият даскал „изхвърлил“ гръцкия език от клуцохорското училище и започнал да преподава на български по ланкастерската метода. Понеже нямало „приготвено нищо“ за обучение по тая метода, той трябвало не само да обучава децата, но и в свободното си време, сам да изработва и пише нужните таблици. В Сливен бил известен, като „българския даскал“. Чрез богатия търговец Диямандиев в Браила /Румъния/, родом от Сливен, сливналии успели да се снабдят с редица черковнославянски книги на български език, както и с географски карти за училището и книги, повечето на руски, за училищната библиотека, които търговецът Диямандиев, изпратил даром. Първенците и епитропите на църквата „Св. Никола“ в Клуцохор, предложили на свещениците, в продължение на три месеца, да изучат църковната служба на черковнославянски език, по новите черковни книги, в противен случай - нямало да им позволят до пристъпят църковния праг. Под ръководството на Дичо Марков те изпълнили поръката, което пък, станало повод за малцината видни и влиятелни граждани – гръкомани, да подемат инициатива за „премахването“ на „българския даскал“ от Сливен. В края на декември 1852 г. те подкупили неговия слуга-ученик, който сложил в приготвеното му ядене, ситно счукана отровна гъба - мишеморка. След няколко минути Марков, се почувствал зле – имал силни коремни болки, придружени с повръщане. Разбрал, че е отровен и извикал на помощ съседите си, които донесли прясно мляко и кръв от току-що заклана птица, които изпил и коремните болки след повръщането, постепенно отслабнали, и той бил спасен. На следващата сутрин, целият град узнал за извършеното престъпление. Събрали се множество граждани, които искали да линчуват виновника, който признал, че бил подкупен от приятелите и съмишлениците на гръцкия владика. Така, въпреки злощастния инцидент, който едва не му коствал живота, „българският учител“ добил още по-голяма популярност.

През 1853 г. в родния си град Сливен, се завърнал Добри Чинтулов, който завършил Херсонската семинария в Одеса. Той се условил за даскал в друга част на града, известна, като „същи Сливен“. Двамата училищни и черковни борци бързо се сприятелили. И „деятелно“ се заловили за работа - повели борба против елинизма, за независима българска църква, но в тази борба, много пъти им „преминавало“ през ума и отхвърлянето на „варварското турско робство“. Именно в „такова състояние на духа“, при една разходка из сливенските лозя, Добри Чинтулов написал патриотичното си стихотворение: „Къде си вярна ти любов народна?“…

През зимата на 1854 г. Дичо Марков се завърнал в Елена и на 8 февруари с.г., встъпил в брак със своята съгражданка Йордана Хаджи Христова Михайловска. Съпружеският живот временно сложил край на учителството му, тъй като той решил да опита късмета си в търговия. В съдружие със съгражданите си Иван Н. Момчилов и хаджи Петко хаджи Тодоров, търгувал с вина и ракии из Добруджа. След няколко несполуки обаче, той бил принуден да се завърне към учителството. Приел поканата на сливналии и отново станал учител в клуцохорското училище, където преподавал осем години /1851-1859/. Приносът на Д. Марков за „народното свестяване“ на сливналии били неоценими: негова била заслугата за „изхвърлянето“ на гръцкия език от сливенските училища и църкви, той бил и един от първите, видни борци по т.н. „черковен въпрос“.

В края на 1859 г. Д. Марков отново се завърнал в Елена, напуснал учителството и отново се заловил с търговия. Въпреки, че условията в Елена, не позволявали развитието й в по-големи „мащаби“, заради опасностите, които криело пътуването през Балкана, особено през прохода Демир-капия от Елена за Сливен и обратно. В района върлували турски разбойнически банди от близките села, които нападали пътниците, особено българите, ограбвали ги и ги избивали. При едно такова пътуване, от Елена за Сливен, той се натъкнал на трупа на свой приятел от Трявна – зографа Витан /* Зографът Витан Коюв /1796-1894/, най-големия син на иконописеца Кою Цонюв, работил през първата половина на XIX в. Бил и свещеник и на някои икони се подписвал, като „папа Витан“/, който отивал в Сливен „да работи икони за една от градските черкви“. Бил току-що убит, трупът му лежал на пътя, а разбойниците все още не се били отдалечили от мястото на престъплението и се мяркали в гората. Д. Марков ги забелязал, но те не му сторили нищо, понеже го взели за турчин, офицер от редовната турска армия, понеже бил облечен в униформа на турски офицер, в „пълно въоръжение“, която много пъти му спасявала живота, когато преминавал Балкана.

