Потопената църква в габровското село Топлеш и нейният майстор

Днес ще Ви разкажа за още една потопена църква, дело на тревненски майстор – дюлгерин. Преди време я споменах тезисно в публикацията за градежите му. Става въпрос за църквата „Покров на Пресвета Богородица“ в потопеното през 1967 г., във водите на язовир „Смирненски“, габровското село Топлеш. По сведения на отец Стефан Стефанов, църквата е построена през 1872 г. по инициатива на учителя Иван К. Тавукчиев, абаджия от с. Шипка. Сред предстоятелите за построяване на храма са и Стоян Пенев, Тонката Коев, Васил Рачев, Васил Колев и др.

Султанският ферман за построяването й носи дата 6 март 1872 г. Храмът бил осветен през 1887 г. Той бил „първи по хубост“ в цялата Габровска околия, дело на „дядо Петър от с. Енчовци, Габровско“. По сведения от Държавен архив – Габрово, обаче църквата в с. Топлеш била построена две години по-късно – през 1874 г. В кратките сведения към описанието на архивните единици във фонда на Църковното настоятелство на храма, не е упоменато името на неговия майстор. Според проф. Асен Василиев той е дело на майстор Събчо Генчов Събков /1835-1927/ *, родом от с. Радино, преселил се в тревненското село с. Енчовци, където и починал „на преклонна възраст“. Той бил най-добрият ученик на уста Павли Колев от с. Бижевци.

През 1876 г. църквата в Топлеш е изгорена от черкезите и била възстановена през 1885 г. Според отец Стефан обаче, опожаряването се случило година по-рано, а храмът бил възстановен през 1876 г.

По сведения от Държавен архив – Габрово, първоначално в църквата служи свещеник Васил Ив. Джопанов – 11 години, свещеник Иван Ил. Кожухаров – 1 година и свещеник Георги Р. Драганов - 26 години. Васил Джопанов помогнал парично за доизкарването на църквата, а Георги Драганов - за украсата на храма и двора, и за повдигане на клира в певческо отношение. На 4 май 1935 г. за енорийски свещеник бил избран Иван Колев Петков от с. Враниловци, Габровско, който служил в църквата и към 1961 г. През време на неговата служба, видът й е вътрешно и външно подобрен и енорията е добре обслужвана. На 19 октомври 1952 г. енорията и църквата в с. Топлеш е посетена от Търновския Митрополит Софроний, който с тържествена служба, освещава храма.

При строителството на язовир „Смирненски“ /1962-1966 г./ църквата в с. Топлеш не е разрушена, а е затопена, през 1967 г., със зазидани врати и прозорци. И днес при драстично спадане на нивото на водата, в чашата на язовира, зидовете й се показват на повърхността.

 

Подготви

Галина Иванова

 

* Църквата „Покров на Пресвета Богородица“ в с. Топлеш

Снимка - Христо Колев

 

** По сведения на проф. Асен Василиев първата работа на майстор Събчо Събков са капителите на колоните в една от църквите в Свищов. Негово дело са църквите в кв. Палаузово /1900 г./ в Габрово /днес Бичкиня/ ***, в с. Богатово, Севлиевско, с. Ресен, Търновско. Дядо Събчо поправил църквата в с. Енчовци – изградил нов свод, работил в с. Черганово, Казанлъшко, в с. Топлеш, Габровско, в селата Горна Росица, Сенник, Яворец – построил също църквите и изрязал иконостасите им, в с. Голямо Пещене, Врачанско (там брат му Кънчо не свързал добре свода на църквата и той паднал. Станало нужда дядо Събчо да започне наново сградата), в с. Недевци, Габровско /днес квартал на Габрово/, където изградил църквата само от бигор, в с. Александрово при Свищов. В девическото манастирче при с. Батошево при Севлиево, съборили старата църква и майстор Събчо Събков направил нова /1905 г./. Той работил заедно с Петър Ганчев на иконостаса на русенската църква „Всях светих“ (колонките му стъргал на ръка в с. Енчовци). Преди 1912 г. заменил стария купол на църквата „Св. Троица“ в Севлиево с нов. Направил и иконостаса. Този иконостас е със струговани колонки и има монументален вид. В помощ му били Добри Иванов Марангозчията от Г. Оряховица. Започнали работата през октомври 1897 г. и завършили през март 1898 г.

Това е само част от строителното дело на майстора, който „построил и други църкви, камбанарии, изрязал и други иконостаси, но те вероятно ще останат забравени“, отбелязва проф. Висилев.

*** Според кратките исторически сведения за храма, които открих в интернет, планът на църквата „Св. Йоан Рилски“ в днешния кв. Бичкиня /Габрово/, е изработен от инж. Стефан Манафов от Габрово, а майсторите на църковния градеж са Събчо Генчев /Генчов/, Косю Колев и Марко Тихов.

Първото село в България, сменило турското си име след Освобождението, свързва част от историята си с Трявна

Само пет години след освобождението ни от турско робство – през декември 1882 г. – с. Карахасанкьой започва да се нарича Зараево. То е първото село в България, което сменя турското си име. Това става по инициатива на неговите жители.

Зараево е малко село, разположено в красива местност на южните склонове на Поповските възвишения. Населеното място води началото си отпреди близо 350-400 години. Тогава то се състояло от няколко турски къщи. По-късно, след Руско-турската война от 1806-1808 г., Карахасанкьой било дадено на военачалника Ахмед Кючук, родом от търговищкото село Марчино, като дар за проявения от него героизъм. Присвоили му званието бей и той станал пълновластен господар на населеното място, земите и горите около него. На новия господар му били нужни хора, които да му работят земята. И той ги събрал от селата около Габрово, Търново, Елена и Трявна. Това били много бедни, но работливи, здрави и жилави балканджии. Кючук бей ги докарал в своите владения и им дал по едно парче земя и гора, и то най-неплодородните. Тези българи му работели безплатно (ангария) по 5-6 дни в седмицата като роби. Оставали им по 1-2 дни да обработват своите земи и да си вдигнат къщи и обори в тях.

