За будителите и будителството през призмата на днешното

Денят на народните будители. Може би, най-българският празник след Деня на буквите, защото всичко тръгва от нашето „а“, „б“… И според Библията - в началото било Словото. После дошъл Духът. Най-силният му кипеж е и си остава във времето на Възраждането. Днес, колкото и да има, а то има, слава Богу, достойни, духовни, знаещи и можещи люде, сме далеч-далеч от онази чутовна епоха, когато устоите на Духовността и Просвещението били единствения крепител на българщината… И не би могло да е иначе с такива ревностни радетели на Книжовността, Духа, Вярата, като светите братя Кирил и Методий, Паисий, Софроний, летописецът на Трявна Поп Йовчо, Петър Берон, братя Миладинови, Петко Славейков, Захари Стоянов, Васил Левски, Христо Ботев, Иван Вазов, проф. Пенчо Н. Райков, Пенчо Славейков и много други.

Вероятно малцина знаят, че преди Освобождението, на днешния ден, се почитала паметта на Св. Иван Рилски – небесния покровител на българите. После, през 1909 г., в Пловдив чествали за първи път Деня на народните будители, но празникът добил национален характер години по-късно, през 1922 г., когато министърът на Народното просвещение /как хубаво звучи!/ Стоян Омарчевски внесъл предложение за обявяването на 1 ноември за Ден на народните будители. През 1945 г. новата власт „изхвърлила“ този светъл ден от празничния ни календар. Вероятно, за да няма народа друг кумир, освен техния и едва след „промените“, през 1990 г., по инициатива на сдружение „Мати Болгария“, Денят на народните будители отново възтържествува… Но и преди повече от 30 години, пък и особено днес, липсва най-ценното, за да бъде този Ден наистина подобаващо отбелязван. Няма го онзи пламък, що не гасне, по който копнее и Вазов. Няма я Духовността. Дефицит е и Просвещението, въпреки всички модерни екстри на днешното. Празнината е огромна и тук-там мъждукащите искри на съвременното будителство, няма как да случат едно Ново Възраждане. Народната памет и самосъзнание са дотолкова закърнели, че са се свили до низините на плакатното, шаблонно родолюбие. Патриотизмът отдавна е обидна метафора, а не кауза, мисия, порив. Днешните пишман „будители“, опияняващи масите предимно в социалните мрежи и медиите, трупат хиляди лайкове и нехаят за краха на ценностите и духовността. А шепата пилигрими на Знанието, Просвещението и Духа, трудно ще пукнат Пролет. Техният глас е вопъл в пустиня. Безплодна е почвата, която от години се опитваме да засеем и с всяко следващо поколение – плявата е все повече от зърното… Уви!

Днес можем само да си говорим за Възраждане. За Духовност. Не и дори да мечтаем. Защото онова, що запалиха нашите святи предци, не успяхме не само да опазим, но и опетнихме до корен. И нямаме страх – ни от Бога, ни от себе си, ни от миналото и днешното, ни за бъдещето. Поругахме паметта на именитите си предшественици, чийто ликове развяваме по улици и площади, в социалните мрежи и в кабинетите на властта. А от тази пародийна и срамна патриотарщина, нищо не се пръква. Само горест, печал и покруса. Не и дори носталгия, защото тя, все пак е заредена с някаква надежда. И Вяра. И Мъдрост. А днес и те са празни отломки от една отдавна отминала епоха, която от време на време, най-вече по празници и чествания, идва да ни напомни, колко сме се отдалечили от всичко българско и свидно, и колко дълбока е онази бездънна пропаст, към която така стремглаво и безпаметно сме се устремили…

Не празник, а помен е днешният ден за България. Помен за всичко онова, което сме били, и от което сме се отрекли. Целите, изгорели от парене и пак не знаем да духаме, както пророчески възкликва Апостола преди повече от 150 години. Поклон пред паметта и мъдрите ти завети, Дяконе! Днес ни времето е в нас, ни ние сме в него, то ни обръща, пък ние него – все не успяваме… Не успяваме да събудим онзи възрожденски плам в душите и сърцата си, в помислите и делата…

И все пак - здрави, благословени и честити да са людете, които ни увличат и вдъхновяват и днес, макар и да не успяват да подбудят въстанието на Духа, което да възроди България. Техният пламък е онази светлина в тунела, за която ожидаме от десетилетия. А дали ще ни озари или изгори, зависи от нас, самите, за повечето от които, Род и Дух са просто понятия от една отминала епоха. И, уви… потребно е днес да се срамим, че сме българи… Пък дано по-скоро осмислим и прозрем, че народ без Духовност, Просвета и Знание, е обречен на гибел…

 