През 1862 г. Д. Марков бил натоварен с важна мисия – след Кримската война, когато руснаците изгонили татарите от Крим и черкезите от Кавказ, турското правителство започнало да заселва „тия свои единоверци“ из българските села и градове. Няколко черкезки семейства били изпратени в Елена. Щом се настанили там, веднага започнали да се занимават с разбойничество. За да се отърват от тях, еленчани, решили да ги изселят от града и околията, като им построят, на свои разноски, жилища другаде. Получили позволение от официалната турска власт черкезките семейства да бъдат изселени в Добруджа. Тогава, заедно с двама свои съграждани, Д. Марков бил изпратен в Добруджа да търси място за заселването им. Харесали едно място в околността на гр. Меджедие. С помощта на съгражданите си, наел работници и за няколко месеца, построил жилища на черкезите и така „отървал“ Елена и околията й от разбойниците.

През 1869 г. Д. Марков отворил книжарница в родния си град и заминал за Габрово да следва „временния педагогически курс, според звучната метода“, при учителя Никола Саранов. Взел със себе си и по-малкия си син Марко, когото записал за ученик в Априловската гимназия, а книжарницата поверил на по-големия си син Христо. След приключването на учебната година 1879/1880 г. подал оставка, по болест, и се заловил отново за книжарството, което упражнявал чак до смъртта си, на 11 декември 1904 г.

През 1886 г. тогавашното Народно събрание му отпуснало „скромна пенсия“ от 45 лв. месечно за „17-годишното му учителстване през тъмната епоха на двойното робство“.

През 1902 г. за заслугите му, като учител, книжар и черковен певец, бил провъзгласен за почетен член на читалище „Напредък“ в Елена. Дарил „скромна сума“ за строежа на новата читалищна сграда.

В продължение на 50 години бил певец, без възнаграждение, при църквата „Рождество Пр. Богородици“ в Елена, в чийто двор бил и погребан след смъртта си.

 

Подготви

Галина Иванова по сведения от статията „Еленчани – учители и просветни дейци“ от Марко Дичев, публикувана в „Еленски сборник. Описание на гр. Елена и Еленско“, т. 1 /1931 г./, фототипно издание /2016 г./

Учителят Дичо Марков

На снимката отляво-надясно /седнали/: Хаджи Христо х. Стоянов Михайловский, Садък - ефенди,
Михал х. Стоянов Михайловский и иконом поп Никола поп Стоянов.
Отляво-надясно /прави/: Тодор х. Стоянов Михайловский,
ПЕТКО ИВАНЧОВ ТРЕВНАЛИЕВ, Никола х. Савов Кисйовски,
Пенчо х. Николов Бакалов, Христо Милков,
Янаки Петков Горбанов и Иванчо х. Николов Бакалов

Тревненските въстаници били разпитани първи от Извънредния съд в Търново

В книгата си „Въспоминания по въстанията в Търновския санджак през 1876 г. и по съденето на българските въстаници в Търново“ /1897 г./, Юрдан П. Теодоров – съдия и член на т.н. Извънредната комисия, сформирана специално за процеса срещу бунтовниците, пише, че тя започнала своята работа първо с разпитите на тревненските въстаници. И споделя интересни факти около самия процес, които публикувам дословно.