Животът на селяните у нас бил непоносимо тежък, тъй като бедняците трябвало да плащат тежки данъци – „десятъка“, „авариза“, „бишел“ и още други. Теглилата им са описани от редица български автори, както и от много руски, френски, английски писатели и журналисти. Борбите на българския народ били неуспешни и потапяни в кръв. Славянските и християнските народи в лицето на Русия, Украйна, Румъния и Финландия, заедно с българските опълченци, се готвели за война за освобождението на православните си братя в България. И тя е обявена на 12 април 1877 г. През лятото на същата година руската армия преминава Дунава и тръгва в три направления. Задачата на Източния отряд, предвождан от княз Александър Александрович, била да прекъсне настъплението на турските войски от Разград, Шумен и Русе на запад, които имали за цел да спрат напредването на отряда, командван от генерал Гурко, към Търново и Стара Загора. Особено важно стратегическо значение за изхода от битката с турските орди имали Зараевските височини и с. Зараево (тогава Карахасанкьой). Руските войски трябвало да спрат противника на линията с. Садина – Зараево – Кардам – Светлен. Кръвопролитни боеве се водели в горещите августовски дни на Зараевските височини и с. Зараево. По данни на кореспондента на в. „Дейли нюз“ селото шест пъти падало ту в турски, ту в руски ръце.

Най-ожесточени били сраженията от 16 до 18 август. В тях загинали 220 войници, сержанти и офицери от 140 Зарайски полк и 139 Моршански полк. Те били погребани северно от селото.

Именно на героичния Зарайски полк пет години по-късно жителите на Карахасанкьой единодушно решават да кръстят населеното място. Държавният указ, с който на селото е дадено името Зараево, носи дата 24 декември 1882 г.

Щом новината стигнала до населеното място, засвирили гъдулки, писнали гайди, извили се кръшни хора. Радостта от това, че то вече няма да носи турско име, била неописуема.

Веднага започнало възстановяването на опожарената и разрушена от поробителите църква на името на Св. Архангел Михаил /1863 г./ Градежът бил поверен на тревненски майстори-дюлгери, но за съжаление техните имена са неизвестни. Църквата била построена наново през 1881 г. и осветена през 1928 г. *

Още преди Освобождението българското население имало свое училище /1845 г./, а след края на войната те станали две. Не след дълго било построено и читалище, както и други обществени сгради, издигнати от зараевци с доброволен труд и дарени за построяването им средства.

 

Симеон Балевски

www.patrioti.net

 

* По сведения от сборника „Тревненска художествена школа“ /1985 г./ в църквата има икони на тревненския зограф Константин Витанов, рисувани след 1881 г.

Църквата "Св. Арх. Михаил" в с. Зараево

Изкусният и предприемчив казасин Никола на Цаня Донина

За един неизвестен тревненски майстор – казас, разказва в записките си за историята на Трявна учителят – краевед Христо Н. Даскалов *. Неговото име е „Никола на Цаня Донина /Слънката/“. Той бил изкусен в занаята и допринесъл много за неговото развитие. За съжаление, не успях да открия никакви биографични сведения за него, освен че двамата му братя Димитър /Митю/ (р. 1822 г.) и Димо (р. 1826 г.) също упражнявали този занаят, според записките на учителя Никола Чушков *. Баща им се казвал Цаню Димов Донин. Чушков споменава и за още един казасин със същата фамилия – Цаню Митев, който вероятно е техен роднина. По думите на Хр. Даскалов, Никола на Цаня Донина бил много беден човек, но постоянно се занимавал с „нови открития“. С часове разказвал на младежите, сред които и Хр. Даскалов, за различните бои, чаркове, плетене и др. тънкости на занаята. Той променил „изгледа“ на башлъците /* шаячна качулка за глава с дълги краища/ и въвел „нови неща“. Първо заменил дюйметата /шити топки, които се слагали над пискюлите/, които преди били продълговати /наричали се масърски/, с валчести. Масърските дюймета се изработвали по-трудно и не можел „всякой да ги работи“, докато валчестите се правели по-лесно и дори едно 7-годишно дете можело да ги „работи“. Освен това били по-здрави, тъй като се шиели с дебели конци, а не с тънки, като масърските. След това майстор Никола въвел „ширазето“, да се обшиват коланите на башлъците, „изнамерил“ „гюловете“ за тях, „гююслюците и кускуните“. Според записките на Хр. Даскалов, гюловете били два вида: от вълна, разноцветна, „пристригана“ за ширазлиите башлъци и от „тирше“ /зелена мешина/, обвито със свила и „клютудан“ за такъмите. Последните, били „измислени“ от майстор Никола и се различавали от ширазлиите башлъци, не само по гюловете, но и по коланите: коланите на такъмите не са тъкани, а са съшити от три четвъртини плетени гайтани и два помежду им, спирално увити и омотани със свила. Майсторът първи започнал да „боядисва боите“ – „каверенчияна“, „вишнена“, „гълъбова“. Веднъж майстор Никола показал на Хр. Даскалов „едно плетено поясче“, като сертме, но не „завръзвано като него, а само преметнато“ и му казал, че е „нагласил“ едно кросно /* част от тъкачен стан — право кръгло дърво (на едно се навива основата, а на друго — готовата тъкан)/ с гвоздеи и като се върти кросното, поясите сами се плетели. Майстор Никола уговарял Генчо Тюфекчията да му направи един „чарк“ и да му покаже как да размести „въртината“, който чарк да плете „кух гайтан около една памучна или друга връв“. Тюфекчията не го послушал, казал, че е невъзможно. Затова пък, ученикът на майстор Никола – Стефан Кънчев Генков /1843-1921/, внук на чорбаджи Генко Петров, направил такъв чарк. После неговият учител и изкусен майстор – казасин, поискал да му направят „кюпове“, в които да боядисва сини платове, но без да топли „синилото“, като останалите. „Всичко това, Н. Ц. Донина сам е мислел и го е постигнал, защото той не беше ходил по-далеч от Търново“ – пише Хр. Н. Даскалов. И в заключение, отбелязва, че след смъртта на майстор Никола, казаслъкът не се е „повдигнал никак на напред, останал си в същото положение, както го е оставил“. До 1860 г. имало 50-60 казаски „тезгяха“, а по времето, когато той пише своите записки, те били едва 5-6, които почти не изработвали башлъци, а само екселбанти за стражарите.

По думите на Даскалов, казаслъкът бил най-печелившия занаят в Трявна, защото башлъците се разнасяли навред из турско, продавали се на добра цена, поради липсата на конкуренция. Освен това, в изработката им, вземала участие цялата фамилия – „от 90-годишната баба до 5-годишното дете, тъй щото никой не оставал празен и всякой си изкарвал хляба“.

 

 

Подготви

Галина Иванова

 

Из ръкописа "История на Трявна" на Христо Н. Даскалов (1843-1917 г.), чийто оригинал се съхранява във фонда на Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“, а негово дигитално копие пази и Специализирания музей за резбарско и зографско изкуство в Трявна

 

* В доклада си за Копринената фабрика на Трявна, публикуван в т. 1 на Известия на Специализирания музей за резбарско и зографско изкуство – Трявна /2008 г./, Вера Христова, позовавайки се на сведенията на Богомил Даскалов, пише, че между пръвите и най-известни казаси на Трявна били тримата братя Димо, Митю и Никола Донини. На тях била оказана честта да изработят първия комплект амуниции за коня на султан Абдул Меджид /1839-1861/.