Галина Иванова

Снимка: худ. Цветан Колев

Необикновената история на един „тревненски“ зограф от Врачанско

 Възрожденският учител и иконописец Петко Танов Даскалов - съзаклятник от влашкоселскатавъстаническа четавъв Врачанския край, наричан Петко Търновски, серажда около 1802 г. и израствавъв Влашко село (дн. с. Царевец, Врачанско). Около 16-17-годишен, без пукнат грош, заминава заПрисовския манастир край Търново, където се намирала Търновската учителска школа. Той е най-големият в класа. Завършва школата с „преодобрение“ и е назначен за домакин на манастира и учител в школата. Добива право на свещеник, но никога не надява расо. При едно от посещенията си в Присовския манастир, хаджи Минчо от тревненската Минчовсказографска фамилия, вижда на манастирската порта една тебеширена рисунка на Свети Георги. Тя била дело на Петко Танов. Впечатлен от таланта му, с разрешение на игумена, хаджи Минчо отвежда младежа в Трявна да учи зографство. След две години Петко се завръща в манастира, за да се сбогува с благодетелите си. В знак на благодарност, изработва голяма икона на св. Богородица – дар за Присовския манастир.Игуменът я поставя на видно място с пангар в черквата. Богомолците пускат в пангара цяла кофа дребни монети, с който Петко е изпратен за Влашко село.Там, като учител, захваща голяма просветна и революционна дейност. Изписва и икони и стенописи за редица храмове – в Типченица, Лик, Рогозен,Горна Бешовица, Кунино, Лесура, Попица…

Едър, рус и синеок здравеняк и хубавец, учен за времето си човек, знаещ отлично турски, гръцки и румънски, почитан и обичан от всички, той стига чак до Цариград по народните борби за независима българска църква. С кон обикаля Врачанско, за да подпомага подготовката на Ботевата чета. Заедно със сина си Иванчо, влиза във Влашкоселската чета от 80 души. Четниците стигат до Врачанските лозя, но Ботевата чета е вече разбита иВлашкоселската, се разтуря.Петко и Иванчо се укриват в Присовския манастир…

След освобождението зографътсе преселва в Попица със синовете си Иванчо Даскала, Минко Пуалото,Христо Фелдшера и Вътко Тепкавия. Дъщеря му Димитра се омъжва за Георги Д. Клензовски.Иванчо Даскала е основател на либералната партия в селото и два пъти е кмет на Попица.

Петко Танов е изненадан когато Цани Гинчев, просветен ревизор, го предлага за пенсия и казва:“как така ще взема пари без да работя”. На негово място за учител в Попица е назначен синът му Иванчо. Последната работа на баща му, са иконите за иконостасана църквата „Св. Параскева“ в селото, които той изписал безплатно и скоро след това починал. Признателното население го погребало в църковния двор, катому издигнало и скромен паметник снадпис: „Тук почива прахът на Петко Танов – изографин – починал на 27 юли 1889 година“.

За майсторската ръка на този всеотдаен самобитен художник изкуствоведката Р. Касабова пише: "Зографът третира фигурата по маниера на някои тревненски майстори.Сам човек от народа, със свежи възприятия, той приближава иконата до възприятията на масовия зрител и отбелязва своето присъствие като творец с интерпретацията на някои детайли ...".

Освен като добър учител и зограф, Петко Танов е известен и като лечител и черковен певец. За лечителските му способности, разказва и родовата хроника, запазена в спомените на наследниците му. Фрагменти от нея са публикувани в един от броевете на сп. „Списание 8“ и са по спомени на журналистката Наталия Димитрова отБНТ, чийто прапрадядо е Петко Танов Даскалов.

По думите й, той въвел редица нови методи и лекарства, но познавал добре и билките, и лечебните им свойства. Когато избухнала епидемия от едра шарка, яхнал своя бял кон, няколко дни пътувал до Одеса и обратно, за да донесе „медикаменти“, с които спасил много хора.