 

Тревненските въстаници

От града Трявна имаше запрени от 25 до 30 души комити, между които и двама попове: Поп Алексия /Бел. Г. Иванова - Поп Алекси поп Иванов (Скевофилат) /1798-1889 г./ и Поп Танко / Бел. Г. Иванова - Поп Тахо Ангелов х. Тахов (1833-1916)/. Поп Алексия беше старец на 85 години; той се обвиняваше в това, че у него в къщи намерили пушка, 2 пищова, няколко фишека, малко барут, хляб, рязан на филии и печен втори път в пещта. По тези именно причини Фазлъ-Паша го бе изпратил в Търновския затвор за разпитвание и съдене.

Попа разправи, че оръжията и фишеците биле на сина му, за да си пази къщата, а хлябът го събирал от служби по Гергйов-ден, и понеже бил много и не можал да се изяде на скоро, то, за да не се развали, той го опекъл като писмет в фурната – нещо, което всяка година си правил по това време.

Попа се оправда и го освободиха от затвора.

Другия Поп Танко се обвиняваше, че приличал на бунтовник, понеже беше млад и имал оръжие. Освен това, в къщата му бяха намерили една червена турска антерия с дупка, пробита от шиш, и оцапана с кръв. Обвиняваха го, прочее, че е убил някой турчин и му е скрил антерията.

Той отговори, че антерията си е негова от млади години, когато бил кираджия, че дупката не е прободена с шиш, но проядена от мишка, че зацапаното не е кръв, а измокрено от мишка, вследствие на което червената боя излязла и оцапала антерията като с кръв.

Оправда се и той и по пуснаха да си отиде.

По после дойде редът на ония, които бяха излезли на бунт и въоръжени бяха ходили по горите.

Всички признаха виновността си, т.е. че са се въоръжили през нощта на въстанието, отишле на околийското управление, от там ходили по горите и после 2-3 дена скитание, пак се завърнали в града тихичко. Разказваха още, че Георги Генков /Бел. Г. Иванова – Георги Цанев Генков (р. 1817 г.) – внук на чорбаджи Генко Петров/ и син му /Бел. Г. Иванова – Стефан Генков/ ходили през нощта от порта на порта да хлопат и да ги вдигат, разправяха, как са се прощавали, как са се черпили и прочее. Обаче не се разкри нищо за боят, който те са имали с турците над с. Новата махала в Габровската околия. Тогава Комисията попита Г. Генков, кой го е накарал да вдига младежите на бунт, защо, и по чия заповед.

Той отговори, че никой не му е давал заповед за това, а той и другарите му сами са се викали по между си, излезли по горите и се завърнали. Той не раскри нищо повече.

Комисията осъди Георги Генков на 7-годишен затвор в окови в Видинската крепост, а сина му на 5-годишен.

За всичките други въстаници председателя попита: какво да стане с тях, понеже имаше заповед от Султана, да се пущат по-малко виновните под здраво попечителство /Бел. Г. Иванова – Заповедта е във връзка с Амнистията по повод възцаряването на новия Султан Мурад, след самоубийството на Султан Азис. Тя обаче, не се отнася до „подстрекателите, главатарите и командантите на бунта“, които били съдени „по всичката строгост на закона“./

На турците членове от Комисията не им беше по угодата да се пуснат веднага толкова въстаници, та всички съгласно дадоха мнение, че трябвало още един път да се разпитат на местожителството им (махалинден истилам) и ако не се укажи друга по важна някоя виновност, тогава да се пуснат.

Аз им възразих, че сме разпитали въстаниците много добре и че няма повече за какво да ги питаме; прибавих, че техните чорбаджии: Тихол Бончов и Никола са тук и ще поръчителсвуват заради тях; за това настоях, че трябва да ги пустнем веднага. Председателя каза: като е тъй работата, да ги пустнем. И клетите хора се освободиха всички, на брой 20 души.

Тази беше моята първа дума, която се прие против предложението на колегите ми турци.

***

Георги Калчов от Трявна

 Въстаника Георги Калчов от Трявна биде хванат много късно, чак към края на месец Юний, от турските жандари и баши бозуци, при с. Вонещата-Вода, Тревненска околия. При улавянето му, той е показал голямо юначество и се е противил доволно време с оръжие в ръка.