Заселването на балканджии в югозападната част на Поповска община

В югозападната част на днешната Поповска община, в район, който граничи с Община – Антоново и Община – Стражица, са разположени осем, предимно малки села. Жителите само на едно от тях (Долец) са потомци на преселници от Западна България, а на още едно (Берковски) – на преселници от Балкана и от Западна България. Всички останали (Славяново – най-голямото село в района, Горица, Бракница, Манастирица, Баба Тонка и Иванча) изцяло принадлежат към балканджийската етнографска група.

Населените места – обект на вниманието ни – са възникнали през първите векове на османското владичество над българските земи и до Освобождението останали чисто турски. Появата на първите от тях като нови, малочислени и населени с мюсюлмани (юруци) може да се свърже с началото на ХVI век. Поне засега в този район няма данни за наличие на средновековни български селища, с изключение на едно – край Славяново, около което са открити и основи на църква. Не е ясно обаче нито кога е основано, нито докога е продължил животът в него, като едно е сигурно – за приемственост със съвременното село не би могло да се говори. По-скоро може да се предполага, че всъщност старото селище е споменатото в турски документ от 1573 г. село на ислямизирания християнин Айдин Михал, което след като известно време просъществувало заедно с новопоявилото се село Кара агач (днешното Славяново), изчезнало. В подкрепа на това предположение ще допълним, че останките от това средновековно селище се намират в местност, наричана Юртлук (известно е, че тази дума означава старо, изоставено селище) , където освен средновековни находки, е открита и колективна находка от западноевропейски монети.

Ако се съди по данъчен регистър от 1524 г., от съвременните села в разглеждания район най-рано се появили Ширмедлер (дн. Берковски) и Кара агач (дн. Славяново, което в други по-късни документи е записано като Кара ач). Процесът на мюсюлманско “насищане” на селищната мрежа продължил и в данъчните документи от 1541 г. било отбелязано и с. Тюлбеллер (дн. Горица) , а в документ от 1555 г. – с. Курт алан (дн. Иванча), в 1573 г. – селата Каравеллер (дн. Баба Тонка) и Бракница. Интерес предизвиква името Бракница, което според езиковеди има славянски произход, но около него няма останки от старо българско селище, нито (поне до момента) сигурни сведения за негови жители-християни преди Оснобождението. Досега не са познати турски писмени сведения единствено за село Манастирица (бивше Мансър).

От османските данъчни регистри се вижда, че през 1524 г. в с. Ширмедлер (Берковски) заедно с мюсюлманското население, състоящо се от 6 домакинства, живеели и 10 християнски семейства, които в 1555 г. останали две, а пак тогава в с. Кара агач се появили 36. В списък за данък джизие от края на ХVII в. в село Баба Тонка са записани 14 души българи. През 1676 г. също 14 българи са издължили джизие в с. Берковски. В известните документи от по-късно време имена на християни в тези села вече не се срещат. Каква е причината за сравнително краткото им пребиваване не е ясно. Най-вероятно тя е свързана с ислямизационния процес.

Непосредствено преди Освобождението, според авторите на книгата “Попово. Градът и околията му”, село Бракница имало 80 къщи – български и турски, в с. Славяново живеели двама българи – бекяри – един бъчвар и един сапунджия, а в с. Баба Тонка – един сапунджия. За Бракница сведението е доста съмнително, тъй като при първото преброяване на населението в Княжество България, проведено през 1880 г., в него не е отбелязан жител българин. От това преброяване се разбира, че по един българин живеел в селата Иванча и Берковски, двама в с. Баба Тонка, а трима в с. Славяново. В останалите все още нямало българи-християни. Само след няколко години обаче съотношението между броя на българското и турското население напълно се променило в полза на българското.

Статистическите данни от 1887 г. показват, че в с. Баба Тонка тогава живеели 265 българи и 8 турци, в с. Берковски – 302 души, всички българи, в с. Бракница – 301 българи и само двама турци, в с. Горица – 372 българи и 17 турци, в с. Иванча – 266 българи и нито един турчин, в с. Манастирица – 111 българи и 5 турци и в с. Славяново – 648 българи и 148 турци. Промените настъпили вследствие от една страна на изселване на мюсюлманите (предимно турци и малко татари и черкези) , което започнало още в края на Руско-турската освободителна война и в общи линии завършило до началото на 90-те години на ХІХ век, и от друга страна – на заселването на тяхно място на българи-християни. Ислямското население масово напускало района и заминавало за Турция, като дори едно цяло село – Коджа пунар, което се намирало западно от с. Манастирица – през 1884 г. било заличено от картата на страната, заради изселването на всичките му жители. В резултат на емиграционните и миграционни процеси в периода 1880–1886 г. етноезиковата карта на югозападния район на Поповския край от тюркоезична се превърнала в почти изцяло българска.

За няколко години след Освобождението в с. Берковски се установили нови жители, идващи групово от села, махали и колиби в районите на градовете Елена и Златарица и поединично от други балкански селища – предимно в Габровско и Тревненско. По същото време дошли и заселници от Западна България – от Кюстендилско и Босилеградско.

Мястото на заминалите за Турция дотогавашни жители на Бракница било заето от преселници от недалечното село (днес град) Стражица, от селата Капиново, Мерданя, Маноя, Церова кория и Миндя, Търновско, от с. Беброво и колиби Христовци, Еленско и други балкански селища.

Новите жители на Каравеллер (Баба Тонка) дошли от Златарица, от с. Тантурите, с. Горни Марян, с. Дрента, Продановци и Хвърльовци – махали на с. Илаков рът, махалите Долни Марян, Шейтаните, Руховци и др. – всички в Еленско. Преди да тръгнат, през 1884 г. преселниците от с. Тантурите изпратили някой си дядо Койо да огледа селото и землището му и едва след като той им разказал какво е видял и те останали удовлетворени, поели към избраното населено място.

Всички новозаселени българи в с. Горица също били предимно от Еленския Балкан – селата Беброво, Илаков рът, Марян, Руховци и Средни колиби, махалите Кринковци, Чуканите, Берковци, Зенгиевци, Дерикотковци, Дойновци, Ребровци и други. С тях дошли заселници и от Великотърновско – Войнежа, Плаково, Вонеща вода. Пристигнали и отделни семейства от Тревненско и Габровско.