Петко Танов бил известен и като един от добрите краеведи и познавачи на природните забележителности в Балкана.За него не били тайна и пещерите в региона - бил един първите хора, открили влиянието на благотворния им климат срещу някои болести. Затова, когато дошъл моментът да се прокарва Подбалканската железопътна линия през усойните възвишения, Петко Танов бил поканен да помогне с познанията си.Основната работа възложили на италиански инженери. Те се радвали на съдействието на българския си помощник и заедно напредвали бавно, но сигурно към поставената задача.На едно място от пътя обаче, недалеч от село Карлуково, релсите трябвало да минат буквално през скалите. Както си му бил редът, специалистите започнали сондажи, последвали взривове, за да се отвори пътя.В едно от местата пред инженерите се показала малка кухина, която експлозивите бързо превърнали в широк отвор. Италианците предпазливо навлезли в пещерната система, водени от Петко Танов, който добре познавал тукашния карст. Били петима. След като повървели по тесния тунел, изведнъж се озовали в широка зала с пръстен под и висок „покрив“, по форма като гигантска купа, с великолепна акустика.И с нещо като каменен пиедестал, на който ги чакал...„плачещ дракон“… Самият Петко Танов разказвал тази история на своите деца, а после тя била препредавана от уста на уста през поколенията. Съществото било „дебело като табуретка“, около 60см., дълго поне 5-6 метра, катранено-черно, с жълто-оранжеви триъгълни петна - почти геометрично правилни. Навито на спирала и високо като дърво, тялото завършвало с доста по-широка глава - като на теле, с големи ноздри и малки топчици вместо уши. Другият край на тялото бил леко завит, но иначе съвсем като опашката на змия.Стояло на малко издигнато равно образувание, досущ като постамент.Щом видяло неочакваните си гости, животното се смразило. Не проявило никаква агресия, стояло спокойно и гледало с умните си, жални и добри очи. Минали напрегнати секунди, в които и „домакинът“, и „гостите“ втренчено се наблюдавали един друг...Но страхът надделял и хората веднага се нахвърлили да го убият. Най-малко бил изненадан Петко Танов, който от малък бил слушал историите за змейове и дракони в земните недра. Успял да спре италианците да убият животното и ги накарал да обещаят, че няма да му посягат.Изтичал навън, за да потърси помощ и да доведе ръководителите на проекта.„Заклевам ви: няма да пипате животното!“ - отсякъл и тръгнал навън.Разбира се, не го послушали. Едващо бил стигнал до съседната галерия, Петко чул изстрели и хукнал обратно, но било късно - животното вече било мъртво, а работниците хладнокръвно го разфасовали…Време за колебание и тъга, нямало и тъй като имал богат опит в лечението със змийска отрова, Петко побързал да събере в стъкленичката, която носел със себе си, „драконовите сълзи“. След време занесъл тази проба до Одеса и се оказало, че притежава десетки лечебни свойства и с нейна помощ продължил да помага на болните.

След като разфасовали голямото същество, италианците се приготвили за пиршество. Петко отново се опитал да ги спре, като им казал, че не бива да се отнасят по този начин с „царя на планината“, но аргументите му останали нечути.

Далеч не като в приказка, цялата история завършва печално. От италианците само един не опитал от сготвените блюда и само той оцелял. Всички, които пробвали от месото, умрели за часове в страшни мъки, а останалите - които само пили от бульона, в който било сварено, изгубили разсъдъка си. Настанили ги в палатки близо до Карлуково и според нашата история, тук доизживели дните си, напълно лишени от разум.

„Италианците са казали - ето, мезе, ще го хапваме цяла седмица. Белили, варили, приготвили си от техните типични мезета и това ги погубило. Петко ги предупредил, че е лоша поличба, но дори той не знаел какво точно може да се случи. Оказало се, че телесните течности на съществото съдържали силни халюциногени, които в големи количества били опасни, а в малки Петко ги използвал и спасил много хора от смъртта...“ - завършва разказа си журналистката Наталия Димитрова. Тази история тя научила от дядо си Спас, който я знаел от прабаба си Димитра – дъщерята на Петко Танов, която била слушала за „срещата с дракона“ от самия него. Днес, нейната правнучка е убедена, че всичко, разказано от прабаба й, съвсем не са празни приказки, а истински истории, колкото и невероятно да звучат…

 

 

Подготви

Галина Иванова

по публикации във в. „За буквите“, бр. 48, ноември 2016 г. /150 години от освещаването на черквата „Св. Димитър“ в с. Горна Бешовица – Врачанско от Йордан Ценов/, „Исторически очерк за село Попица, Белослатинско“ и публикация от „Списание 8“.

 

* По сведения от фамилната хроника, зографът Петко Танов Даскалов бил племенник на хаджи Христо Х. Кънчев Даскалов /1750-1830 г./, построил Даскаловата къща в Трявна. Факт, който към момента не успях да установя по родословните схеми на Даскаловия род, с които разполагам…

Стенопис от тавана на църквата "Св. Димитър"
в Горна Бешовица, зограф - Петко Танов

Църквата "Св. Димитър" в Горна Брешовица

Икона на Св. Богородица от храма в Попица

Иконата на Св. Николай от църквата в Попица

Икони дело на зографа Петко Танов Даскалов

Светите братя Кирил и Методий
от църквата в Попица

Фрагмент от иконостаса на църквата в Попица

Гробът на зографа Петко Танов Даскалов в черковния двор в Попица

 

 

 

 

 

 

 

Очите на душата (една обикновена бърденска история)