През него време, Хаджи Дервиш-аа, началник на баши-бозуците в Елена, го доведе в Търново и го представи като главатар на бунтовната чета, като при това добави, че е направил голямо съпротивление с оръжието си срещу жандармите.

Почнаха да го разпитват. Той отговори: най първом дайте ми да ям, защото от три дена не съм хапвал нито една хапка, и после е питайте, каквото щете.

Очите на клетника бяха светнали от глад, погледа му беше станал страшен и грозен, дрехите му бяха много окъсани, той приличаше повече на обезумел челяк, или на такъв, що се намира в изступление.

Въспряха тогава разпитванието и веднага му дадоха да яде. После ядене, той разказа историята на своето бунтовничество от части. Каза, че е живял в гората между двата манастиря на Еленския път, заедно с Марина Дели-Сидерова от Лясковец, и нощем Марин ходял да доставя храна, неизвестно нему от где.

После те се разделили с Марина, тъй щото Георги в същност много нещо не каза. А колкото за Марина, той беше отдавна известен за стар бунтовник и върл, непримирим враг на Хаджи Дервиш-аа, но не беше хванат.

Според препоръката на Хаджи Дервиш-аа, турците го счетоха за главатар на четата, която се разпиляла след потъпкването на въстанието, и искаха да го накажат със смърт. /Бел. Ю. Теодоров - Замечателно е, че нашите свирепи колеги – турци винаги настояваха, щото българ. въстаници да бъдат наказани на смърт. Това било, казваха, най сигорното средство за смирявание на комитите, и служило за най добър пример пред народа, за да не прави вече бунтове. Да ги запреш, казваха, кой ще ги види, и освен туй, запрените правят разноски на държавата. А при това и не си сигорен, че те ще отстоят затвора си. Може да се промени Султана, или да му се роди момче, и да даде амнистия. За туй, най сигорното средство, според тях, било бесилката. Другите наказания, предвидени в отоманския наказателен закон, им се виждаха много слаби и никак не удовлетворяваха зверската им натура/.

Аз им възразявах, че нашите българи комити такъв глупец не ще изберат за главатар. Той е, казвах, един серсем комита и повече нищо. И действително, той приличаше на безумец и див от страданията и глада, що бе претеглил по горите. Той разказваше, че се е хранил повечето със сурови гъби и с класове от зелен ичемик, вследствие на което боледувал, изнемощял и заприличал на див челяк.

Тогава председателя се съгласи да изостави смъртното наказание. Турците приеха това предложение и се съгласиха да го накажат със 7-годишен затвор. Аз възразих, че 7 години е много и, че 3 години стигат /Бел. Ю. Теодоров – Три години затвор в окови е минималното наказание, според Отоманския Наказателен Закон за този вид престъпления/.

Председателя сърдито отговори: срамота е да защитавате таквизи чапкани; помнете, че Вий не сте адвокатин или защитник, но съдия. И тъй бедния въстаник го осъдиха на 5-годишен затвор в окови.

После Руско-Турската война той биде амнистиран на общо основание.

***

Тревненските Чаушин и Мюдюрин

Тревненския Чаушин беше повикан пред Комисията да го съдим, за гдето бе побегнал от конака в Трявна, в време на появяванието на бунтовниците, и оставил царския хюкюмат в ръцете на комитите да се располагат с него, както щат, и да го осквернят.

Той отговори за свое оправдание, че му казали, какво 200-300 комити идели, а той имал под своя команда само 3-ма – 4-ма заптии, следователно, като не е можал да стои срещу тях, уплашил се и побегнал.

Турците му казаха:

Там трябваше да умреш, куче ниедно; там е приестествено място; там има царска власт и авторитет. Ти ако беше стоял там, комитите не ще смеяха да дойдат и да осквернят конака. Ти ще бъдеш зле наказан. Чаушина се много оплаши, като мислеше, че ще го накажат, като някой, кога напусне поста си от караула и побегне.