В Иванча българите дошли от с. Милевци, Тревненско, колиби Жуковци и Маневци от община Белица, Тревненско, с. Райковци, махала Терзиювци, колиби Звънковци и Бочковци – всички от района на Вонеща вода, Търновско, махала Стояновци, Еленско, с. Куртовци, Дряновско и други. Заселването на българи започнало в 1882 г. и до 1886 г. селото се оформило като изцяло българско.

Новите заселници в Манастирица били главно от Еленско – махала Йовковци и др., от района на с. Вонеща вода – махала Радневци, от с. Райковци, Търновско, от с. Косарка, Дряновско, от селата Армянковци и Миховци, от колиби Царето, Груевци, Павлювци, Божковци и Димиевци, Тревненско, а след това пристигнали и няколко семейства от Вътрешна Тракия – Нова Загора и селата Чанакчии и Киспитлии, Новозагорско.

Първите българи в Славяново дошли от близкото село Водица (със старо балканджийско население) , последвали ги преселници от селата Радевци и Креслювци и колиби Райнушковци, Тревненско, от с. Поповци, Габровско, от колиби Пъровци и Дойновци, Търновско, селата Константин и Марян, махалите Попрусевци и Черешов дял – всички в Еленско.

Животът на новите заселници не бил никак лек. Част от напусналите планината и потърсили по-плодородна земя в тогавашна Поповска околия били донякъде разочаровани, тъй като попаднали не както си мислели в равнинен, а в хълмист район, но все пак с малки изключения те останали тук. Единици били тези, които се върнали обратно по родните си места. Преселниците заемали изоставените турски къщи и докато си построят нови, минало време. Малцина успели да купят ниви на изгодни цени от все още неизселили се турци. Повечето купували имоти от изпреварилите ги търговци на земя, които направо били заграбили или изкупили на безценица цели селски землища и после продавали ниви на идващите балканджии на доста по-високи цени. В продължение на десетилетия преселниците от Балкана, а след това и техните потомци, трябвало да връщат заемите за тези имоти с твърде високи лихви и в същото време да издължават растящите данъци и естествено да прехранват многодетните си семейства. И всичко това единствено със спечеленото от земеделското производство и от животновъдството, а добре известно е как и колко се печели от тях. Още повече, че районът, освен че е хълмист, в миналото бил покрит с гъсти стари гори и възможността за разширяване на обработваемите площи била ограничена, т.е. “гладът за земя”, който бил главната причина за преселването на балканджиите, не можел напълно да бъде задоволен. Затова част от тях потърсили друго препитание – дърводобив, производство на дървени въглища, а по време и след прокарването на железопътната линия София – Варна (1899 г.) в строежа и поддръжката на линията. И все пак те имали едно предимство в сравнение с новите заселници в другите части на околията, защото заварили поне жилищния фонд непокътнат, тъй като в техния район бойни действия през Руско-турската освободителна война не са водени. В другите краища селата по време на войната били ограбени, опожарени, опустошени. Точно в югозападния район на Поповска околия обаче безчинствали някои изселващи се фанатизирани и озлобени турци. В Иванча например, след като без причина били убити двама братя българи, по-нататъшното оставане на турци в селото вече било невъзможно. В горите се укривали турски разбойнически банди и заради тях в околията многократно било обявявано военно положение. Едва в края на ХІХ век настъпило успокоение.

Обладани от свободолюбив и патриотичен дух, преселниците от Балкана и Предбалкана, преди напълно да са се приспособили към новите условия, се заели да строят църкви и да откриват училища. Не се примирявали с турските имена на селата си и повечето побързали да поискат от властите смяната им. Началото поставили жителите на Иванча. Старото име на селото е Курт алан. В превод от турски на български език то означава вълча поляна. Днешното си име, според предание, селото получило по любопитен начин, който няма прецедент не само в Поповска община, а може би и в страната. Случаят е следният: дошлите от Балкана нови жители на селището, тъй като не желаели повече то да носи турско име, решили да го сменят с българско. Веднъж, през 1884 г., един от общинските съветници предложил селото да приеме името на момчето, което предстояло да бъде кръстено същия ден. Щели да бъдат кръстени две деца – момче и момиче – и все още никой не знаел какви имена ще им бъдат дадени. Момчето било кръстено Иван, а селото – Иванча. Иван Милев, името на когото приело селото, загинал на фронта по време на Първата световна война. Има и други обяснения за селищното име Иванча, но сигурното е, че официалното преименуване станало точно една година след обявяване на Съединението – с Указ 145 от 6 септември 1886 г.

С Указ 156 от 3 март 1894 г. село Кара ач било назовано Борисово, по името на родения около един месец по-рано престолонаследник – бъдещият цар Борис III. Сегашното си име Славяново получава през 1947 г.

Предишното име на Манастирица е Мансър – от арабската дума мансур (победоносен). Преименувано е с Указ 86 от 9 април 1898 г. на Мънъстирица и e осъвременено без административен акт през 1926 г. При определяне на новото име очевидно е търсена по-скоро фонетична близост със старото, отколкото да се влага някакъв конкретен смисъл, тъй като не може да се говори за каквато и да било връзка с манастир. Около селището нито има, нито някога е имало света обител, за да послужи като повод за приемане на днешното му име, което се произнася, а и обикновено изписва, с изпускане на последното и в думата – Манастирца.

Тюлбеллер е някогашното име на село Горица и според народната етимология означава неулегнал гроб – тюлбе. Едно друго мнение влага в думата смисъл на паметно, свято място. Преименувано е със същия Указ 86 от 9 април 1898 г. Новото име (умалителна форма на думата гора) му било дадено, според местните жители, защото около селото има много гори. Въпреки че гори имало около всяко от селата в района, като и днес са запазени вековни горски масиви не само около Горица, но и край Иванча, Баба Тонка, Бракница и др. Селата Баба Тонка и Берковски били преименувани доста по-късно – през 1934 г., по време на масовата смяна на турските селищни имена в България и патрон на всяко от тях станала видна възрожденска личност. Старото име на Берковски е Шереметлер, което произлиза от турската дума шеремет – безнравствен, безсрамен. С министерска заповед 2820, обнародвана на 14 август 1934 г., то приема името на националреволюционера, сподвижник на В. Левски – Петър Берковски. В началото селяните, които не били чували за него, помислили, че е станала грешка и че всъщност селото им ще трябва да се нарича Бенковски, но скоро станало ясно, че грешка няма.