Беше хубав. Неприлично красив за мъж. Държах в ръце черно-бялата фотография и се взирах с възхищение в ангелски закачливите очи и усмивка. Чупливата лъскава коса небрежно лежеше върху гордо изсеченото чело. Продълговатото съвършено лице говореше за финес и интелект. И тази усмивка – загадъчна и тайнствена, обещаваща и великодушна. Възседнала една волева брадичка с ярко изразена трапчинка в средата. Да, това беше снимката на Бай Райко от село Бърдени. Заради външността си и веселия нрав бърденци му викаха Пилето. Често Пилето лежеше с часове на поляните със зареян поглед в синевата. Слънчевите лъчи погалваха извитите мигли, спускаха се по сините вени на бледата кожа и се спотаяваха в гънката на гърдите му сред разкопчаната риза. Той не бе мечтател, по скоро бе практичен и земен. Изпитваше отвращение от тежката физическа работа. Сред разходки и съзерцание убиваше времето през деня и дочакваше вечерите. А вечерите бяха луди. Знаеше вечеринките, седенките, тлаките на всички села, близки и далечни. Понякога пътуваше с часове по незнайни горски пътеки, за да бъде там – при музиката, веселбата и танца. Там той беше във вихъра си. Като магия, докосване, лунен лъч. Намираше време да приседне при повечето от момите без значение дали са красиви или грозни. Да ги закачи, разговори и разсмее. Те го очакваха, поглъщаха жадно с очи и с всичките си сетива копнееха за неговото внимание.

Тази вечер селото празнуваше. След събора на Свети дух хорáта, гайдите, курбаните и всенародното веселие идваше ред и на вечеринката в селското училище. Прииждаха групи от съседните села – Чакалите, Даевци, Урвата и други. За първи път музиката беше спазарена от град Дряново. Тримата музиканти стояха малко уплашени в дясно от стълбите и очакваха разпореждания от незнайно кой. Дворът на училището се изпълваше с възбудена глъч. Сред местните народни носии се открояваха и елегантни градски дрехи. В здрачината приказно плуваха бели дантелени якички кацнали върху тъмно сини блузи. Преминаваха дълги под коляното винено червени рокли, пригладените лъскави коси говореха за усърдие и мъчителен труд. На места прегорели и разпилени от домашните маши къдрици създаваха допълнително чувство за естественост и очарование. Райко стоеше сам в сянката на големия бряст. Това беше неговата вечер, чакана, жадувана, лелеяна. Леко блед, с трескав поглед, отпусната снизходителна усмивка в края на устните. Безупречна прическа, майсторена с вода и захар. Двуредно сако от тъмно син шевиот, прав панталон и гълъбова копринена риза. Леко напрегнат и съсредоточен, той събираше в себе си цялата енергия и духовна мощ на нещо изключително важно дори съдбовно в неговия живот. Като войн преди битка, като оракул изпаднал в транс преди единението с небесната сила, той очакваше своя миг.

И този миг не закъсня. Първо проплака кларинета – неуверено и плахо. Подкрепи го акордеона някак нестройно и объркано, за да извие глас над всички арогантно доминиращия тромпет. Множеството се раздвижи. Нестройната музика премина като ток, смехът и закачките ставаха все по силни, но никой не се престраши да открие танците. Отвън на пътя, през оградата от жив плет, майки и баби с нескрито любопитство се мъчеха да зърнат чедото си. Първите двойки се сляха в ритъма на румбата. Срамежливо вдървени от хорските погледи те бяха решили първия танц да е за тях. Тази вечер той я видя за първи път. Естествено красива, с басмяна рокля на червени цветя. Бели островърхи обувки с висок ток, които я правеха още по стройна, съвършена, неземна. Райко приближи бавно с някаква тържественост и с чувството за ритуал. Очите им се срещнаха. Пламенен поглед. Усмивка през рамото и тя изчезна сред танцуващото множество. Пилето беше свикнал с женското внимание, но никога не се държеше надменно и лицемерно. Сега нещо изпърха в стомаха му, нещо непознато и любопитно. Цяла вечер я търсеше сред танцуващите двойки. За първи път от ловец се превръщаше в дивеч. Разговаряше, танцуваше, докосваше, но сякаш не бе тук – в неговото село, в неговото училище на неговата вечеринка. Тя вечеринката отиваше към края си. Музикантите вече уморени свиреха позната мелодия. Танцуваха няколко двойки самовглъбени и отдадени. Малко от останалите хора разделени на групи преповтаряха местните клюки, но без първоначалния плам и веселие, след което се разделяха и потъваха в юнската вечер. Потърси я още веднъж с очи, за последно обходи салона на училището, двора, но от нея нямаше и следа. Друг път след подобно тържество се изпращаха до късно, бродеха по озарените лунни пътеки и гората кънтеше от смеха им. Сега Райко си тръгна сам. За пръв път го мъчеха въпроси, на които не намираше отговор. Кой беше всъщност той? Какво ставаше с него? Дори в дългите нощи, когато заспиваше до жената която никога не обикна нямаше покой от тази първа среща. Сблъсъка на неговото его, срещата с нещо, което го направи неуверен и уязвим и тази неистова потребност да вижда някого, да мисли за него, да бъде с него.