Аз помолих да го простят, сполучих и него да измоля, и работата се свърши с едно строго мъмрание.

След него викаха Мюдюрина, Иванча Бакалова, да го питат, защо в таквизи размирни времена е оставил поста си, и за това ли са направили от Българите мюдюри, за да предават царския хюкюмат на бунтовниците?

Той каза, че преди да избухне въстанието бил взел от Габровския Каймакамин отпуск, и показа бумагата за разрешението му, та по този начин се освободи и той.

 

Подготви

Галина Иванова

Георги Генков - въстаникът от Трявна,
осъден на 7-годишен затвор в окови
във Видинската крепост, а синът му Стефан,
получил 5-годишна присъда
Снимка: СМРЗИ - Трявна

Разказ от първо лице. Извънредната комисия по съденето на въстаниците в Търново

След избухването на въстанието в Дряновския манастир, през пролетта на 1876 година, Високата Порта, побързала да назначи от Цариград един комисар – Али Шефик Бей. Той пристигнал в Търново на 8 май, за да състави, под свое председателство, една специална Комисия „ad hoc“, която трябвало да разследва виновността на въстаниците и да ги съди според законите. Повече сведения за тази комисия откриваме в книгата на Юрдан П. Теодоров – „Въспоминания по въстанията в Търновския санджак през 1876 г. и по съденето на българските въстаници в Търново“ /1897 г./. Според „дадения нему правилник“ /на Али Шефик Бей/, въпросната Комисия, оглавявана от него, трябвало да се състои от 7 до 9 членове турци и още толкова българи. Турският чиновник веднага се заел с попълването на състава на комисията и първо „призовал“ шефовете на разни правителствени учреждения в Търново - по един от тях, а от Окръжния съд „взел“ двама души – един турчин и един българин. Останалите членове, турци и българи, „попълнил“ от населението, като „призовавал“ за „тая важна работа“ хора – доблестни, честни и безпристрастни, незамесени във въстаническите работи. Юрдан П. Теодоров от Елена – съдия в Окръжния съд в Търново, също бил „призован“ за член на въпросната комисия. Когато пристигнал в града, той заварил потресаваща гледка. Чаршията била отворена, но освен собствениците на дюкяните – „прибледнели“, „унили“ и „убити духом“, други хора нямало. Пиацата била пуста, „гробно мълчание владееше на всекъде“. „Никога през живота си не съм виждал Търновото тъй запустяло и загрижено като тогава – пише Ю. Теодоров. – Селяните не смеяха да дойдат на пазар в града, а гражданите се лишаваха от всякакви провизии за ядене. Поради това, после 2-3 дена, правителството се принуди да обяви и да покани селяните да дойдат в града на пазар, като изпрати нарочни жандарми за тая цел по околните села. Овошките по Търновските лозя през лятото останаха необрани и тъй си окапаха. Българите не смеяха да отидат до лозята си даже на разход“.

Юрдан П. Теодоров опитал да се освободи от тежкото бреме да бъде съдия в Комисията по съденето на въстаниците, но председателят й Али Шефик Бей, не приел мотивите му. „Тежка работа и потресающа! Аз поне по тежка от нея не съм срещал в живота си… /…/ - пише той. – Тогава ми дойде на ума идеята, че макар по длъжност аз трябва да бъда съдия, но по сърце ще бъда защитник на въстаниците и ще ги защитавам, до колкото ми бъде възможно. А пък да отърве челяк от смърт бунтовника (сиреч оногова, който е въстанал за свободата на отечеството), то значи да получи най голямото морално удовлетворение, което може да се добие на този свят“.

По-нататък в книгата си той описва организацията, прерогативите, атрибутите, състава на тази „извънредна Комисия“, начина й на „съдопроизводство“, решенията й и т.н.

На основание на инструкциите /талимата/ от Високата Порта, тя се състояла от 14 души – 7 турци и 7 българи, които не получавали възнаграждение за участието си.