Предишното име на село Баба Тонка е Каравеллер. Произлиза от личното име Кара Вели – Черният Вели, вероятният основател на селището. Със същата министерска заповед 2820, обнародвана на 14 август 1934 г., приело името на легендарната русенка Баба Тонка Обретенова. Според жителите на селото, те сами били избрали това име, тъй като по предание в околностите му турците били убили трима от 11 оцелели четници на Стефан Караджа и Хаджи Димитър, като единият от убитите бил син на Баба Тонка. След разгрома на четата им, те се били придвижвали на север към р. Дунав и Румъния и в близост до Каравеллер попаднали на турска засада. Знае се, че в тази чета участвали двама от синовете на Баба Тонка – Ангел загинал на Бузлуджа, а пак там Петър бил заловен и след като турците го осъдили, бил изпратен на заточение в Диар-бекир. Така че историческа истина в преданието едва ли може да се търси. Освен това при смяната на имената на селищата съответните държавни органи рядко са се съобразявали с желанието на техните жители.

Преселниците от Балкана не прекъснали връзките си с родния край и дълги години си гостували с останалите да живеят там роднини и приятели, като най-чести и най-масови били посещенията на селските сборове. Те обикновено са в деня на храмовия празник на съответното селище, но тъй като в селата Бракница и Горица патронните празници на църквите са през есенно-зимния сезон, датите на сборовете им били изместили в по-подходящо време, когато е още сухо и сравнително топло, за да могат да дойдат гостите от Балкана.

Пътуването им не било чак толкова дълго, като се има предвид, че от този район на Поповския край започва Предбалканът и разстоянието до родните места на по-голямата част от преселените тук балканджии не е много голямо.

Вследствие на демографския срив българското население в Поповска община и особено в нейния югозападен район днес катастрофално намалява. За около едно столетие този край за втори път радикално променя етнодемографската си структура.

 

 

Ив. Атанасов

Из сборника „Народна култура на балканджиите“, т.7, 2007 г.

Лекар, родом от Трявна, за първи път у нас внедрява лапароскопията

Основите на българската гастроентерология са положени още през 19 век, а терапевтичните канони са устроени така, че да следват стриктно европейските, разказва в една своя статия Виктория Милова. Най-изявените специалисти по специалността в страната ни са професор Стоян Кирков Киркович (1875-1960), професор Васил Димитров Моллов (1875-1938) и професор Константин Николов Чилов (1898-1955). През ХХ век обучените от тях медици следват, развиват и усъвършенстват уменията, преподадени им от техните ментори. Сред пионерите в съвременната българска гастроентерология е и доцент Минко Димитров Добрев, роден в Трявна през 1898 г. Той продължава образованието си в Хамбург, Лайпциг и Берлин. След дипломирането си през 1925 г., се завръща в родината си и практикува в Плевенската държавна болница (1926-1927). Доц. Добрев е доброволен асистент по вътрешни болести в берлинската болница "Шарите". Остава в лечебното заведение до 1929 г., а след това заема асистентското място във Вътрешната клиника към софийския Медицински факултет (от 1931 до 1937 г.). През 1938 година медикът е главен асистент и частен доцент към Катедрата по вътрешни болести. В Берлин, д-р Добрев специализира в клиниката на Г. фон Бейгман и работи съвместно с изявените по това време немски гастроентеролози Х. Калк и Г. Катш.

Доцент Добрев отново се връща в България и работи в областта на функционалната патология, ендоскопията и патофизиологията. Сънародникът ни е първият специалист по патофизиология. Неговата област на интереси се съсредоточава в проучването на проблемите в секрецията на стомаха и настъпващите промени и по време на външни психични въздействия при сън и при определени заболявания (като например хронични гастрити, язвена болест, хипоксия). Лекарят е отговорен за внедряването за пръв път в страната ни на лапароскопията (първите процедури извършва през 1932 и 1934 година). Той провежда манипулациите едновременно с д-р Л. Пенев - специалист по гастроскопия. Кончината на медика настъпва рано, през 1939 г., при злощастен инцидент.

 

Подготви

Галина Иванова

* На снимката: Централната част на болница „Шарите“, която днес представлява клиничен комплекс, разположен в четири района на Берлин. Тя е основана през 1710 г. от крал Фридрих Вилхелм I, като от 1727 г. носи днешното си име. Клиниката принадлежи към най-старите традиционни лечебни заведения в Германия. Същевременно е и една от най-старите университетски клиники в Европа. Болницата е университетска клиника на Хумболтовия университет в Берлин и на Свободния берлински университет и със своите 3000 легла, е най-голямата болница в Европа днес, осигуряващи и спешна медицинска помощ’’

 

 

Къде се намира къщата на търговеца Тотю Киселов?

От известно време се опитвах да локализирам мястото, където се е намирала къщата на Тотю Киселов /р. 1844 г./ в Трявна, чиято снимка открих в албума „Резбата в тревненската къща“ /1956 г./ на резбаря-краевед Цаньо Антонов. По негови сведения, тя била строена около 1850 г., а фасадата й била украсена с рисувани мотиви. И понеже ракурсът на снимката не даваше достатъчно яснота, реших да потърся повече сведения във фонда на Ц. Антонов, който се съхранява в ОДА – Габрово. За съжаление, повечето от снимките бяха недатирани и неподписани, но затова пък открих по-нова снимка на въпросната къща, придружена с бележка, която ми помогна да я локализирам. Оказа се, че домът на Тотю Киселов е запазен и до днес, макар и без богато украсената си някога фасада. Той е долепен до „къщата на Стефан Пандурски“, в непосредствена близост до родната къща на революционера Ангел Кънчев, а в някогашния дюкян на първия етаж, днес се помещава зеленчуков магазин...

Кой е бил нейният собственик?

Тотю Киселов, търговец по занятие, бил съдружник заедно с тъста си Тихол Бончев /1837-1913/ *, сина му Боню Тихолов /1857-1919/, Георги Т. Попов /1839-1885 г./ и Димитър Златев /1848-1897/ в първата текстилна фабрика на Трявна „Александър I“ /1881 г./, чиято история ви припомних наскоро. След фалита й, непосредствено след смъртта на главния инициатор за създаването й Георги Т. Попов, Тихол Бончев, Боню Тихолов и Тотю Киселов, започнали да строят в Трявна друга текстилна фабрика. Година-две по-късно, решили да построят втора фабрика в с. Радевци, Тревненско, с водна двигателна сила. След като сградата била завършена, в нея била пренесена и инсталирана „машинарията“ от първата фабрика, която била изоставена.

Настъпилата след войната „криза за капитал“, принудила съдружниците да плащат „големи проценти“ за заеми. Не по-малък проблем била и конкуренцията на Габровските и Сливенските фабрики, които завладели с по-качествените си и добри платове, пазара на български шаяци в Турция. Така тревненските текстилни фабрики били изложени на значителни загуби, докато през 1896 г. /по сведения на Богомил Даскалов/ ги „постигнал краха“. Бончев и Сие продали фабриката си на Братя Ковачеви от Търново, които също фалирали и после имуществото им станало собственост на „Свободния синдикат“. През 1909 г. фабриката била откупена от Българската Търговска банка при ликвидацията на Синдиката.