Това лято той я среща още няколко пъти. Горе на високото над село Чакалите бяха техните ниви. Виждаше я зачервена и сияйна с капчици пот с бялата кърпа, сърпа и паламарката, надвесена над житните ръкойки. Само непослушната плитка на гърба й му махаше за поздрав. Така и не я целуна. Гледаше я като икона. Позволи си една вечер да прокара върха на показалеца от челото по чипото розово носле, през открехнатите смокинови устни, млечната белота на брадичката и гладкия кехлибар на гушата. Ръката му спря дотам. До края на живота си той никога не забрави тази линия, най-съвършената, най – изящната, само негова. Спомен и тъга. Линията на съдбата му.

Лятото беше горещо и усилно. Полската работа не преставаше. Всички от семейството на Пилето се трудеха от сутрин до залез. Ожънаха и прибраха житото, овеса и царевицата. Двете крави цял ден обикаляха в кръг за да газят нахвърляните снопи на хармана. Вечер до късно тракаше веялката, за да отсее зърното от плявата. Братята и старият дядо Кольо насипваха узрялото зърно в плетените от зебло чували и го готвеха за воденицата. Работата нямаше край. Вечер многобройната фамилия се събираше около дървената паралия. Старият начупваше коравия самун хляб, събираше трохите с напуканите си възлести пръсти, скупчваше ги в шепата си и бавно ги преглъщаше. Нямаха сили дори за разговор. Стояха прегърбени в сумрака, след което заспиваха неусетно и мълчаливо като преуморените животни в обора.

Животът на Пилето следваше познатия ритъм. Сега към обиколките сред природата беше включено и землището на село Чакалите. Там той търсеше онази среща на едно лице което все по-често превземаше мислите му. Ту зачервено и загоряло от слънцето, ту обрамчено с бяла кърпа, румено и засмяно с двата бакъра на рамо. Опитваше се да събере смелост, да втвърди онова нещо в душата си, което до сега го правеше лек и безотговорен. Да се изправи първо пред себе си, а после пред целия свят и да защити бъдещето на своя живот… на техния живот.

Тази вечер майка му и двете снахи набързо прибраха масата и се шмугнаха в малката одая. Останаха четиримата братя и дядо Кольо. Старият се пресегна и намали пламъка на газената лампа. В настъпилия полумрак Райко почувства прилив на сили. Помисли си , че сега е времето да сподели решението си за промяна в своя живот. Да доведе в бащиния дом своя булка. Изкашля се, леко се набра и трикракото столче изскърца под него. Преди да отвори уста в сумрака прозвуча дрезгавия глас на най-големия му брат.

– Райко, не може повече така. Убиваме се от работа а ти мериш къра по цял ден, а вечер затваряш селските вечеринки.

Баща му мълчеше и гледаше пред себе си в празната софра. Нещо стисна Пилето за гърлото и той притихна. Брата продължи:

– Не издържаме повече да те хрантутим. Ти да лежиш по поляните като отнесен, а ние да блъскаме като добичета. Решихме да се махаш.

– Бате, недей бе – плахо се обади най-малкият брат. Райко на никого лошо не е сторил. Всички го обичат. И ние го обичаме. Защо ще го гониш?

– Ти да мълчиш, че и ти ще хванеш пътя – сряза го батко му.

– Горане, по-полека. – старият положи ръце на коленете и изправи глава. Виж, сине, ние не те гоним, но все по трудно живеем, пък и хората се подсмихват и шушукат. Моля те, замини за града или вземи някоя имотна булка да не си в тежест.

Настана подземна тишина. Тишина смазваща със своята виновност, оплодена от мъката, недоимъка и тежестта на едно мизерно съществуване.

Райко бавно се изправи:

– Имате ли нещо друго за казване?

Тишината още натежа, сгъсти се, стана лепкава и клисава като бърденската пръст. Пилето се обърна и тръгна към изхода. С крака обърна трикракото столче, което изтрополи на пода. Страничната врата рязко се отвори и от нея излетя майка му.

– Райко, чедо, не тръгвай, остани, моля те. Това е твоят дом. Тук си се родил, сине, тук си се откъснал от сърцето ми.

Старата нареждаше като за умряло. Ръченикът на забрадката й беше отпуснат и побелелите й коси се бяха разпилели като скършена житна ръкойка. Той се спря. Погледна я за миг в очите, наведе се, целуна я по челото и рязко тръгна по каменните стъпала. Отчаяният хлип премина във вой, който изпрати изчезващата сянка в есенната привечер.

Тази нощ Райко спря пред къщата на Дончо Захариев, един от най-богатите хора в селото. Опря пръсти в грубо издяланите дъски на чорбаджийската порта. Нямаше сили да извика. Тихи стонове като плач, като хрип се откъсваха от гърдите му. Отпусна чело върху дървото.