Членове – турци:

1.   Военният комендант на Силистренския полк – Миралай Али Бей.

2.   Началникът на Жандармерията – Табур – агаса Теферик Бей.

3.   Началникът на вакъфите и документите – Хаджи Сезай Ефенди.

4.   Членът от Окръжният съд – Хаджи Осман Ага.

5.   Беленският Мехмед Бей.

6.   Хаджи Ферхад Ефенди Софта.

7.   Хаджи Паша, „един стар фанатик“.

Членове – българи:

1.   Илия Попов от Търново – Председател на Търговския съд и първи търговец на манифактура.

2.   Юрдан П. Теодоров от Елена, член в Окръжен съд – Търново, по занятие търговец, рентиер и проприетар.

3.   Ради Маждраков от Търново - стар търговец  на сукна и манифактура.

4.   Янко Станев от Търново - кожухар и рентиер.

5.   Георги Аврамов от Търново – търговец на виенски стоки, гросист.

6.   Симеон Халачина – търговец на памук и вълна.

7.   Първи Павлов от Лясковец – търговец на спиртни питиета и земеделец.

Всеки един от членовете на въпросната Комисия имал по един глас, а председателят й – два, така де факто, турците разполагали с 9 гласа, а българите – със 7. „Не ще съмнение, че турците, като имаха тогава властта и силата в ръцете си, а при това още и болшинството на гласовете в Комисията, всякога можеха да си решат и да направят, каквото си искат“ – пише още Ю. Теодоров. Но, всъщност, уточнява той, властта била съсредоточена в ръцете на председателя.

„Турците членове бяха винаги готови да обвиняват и да искат обесванието на въстаниците, а Българите се стараяха да ги оправдават, тъй щото онова мнение, което изкажеше председателя, то имаше болшинство и сила и то се приемаше и се испълняваше. В случай же на разногласие, сиреч, ако би с Българите да се присъединеше един от членовете турци (нещо, впрочем, което ни веднъж не се случи), виновният пак не биваше още оправдан. В такъв случай въпроса трябваше да се отнесе за разрешение от Кассацията в Цариград“ – пояснява Ю. Теодоров.

Мютесариф Паша, като наместник на Султана, заел длъжността на обвинителя /прокурора/, но не се явявал лично на процеса, а делегирал „някой фанатик оратор турчин, който да иска наказанието на виновните, и то само при по-тежките престъпления“. В ролята на защитник на въстаниците бил назначен Джовани Икономов от Търново. Нито той, нито обвинителя, обаче били допускани в Комисията, нито им били предоставяни предварително делата „за изучаване“. Те били призовавани „да бъдат готови“ – единият да обвинява, другият да защитава, но само пред Публичния съд, който заседавал на горния етаж на коридора в Търновския конак.

Както вече пояснихме по-горе, Председателят на Извънредната комисия по съденето на въстаниците, имал широки правомощия, сред които и - да предлага дневния ред, да отлага делата, да прави забележки и да мъмри членовете на Комисията, да „пъди членове“ и да ги заменя с други и т.н. Наставленията и заповедите от Цариград получавал лично и, ако сметнел за нужно, ги информирал. По думите на Ю. Теодоров обаче, Али Шефик Бей бил „много добър и благороден челяк“ за разлика от другите турци, членове на Комисията, които били „големи фанатици, свирепи и лошави гонители на Българите“. Председателят дори бил принуден да изпъди трима от тях и да ги замени с други. „Турските власти бяха се погрижили да препоръчат на Али Шефик Бея за членове в Комисията нарочно такива фанатици, които да знаят и Българския язик, та да не може да се преиначи, или скрие нещо от испитите на бунтовниците“ – споделя още Ю. Теодоров.