 

Подготви

Галина Иванова

 

* Тотю Киселов бил женен за дъщерята на Тихол Бончев – Йона /1856-1936/. Имали шест деца – Деша, Рада, Стефана, Вата, Аница и Иван. По сведения на Кънчо Пенчев, единственият им син Иван /р. 1886 г./ имал къща срещу църквата „Св. Архангел Михаил“, която била съборена през 1959 г. по повод строителството на бившия ГУМ. През същата година и по същия повод, била съборена и къщата на поп Ангел Поптахов

Къщата на Тотю Киселов, строена около 1850 г.,
била с богато украсена фасада

Архивна снимка на същата къща...

Тотюкиселовата къща днес

Неизвестните тревненски майстори. Уста Косю Колев и уста Христо Живков

Кратки сведения за двама неизвестни майстори от Тревненско, откриваме в записките на резбаря-краевед Цаньо Антонов. Те били „много добри майстори“ - дюлгери и съдружници. През 1908 г. уста Христо Живков от с. Гуглевци, който бил строителен предприемач, бил 40-45 г. Другият майстор уста Косю Колев, родом от с. Енчовци бил на същата възраст. Двамата работели по обекти из Казанлък и околията. В сборника „Тревненска художествена школа“ /1985 г./ срещу името на уста Христо е отбелязано, че е роден през 1863 г. По сведения от същия източник, заедно с уста Колю Колев /погрешно е изписано първото име на майстора, според арх. Н. Тулешков става дума за уста Косю Колев/, построили църквите в старозагорските села: „Св. Параскева“ („Св. Петка“) /1892 г./ в Черганово; църквата „Успение на Пресвета Богородица“ /1897 г./ в Овощник /според арх. Н. Тулешков/; църквата „Св. Димитър“ /1894 г./ в Дунавци; църквата „Св. Архангел Михаил“ /1884 г./ в Морозово /дн. Горно Черковище/. Двамата майстори възстановили и опожарената през 1877/1878 г. църква „Св. Параскева“ в Казанлък. В града на розите обаче, няма храм с подобно име. Твърде вероятно е да става въпрос за средновековната църква „Св. Петка Българска“ в казанлъшкото село Енина, която била опожарявана два пъти – през 1804 г. от кърджалиите и по време на Руско-турската война /1877-1878 г./. Според проф. Асен Василиев, уста Косю участвал в изработката на иконостаса на другата църква в Енина - „Св. Георги“ /1837 г./, след нейното възстановяване от опожаряването по време на Руско-турската война. Иконостасът в храма на името на Победоносеца Св. Георги, изработен през 1880 г., бил дело на именития майстор уста Колю Петков /1841-1913/ от Късовци. Още един прочут тревненски майстор оставя своето име в историята на храм „Св. Петка“ в Енина – зографът от Витановската фамилия Симеон Цонюв. Негови са три от апостолските икони в храма „Св. Петка“ - „Св. Богородица с малкия Иисус”, „Иисус Христос” и „Св. Георги”, рисувани през 1814 г. Днес те се съхраняват в Художествената галерия в Казанлък.

По сведение на арх. Н. Тулешков, иконостасът в църквата в с. Черганово бил дело на майстора - строител и резбар Събчо Генчев Събков /1835-1927/, родом от к. Радино, който се преселил в Енчовци. Заедно с майсторите Косю Колев и Марко Тихов те построили и църквата „Св. Йоан Рилски“ (1900 г.) в днешния кв. „Бичкиня“ /Габрово/. Иконостасът на храма в Овощник, изработен през лятото на 1897 г., бил дело на братята – цветорезци Петко (1868-1935) и Цаню (1870-1956) Нейкови Ковачеви, родом от Късовци. В сборника „Тревненска художествена школа“ те са посочени и за майстори на градежа. В една своя статия за братята – цветорезци Петко и Цаню Нейкови Ковачеви /2012 г./, д-р Вяра Белева – уредник в Специализирания музей за резбарско и зографско изкуство – Трявна, отбелязва, че братята Кънчо /Къню/ (1866-1950 г.) и Петко Нейкови Ковачеви построили църквата „Св. Богородица“ и изработили църковния иконостас. Според сведенията от сборника „Тревненска художествена школа“ уста Косю и Къню Ненчев Дамянов от к. Йововци, изселил се в Казанлък, изработили иконостаса в църквата в Дунавци, който вероятно бил „нерезбован“. Майстор Къню Ненчев участвал и в изработката на иконостаса в Овощник.

В църквата в с. Черганово имало икони от зографа Васил Михалев, а в храма в Дунавци – 25 икони от зографа Васил Стоянов /1895 г./.

 

 

Подготви

Галина Иванова

Църквата "Св. Параскева" в с. Черганово

Църквата "Успение на Пресвета Богородица"
в с. Овощник

Църквата "Успение на Пресвета Богородица"
в с. Овощник

Църквата "Успение на Пресвета Богородица"
в с. Овощник

Църквата "Успение на Пресвета Богородица"
в с. Овощник

Иконостасът в църквата
"Успение на Пресвета Богородица" в с. Овощник

Църквата "Св. Димитър" в с. Дунавци

Църквата "Св. Архангел Михаил"
в с. Горно Черковище

Църквата "Св. Архангел Михаил"
в с. Горно Черковище

Храм "Св. Йоан Рилски" в кв. Бичкиня, Габрово

Паметта за Петко Рачев Славейков във Велико Търново. Част II

Споделените проблеми, свързани с поддържането на къщата - музей, не бива да обричат на забрава този емблематичен за В. Търново „паметник“ на големия поет и общественик П. Р. Славейков. Изграждането на една съвременна интерактивна експозиция в родния му дом би го превърнала в привлекателно място за посетителите (индивидуални и организирани в малки групи). Тогава музеят със сигурност ще привлече вниманието на повече учители по литература и история, които ще предпочетат да запознаят учениците с живота и творчеството на П. Р. Славейков в една незабравима атмосфера. Основание за подобен оптимизъм за бъдещето на музея дават непрекъснато разширяващият се дял на неформалното образование и наличието на толкова много училища в града и близките селища. Друга немалка потенциална целева група посетители са студентите от Филологическия, както и от други факултети на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Наред с обновената експозиция музеят трябва да предложи и подходящи образователни програми за различните категории посетители, включително и за възрастни. За популяризирането на музея би допринесло и включването му в тематични маршрути.