- Фире, ще ме приемеш ли? Ще споделиш ли живота си с мен?…

Двукатната, богаташка къща на Фира Захариева остана безмълвна и глуха. Само улавицата простена в притихналата гора и нейният зов проехтя самотен и безответен в тихата нощ.

Същата година Райко Колев се ожени за Фира Захариева. Родиха им се седем деца. Животът им се съпътстваше от непрестанни крамоли и скандали. До края на дните си той не я обикна и все по – често търсеше утеха в чашката с алкохол. Две бяха местата, където Пилето давеше мъката си с пиене. Едното е смесеният магазин, който беше и кръчма в близост до къщата на жена му, а другото – кръчмата в село Чакалите, където Райко често ходеше с надеждата да срещне своята голяма любов. До края на живота си той не я видя повече. Злите езици говорят, че нейните родители са я оженили далеч от селото, за да не се задоми с бедния, красив бохем.

В една студена мартенска вечер, тръгвайки пеша от село Чакалите, Райко пада в канавката само на двайсетина метра от дома си. На сутринта го намират децата тръгнали за училище. Фира Захариева, за да го прибере, го натоварва в дървената ръчна количка за изхвърляне на боклука. Там, полумъртъв, безжизнен, свит и безпомощен, като премръзнало пиле завършва земния път на Райко Колев.

 

П.С. Когато след много години, купих къщата на Фира и Бай Райко Пилето, реших да я реставрирам и да й дам нов живот. Основните строителни материали – дърво и камък се намираха трудно. За мой късмет в другия край на селото се продаваше къща. Продаваха я две момчета от Трявна. Когато започнах да я развалям ме помолиха да ми помагат срещу заплащане. Съгласих се и започнахме. По–късно разбрах, че тези младежи са внуците на Горан и пра-внуците на дядо Кольо. Те разваляха бащината къща камък по камък, греда по греда и я пренасяха в двора на Райко Колев и Фира. Може би Бог или друга неведома сила, която подрежда природата и космоса въздаде тази справедливост. Разбира се аз в тази история съм само посредник, пратеник на точното място и в точното време, за да се възстанови баланса в природата и в живота. За пореден път се почувствах малък и нищожен пред тази велика сила, която бави но не забравя, която възстановява този баланс на честността и възмездието. И аз дълбоко вярвам, че там някъде Пилето е срещнал несбъднатата любов, очите, които винаги е търсил. Очите на Душата.

 

Петър Манолов

 

* Петър Манолов е роден и израснал в София. Завършил е ВНВВУ “Г. Бенковски” – гр. Долна Митрополия, Военна академия "Г. С. Раковски" - курс по национална сигурност и отбрана1988-1989 г., СУ “Св. Кл. Охридски”, факултет по журналистика, специалност – „Телевизионна журналистика“; УНСС, Висша школа по мениджмънт и администрация; Следдипломна квалификация “Фирмено управление и управление на човешките ресурси”.

Има публикации във военните средства за масово осведомяване по проблемите на националната сигурност и отбрана. След спечелен конкурс в БНТ, работи в Главна военна редакция, като редактор и водещ на предаването „Десант“. Автор на повече от 350 сценария, посветени на националната сигурност и отбрана, рубриките “Десант”, телевизионното състезание “Как се става командос”, “Армия - сигурност” и др. Бил е главен редактор на Обединените редакции на МО, МВР, Гражданска защита, Строителни войски и Войските на Министерството на транспорта, началник на Пресцентъра и парламентарен секретар на ГУСВ. През 2009 - 2011 г. е заместник - изпълнителен директор на ИА "Военни клубове и военно-почивно дело", а през 2011 - 2013 г. – изпълнителен директор.

Преди време Петър Манолов се установява в тревненското село Бърдени. Купува изоставеното селско училище, строено през 1911 г., и го превръща в къща за гости /хотел „Сокай“/. А старото училище в селото, по сведения на краеведа Георги Г. Богданов, строено около 1867-1868 г., което се намира в съседство, ще бъде превърнато в Етнографски музей, в който ще бъде подредена богата колекция от носии и пафти от цяла България.

"Няма да забравя първото влюбване в Трявна, пак беше зима, един хубав сняг, пухкав, огледах се на мегдана, пред Часовниковата кула, Гърбавия мост, църквата "Св.  Архангел Михаил", дуварите, камъните, всичко застинало във времето - красота. Погледнахме се със съпругата ми и разбрахме, че това е нашето място. Второто влюбване беше пролетта, когато дойдохме тук в Бърдени, излязох на чардака, погледнах Стара планина и казах - тук ще остарея и тук ще напиша книгите и разказите си", разказва Петър Манолов в едно предаване на „Нощен хоризонт“ по БНР. И споделя, че нощите, в които твори и пише и всичко, което изстрадва заедно с героите си, го прави по-мъдър, по-зрял.