За заседанията на Комисията пристигнали и двама главни следователи и няколко писари. Единият следовател – Бехчет Ефенди дошъл от Цариград, заедно с Али Шефик Бей. Той бил най-главния и най-способен следовател в „турското царство“, и си вършел компетентно и справедливо работата, без „най-малкото преувеличение, или намаление“. Другият следовател Саами Бей бил пратен от Русчушкия Валия за помощник – „твърде благороден и милостив старец“ и юрист. Той тълкувал законите „всякога в смегчителна форма, или с облекчающи обстоятелства“.

Разпитите били водени от двамата следователи, като тези за „тежко обвиняемите“ били в пълно присъствие на Комисията, а за „по-малко виновните“, тя се разделяла на секции.

Рядко на тези разпити присъствали външни лица и влиятелни хора и то с цел да „повлияят на решението на Комисията“. Не липсвали и „шпиони, предатели, подлеци и подлизурковци“, пише още Ю. Теодоров и признава със съжаление, че „всички почти хванати бунтовници са биле предадени от Българи“.

„Известният предател, Стоян Миралая, от Габровски колиби, си стоеше постоянно в конака, и когато някой бунтовник не признаваше виновността си, викаха него, поставяха го на лична ставка и го питаха: и този не беше ли с Вас? Миралая го поизгледваше малко и казваше: ба, там беше, ага. Ти нали дойде при нас с еди-кои си момчета и ни намери в еди-кой ден на еди кое си место и пр. – продължаваше той, и така виновността се разкриваше и бунтовника си признаваше – разказва Ю. Теодоров. – Турците, макар и да ласкаяха шпионит и еветчиите и  им обещаваха ордени и други награди, в същност, обаче, не ги обичаха, нито почитаха.

Ако некой доносчик искаше да влези да им обади нещо, едни се питаха: кой е дошел? А други отговаряха: А бе онзи пезвенк, нашия мюзевирин (клеветник). А като влезеше шпионина при тях, казваха му: хош гелдин (добре дошъл) Чорбаджи, предлагаха му стол да седне и му даваха цигара и кафе.

И когато шпионина им разправеше работата и си излезеше на вън, те казваха по между си с презрение: „Какъв подъл народ, как се предават един други, каква низост!...“. Тогава идеше на челяка да се пукне сърдцето му от яд, или да има възможност да потъне в земята от срам, та да не гледа отвратителната подлост, как брат брата си предава на смърт“.

Комисията работила „неуморно“ по цял ден, понякога и през нощта, тъй като имало 1000 души, арестувани за политически престъпления. А делата им трябвало да се разгледат по-скоро, тъй като условията в Търновския затвор били много тежки.

Решенията на Комисията били окончателни и безапелационни и дори за смъртните присъди, не се изисквало потвърждение от Цариград.

 

 

Подготви

Галина Иванова

 

* По сведения на доц. д-р Светла Атанасова от Регионалния исторически музей във Велико Търново, през 1876 г. Извънредният съд, осъжда на смърт 22-ма души, които са екзекутирани. 14 души са изпратени на заточение на о. Кипър, трима във Видин, а трима излежават присъдата си в Търновския затвор. Между осъдените на смърт са ръководителите на Първи революционен окръг - Иван Панов, Георги Измирлиев и Бачо Киро Петров. Присъдата е изпълнена на 28 май. Габровците Цанко Дюстабанов, Еким Цанков и поп Иванчо, са обесени в Търново на 22 юни. От севлиевските въстаници, на смърт чрез обесване, са осъдени ръководителите Стефан Пешев и Йонко Карагьозов. От Тревненската чета е екзекутиран Тодор Кирков. В края на месец юни са освободени 400 затворници.

 

* Снимките от Търновския музей „Затвор“, който съхранява автентичната атмосфера за отминалите събития и пази „жива” историческата памет за бунтовната 1876 г., са от статията на Веселина Ангелова – „Търновският затвор бил злокобно място за мъчения на над 1000 революционни дейци по време на Априлското въстание“ /https://www.helios-as.com/, която преди година публикувахме в групата

Юрдан П. Теодоров
Снимката е от
"Еленски сборник. Описание на гр. Елена и Еленско" /1931 г./, НБКМ