Идеята за паметник на П. Р. Славейков се издига отново в средата на ХХ в. На основание Постановление на Централния комитет на Българската комунистическа партия и Министерския съвет за увековечаване паметта на борците революционери от 30 ноември 1954 г. отдел „Култура“ на Окръжния народен съвет предлага на Изпълнителния комитет да вземе решение през 1954 г. да бъдат изготвени проекти на пет бюст-паметника във В. Търново, сред които и на П. Р. Славейков. Предвижда се той да бъде разположен в „Градината на мира“. Първоначално определената сума 4000 лв. впоследствие е коригирана на 3000 [ДА – В. Търново, ф. 547, оп. 1, а.е. 1104, л. 36, 42]. По-късно това решение е изоставено.

Десетилетие по-късно, през 1965 г. скулпторът Благой Илиев и архитектът Живко Драгомиров пристъпват към изработване на проект за паметник на бележития поет и общественик. Авторският колектив се ръководи от разбирането, че теренът на възрожденския площад пред мемориалния музей „е раздвижен и със своята композиция дава условията за развиване на фигурален паметник, разположен върху високата част срещу родната къща, закътан под надвисналите клони на причудливо израснало дърво през каменния зид“ на къщата, пред която ще бъде поставена скулптурната фигура. Разработените архитектурни чертежи, архитектурен макет и идейно-скулптурна фигура са разгледани и утвърдени от комисия с представители на Градския народен съвет – В. Търново, Министерството на културата и Постоянния художествен съвет към Съюза на българските художници.

В процеса на реализация на проекта се поставя въпросът за преразглеждане на мястото, което в началото е определено за паметник на Славейков. Позицията на авторския колектив е, че „бронзовата фигура на паметника в сегашната разработка ще се свързва с околната архитектурна среда много сполучливо и убедително, а в пространствено отношение ще бъде много добре мащабирана“. С оглед на това заключение се определят и конкретните строителни работи, които трябва да се извършат (подготовка на терена за създаване площадка за постамента, изливане на бетонен фундамент, доставяне и монтиране на постамента и реставрация на цокълния зид на къщата зад гърба на фигурата). Мнението на авторите е, че направеното предложение за поставянето на скулптурата на едноименния площад до главната улица е „сполучливо, но неосъществимо до окончателното му архитектурно преустройство“. Препоръчва се „при бъдещата разработка на новия площад да се потърси в терасовидното оформление подходящо място и среда на скулптурната фигура, която ще се премести на новото място“. Категорично се отхвърля като „неприемливо“ предложението за разполагането на паметника пред училище „П. Р. Славейков“, тъй като „изолираното положение на училището не оправдава изразходването на средствата“ [ДА – В. Търново, ф. 583, оп. 2, а.е. 59, л. 1–3].

Въпросът за преместването на паметника се поставя по-настоятелно десетилетие по-късно. В края на 1976 г. се провежда съвместна извънредна сесия на Градския народен съвет с Окръжния и Градския съвети за култура, Съюза на архитектите в България и Съюза на българските художници – София, която е посветена на разширяването и подобряването работата по синтеза на монументалната украса с архитектурата във В. Търново. В своето изказване „Минало и настояще на синтеза на архитектурата с монументалните изкуства във В. Търново“ арх. Иван Петков – председател на групата на Съюза на архитектите в България – В. Търново, се спира на няколко съвременни реализации на синтеза в старопрестолния град. Една от тях е свързана с паметника на П. Р. Славейков, която той определя така: „Брутално съжителство между архитектурна среда и пластика. Абсолютно е наложително изнасянето му някъде в новата част на града“ [ДА – В. Търново, ф. 583, оп. 6, а.е. 5, л. 583, 618].

В „Доклад за състоянието на паметниците и паметните плочи в гр. В. Търново“ от 1975 г. където се посочва, че цветната градинка около паметника на П. Р. Славейков е напълно изоставена, е добавено с химикал: „Ще се премести в у-ще „Славейков“ [ДА – В. Търново, ф. 583, оп. 6, а.е. 35, л. 3]. За паметната плоча на къща музей „П. Р. Славейков“ се отбелязва, че „е в лошо състояние“ и „може да бъде свалена без да се подменя, тъй като се повтаря с плочата за музея“ [ДА – В. Търново, ф. 583, оп. 6, а.е. 35, л. 4]. Днес на каменния зид вляво от входа на къщата музей може да се види плоча със следния надпис: „Тук на 30/17 ноември 1827 год. е роден народният поет и общественик-просветител Петко Рачев Славейков“. На същия зид, непосредствено пред входната врата, е монтиран бронзов релеф, който представлява плоча с неправилна форма, върху която е изобразена главата на Славейков до раменете, обърната в профил. В Държавен архив – В. Търново се съхранява информационна карта на този „релеф“ (така е посочено срещу „вид на произведението“), където са отбелязани размерите му – 0,44/0,66 м. Няма обаче данни за автора и годината на създаване. Като се има предвид, че документът е съставен през 1977 г., датирането на този паметен знак следва да се отнесе преди тази година [ДА – В. Търново, ф. 1393, оп. 3, а.е. 268].

Във връзка със 150-годишнината от рождението на П. Р. Славейков великотърновското основно училище, което носи неговото име, включва в плана си за честване на юбилея задачата да се направи искане пред Градския общински народен съвет за изработване на бюст-паметник на П. Р. Славейков, който да бъде разположен в двора, а също и „фирма на училището от бронзови букви и се постави пред източния вход на училището“. Предвижда се паметникът и фирмата да бъдат открити в навечерието на юбилея. Фиксираният краен срок е 29 ноември 1977 г. [ДА – В. Търново, ф. 1201, оп. 2, а.е. 18, л. 2]. От изготвената към края на 1979 г. „Справка на ОНС за проектната готовност на обектите, които трябва да се реализират в чест на 1300-годишнината на територията на гр. В. Търново“, става ясно, че паметникът на П. Р. Славейков вече е изграден [ДА – В. Търново, ф. 583, оп. 6, а.е. 35, л. 84]. Той е дело на Маргарита Пуева. По повод 100-годишнината от основаването на Народната библиотека „П. Р. Славейков“ във В. Търново Бюрото на Общинския комитет на БКП, на заседанието си на 25 юли 1988 г., взема решение за поставяне на барелеф на патрона на библиотеката върху нейната сграда. С писмо от 29 ноември същата година Комисията по духовно развитие към Общинския народен съвет иска съответното разрешение от Комитета за култура. Изработеният от скулптора Костадин Денев и арх. Лъчезар Лалов проект е одобрен от Специализираната държавна комисия по скулптура с Протокол № 20 от 30 май 1989 г. Съгласно сключения договор срокът за неговото изпълнение от мрамор и монтиране е 5 август 1989 г. Средствата се осигуряват от бюджета на Общинския съвет [Архив на Отдел „Култура“ на Общински съвет – В. Търново, Досие за релеф „П. Р. Славейков“].