"Тук се научих на много неща - да се смирим, да се пречистим, да си помагаме, да се обичаме, да сме близо до природата. Днес да прегърнеш едно дърво, да събереш шепа билки и да бъдеш малко по-различен от това, което сме в големия град, в матрицата - тази агресия, която ни съпровожда навсякъде. Донякъде човек го прави за себе си и аз съм благодарен на тези хора, научиха ме на много, формираха нещо в мен".

От 2018 г. семейството на Петър Манолов дава стипендия на даровито дете от Националното училище за приложни изкуства „Тревненска школа“ в Трявна. През 2019 г. излиза от печат книгата му с разкази - „Очите на душата“, а през 2021 г. – „Кръвта на пеперудата“, в която също са включени вълнуващи истории от Тревненския край.

 

/из интервю с Петър Манолов, публикувано на сайта bnr.bg/

Като сажди у непометен комин

„Първата страст, която се появи у народа ни веднага след Освобождението, беше страстта към училищата", пише Вазов.

Какво е останало от тази страст днес или какво е станало с нея след около 125 години? Отдавна ме вълнува една мисъл: Не е ли време за едно Движение „Четящи деца"?

Наистина парадоксално звучи, защото България винаги, откакто е излязла от Девическото училище на Рада Госпожина, е цялата „Четяща България". А още по-рано, още преди отца Паисия, един не много известен ревнител на българското слово е изрекъл: „Аз колкото книги прочетох, от всичките що съм разбрал, това и пиша. И вас каня и моля да се съгласите да вземете книга в ръце и по-често да прочитате. Колкото по-често четеш, и това дето си учил, и него не забравяш, и друго към него приучваш, и умът ти се просвещава. Ако мързелуваш, и това дето си учил, и него ще забравиш, и друго не можеш да приучиш, ами стоиш като сажди у непометен комин...".

И колко такива книголюбиви слова са затворени в приписки и предисловия на старопечатната ни книжнина! И след нея. И до днес. Слова, в които любовта към Отечеството и любовта към книгата са неотделими.

Къде изчезна всичко това? Къде е вярната любов народна? Къде е оная искра любородна? Иронична усмивка играе по устните на младото ни поколение. Но не мога и не искам да обобщавам. Няма да е нито вярно, нито справедливо. Има и не малко български младежи, които ни карат да се задъхваме от гордост, че са деца на България. Но тревогата за бъдещето ни като народ избуява с всеки ден. Първото, което ще ви кажат учителите в едно българско училище, е, че учениците четат все по-малко. Нашето детенце хубаво, пиленце любаво върви по улицата не с малка книжчица, а с касета на филм, в който „екшънът“ не е само бясна скорост, а трупове, свирепи лица, зверски побои. Може би е примитивно, може би е наивно да търсим връзка между отсъствието на книгата и насилието, между липсата на четене и ужасяващата агресия на малки деца... И все пак по-малко вероятно е дете, което е ронило сълзи над страданията на малката Козетка, на Чичо Том или бедния Реми, да замисля или да извърши убийство.

Фантастични са възможностите на компютъра и Интернета. Не можем да ги отричаме, не трябва да ги отричаме, може би книгата ще има и друга, нетрадиционна форма. Но каквото и да е, четенето трябва да има своята мотивация. А механизмът за мотивация трябва да го предложи държавата. „Книжка да се уча, добро да сполуча" е недостатъчно за съвременния прагматизъм. Просто трябва да си отговорим на въпроса: Променен ли е общият интерес на личността и държавата от култура и образование? Вече не съм сигурна, че този въпрос е реторичен.

При получаване на националната награда за детска литература „Константин Константинов“ в Сливен поетът Валери Петров каза: „Всичко трябва да направим, за да се развива ангелът в борба с дявола в душите на мъничките хора".

Това трябва да помним. Това трябва да правим. Иначе ще стоим, както казва Йосиф Хилендарец *, като сажди у непометен комин. Отдолу пламък няма да има, а над покрива - сал един дим, в който ще чезнат всичките ни намерения за доброчестие на младото ни поколение.

 

 

Вера Христова

Из „Следа от жигосване“, 2005 г.