Традицията за увековечаване паметта на П. Р. Славейков чрез наименуване на обекти на негово име продължава и през втората половина на ХХ в. Временната управа на Търновския народен съвет на заседание от 12 юли 1948 г. назначава комисия от вещи лица, на която възлага „в най-скоро време да се занимае с въпроса за наименование на всички безименни улици в града и преименува някои обекти, носещи фашистки и шовинистични имена, след което да докладва за работата си пред управата в едно от близките заседания, когато да се вземе окончателно решение“. Изпълнението се възлага на секретаря на Временната общинска управа [ДА – В. Търново, ф. 583, оп. 1, а.е. 51, л. 10].

На проведеното на 13 октомври 1949 г. заседание на управата е представен подробен доклад за работата на комисията по преименуване на квартали, улици и училища в града. След разискванията се одобряват само предложенията относно имената на кварталите, според които „досегашният „Кирил и Методий“ в бъдеще ще се нарича „П. Р. Славейков“. Вземането на решение за преименуване на училища и улици в града се отлага до уточняването им с Отечествения фронт [ДА – В. Търново, ф. 583, оп. 1, а. е. 51, л. 279–280]. На 1 декември 1949 г. отново се гласува преименуването на квартал „Кирил и Методий“ на квартал „П. Р. Славейков“, а също и решението първоначално училище „Йосиф І“ да се нарича „П. Р. Славейков“ [ДА – В. Търново, ф. 583, оп. 1, а.е. 52, л. 21].

По повод 130-годишнината от рождението на П. Р. Славейков Окръжният народен съвет и Окръжната библиотека във В. Търново, отправят искане библиотеката да бъде наименувана на видния поет и общественик. Мотивите са, че досега тя е безименна и е напълно подходящо да носи неговото име. Комисията по чл. 8 от Правилника за приложение Указа за наименуване и пренаименуване на обекти от национално и местно значение гласува на 16 ноември 1957 г. решението Окръжната библиотека да се назовава „Петко Рачев Славейков“. С писмо № ІІІ–8486 от 13 февруари 1958 г. Президиумът на Народното събрание дава съгласието си за това [ДА – В. Търново, ф. 583, оп. 1, а.е. 47, л. 334]. Решението на комисията влиза в сила след одобряването му от Изпълнителния комитет на Окръжния народен съвет, което се провежда на 20 март 1958 г. [ДА – В. Търново, ф. 583, оп. 1, а.е. 47, л. 268].

Една кореспондираща с разглежданата тема идея, останала нереализирана, е изграждането на „Дом-паметник „П. Р. Славейков“. Според изпратеното на 24 февруари 1975 г. от председателя на Окръжния съвет за изкуство и култура и Секретаря на Изпълнителния комитет на Окръжния народен съвет до Комитета за изкуство и култура (отдел „Капитални вложения“) предложение за проектиране и строителство на обекти през VІІ петилетка във Великотърновски окръг, по раздела „Изкуство и култура“, стойността на този обект възлиза на 800 000 лв., а срокът за строителството му е 1978–1980 г. [ДА – В. Търново, ф. 1393, оп. 2, а.е. 121, л. 15]. В „Съвместна програма за по-нататъшно развитие на художествената култура във Великотърновски окръг през периода 1982–1990 г.“, съставена през 1982 г. от Комитета за култура, Окръжния комитет на Българската комунистическа партия, Окръжния народен съвет, Окръжния съвет за култура, се препоръчва във връзка с „изпълнение на Постановление № 6 на МС за развитие на В. Търново като исторически, културен и туристически град за по-нататъшно развитие на културния живот в града и окръга, Комитетът за култура да съдейства пред съответните държавни органи за изграждане на следните обекти: …дом-паметник „П. Р. Славейков“ [ДА – В. Търново, ф. 1393, оп. 2, а.е. 75, л. 13]. Друга задача, която се поставя пред Комитета за култура е „да съдейства за учредяване на национални литературни награди на името на П. Р. Славейков, Асен Разцветников, Ангел Каралийчев, Емилиян Станев“, със срок за изпълнение 1983 г. [ДА – В. Търново, ф. 1393, оп. 2, а.е. 75, л. 9].

Сред влизащите в полезрението на културните институции през 50-те години на ХХ в. обекти във В. Търново, свързани с името на П. Р. Славейков, е някогашното училище в кв. „Асенов“, където той е преподавал. За него, като паметно място, става въпрос в „Информация от началника на отдел „Култура“ при ГНС за състоянието на паметниците на културата в града“ от началото на 1955 г. Някои от тях, сред които е и „училището, в е учителствал П. Р. Славейков в кв. „Асенов“, са дадени от комисията по чл. 33 и 34 за ползване… Училището на П. Р. Славейков чрез изградени стени и циментиран под е направено на мандра от Наркооп“. Незадоволителна е хигиената в горепосочените паметници на културата, поради естеството на работата, която се извършва в тях.“ [ДА – В. Търново, ф. 583, оп. 1, а.е. 29, л. 33]. Предлага се директорът на Окръжния музей, заедно с началника на отдел „Култура“ при Градския народен съвет, да извършат оглед на място на всички паметници на културата в района на града и да проверят тяхното състояние в хигиенно и благоустройствено отношение, като до 10 март 1955 г. излязат с предложение за тяхното правилно поддържане [ДА – В. Търново, ф. 583, оп. 1, а.е. 29, л. 34].

Изложените факти показват, че във В. Търново винаги е бил актуален въпросът за съхраняването на паметта за национално значимия поет и общественик П. Р. Славейков. Осъзнаването на недостатъчно направеното в тази посока съществува успоредно с усилията да се отбележи трайно и достойно връзката на бележития възрожденец и строител на нова България със старопрестолния град. Днес във В. Търново са налице паметници, паметни знаци и мемориален музей, които свидетелстват за дълбоката почит към именития ни съгражданин. Въпреки това, остава вътрешното убеждение, че дългът към делото на П. Р. Славейков изисква не само да съхраняваме направеното до този момент, но и да търсим нови форми за популяризиране на паметните места, свързани с него, и поддържане на траен интерес към тях.

 

Лора Дончева,

Анка Игнатова

 

Из „Годишник на Историческия факултет на ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“, т. 3, бр. 1, 2019 г.

Паметникът на Петко Славейков във Велико Търново