 

* Йосиф Хилендарец е български книжовник от XVIII в., един от предтечите на Българското възраждане, автор на съчинението „Слово за ползата от четенето“, което не е запазено в цялостен вид

Из историята на читалището в Белица

Читалище „Просвета“ в Белица било основано през 1897 г. по инициатива на учителя Деньо Минев. Към него било разкрито и неделно училище за възрастни. През 1927 г. читалищното дело в селото било напълно замряло, пише краеведът на Беличенския край Петър Г. Богданов. Година по-късно, на 18 декември, будни младежи, заедно с учителите Кольо Иванов Тошков и Георги Ганев, възстановили дейността на читалището, което било именувано „Христо Ботев“. За председател бил избран Костадин Минев – секретар – бирник в Община Белица, който изпълнявал тази длъжност до 1932 г. След това, в продължение на година /1933-1934 г./, председател бил учителят Георги Ганев. През 1936 г. била организирана подписка за набирането на средства за закупуването на радиоприемник. Със събраните 3500 лв. било купено едно радио „Филипс“. После читалището „замряло“ и след 1937 г. „потънало в забрава“. В началото на 1945 г., по инициатива на Петър Г. Богданов, който току-що бил се завърнал от фронта, читалището възобновило дейността си. От тогава до 17 декември 1971 г., когато бил избран за председател на тогавашния Окръжен съвет за „Изкуство и култура“, той бил начело на читалището в Белица. След закриването на културната институция през 1979 г., отново заел председателското място. По негова инициатива били сформирани певческа, театрална и танцова трупа, а през 1964 г. бил създаден и гъдуларски ученически ансамбъл. Самодейните колективи от Беличенското читалище участвали в редица културни събития в градовете - Трявна, Дряново, Царева ливада, Боженци, Люляците, Севлиево, Велико Търново, Копривщица, Белица, на събора на историческия връх Белновръх и др. През 1955 г. беличанските самодейци станали околийски първенци, а през 1981 г., по инициатива на читалищния секретар Ганчо Ангелов Дончев, самодейците участвали в националния преглед на народното творчество в Копривщица с възстановка на обичая „Сурвакане“, откъдето се завърнали със златен медал.

На 8 март 1956 г. в читалището бил назначен секретар на заплата, а впоследствие длъжността станала щатна. През 1965 г. членовете на читалище „Христо Ботев“ наброявали 260 души.

Поетапно през годините се обогатявал и книжният фонд на библиотеката към читалището, като през 1973 г. техният брой бил 3314 тома, а през 1981 г. – близо 4000, без абонаментите за вестници и списания.

Въпреки богата читалищна дейност, културната институция не разполагала със собствена материална база. Библиотеката била разположена в частно помещение, за което читалището плащало наем, а салонът, който през 1967 г. бил разширен две гримьорни и нова сцена, бил собственост на училището.

По инициатива на читалището веднъж седмично в Белица се прожектирали и филми в училищния салон. В началото прожекциите се провеждали във Вонеща вода, където било „седалището на киното“, а от 1980 г., кинопрожекциите „започнали да се обслужват от киното в Трявна“.

През 1963 г. по инициатива на председателя на читалището и Общинския партиен комитет, начело с неговия секретар Иван Минев Златев, бил издаван и читалищен вестник - „Беличенска трибуна“, който обаче излязъл само в три броя.  

 

 

Подготви

Галина Иванова

По ръкописа на Петър Г. Богданов „Белица през вековете“ /1982 г./

Възходът и разрухата в живота на Хаджи Славчо Паскалев, който става жертва на разбойниците на Стойно Качавуна от Трявна в най-крупния и сензационен обир след Освобождението *

 Житието на Хаджи Славчо Паскалев започва от Търново, където се ражда през 1807 г. Баща му хаджи Паскал бил първомайстор на кожухарския еснаф. Майка му рано умира. Хаджи Паскал се жени повторно и за първородния син няма място в къщата. Отраства в метоха на църквата „Св. Богородица“. После баща му го прибира в дюкяна си, където Славчо преминава през всички занаятчийски степени – чирак, калфа и устабашия. Като самостоятелен майстор освен с обработка на кожи, започва да се занимава и с търговия. Обикаля турската държава, купува сурови кожи и продава обработени. Изгражда мрежа от закупчици в Босна и Херцеговина, Добруджа и Румъния. Всяка година посещава панаирите в Лайпциг и Узунджово. Започва да изнася сурови ярешки кожи за Германия. Скоро доставката на сурови кожи за Търново минава в ръцете на Славчо. Търновският кожухарски еснаф се въздига икономически и заема първо място в бранша.

Прехвърлил тридесет и три години, Славчо решил да си намери стопанка. Вече можел спокойно да закрепи гребен на мустака си – според тогавашните разбирания, значи му е дошло времето да се ожени. Известният черковен деец Евстати Селвели Депутата искал да го направи баджанак, като го ожени за балдъзата си Анастасия Михалева. Момата не била възхитена от отърканите дрехи и охлузения фес на кандидата, но отстъпила пред роднинските настоявания и се съгласила да го вземе за мъж. Направили годеж с всичките му салтанати. Две години след сватбата, през есента на 1842 г., с жена си и първородния син Паскал заминава на хаджилък в Ерусалим, откъдето се завръща през пролетта на 1843 г.

Пътуването му разкрива нови търговски хоризонти и той започва да търгува с бакърени (медни) съдове и кордования – сахтяни (тънка и фино обработена козя кожа, която служи за обличане на мебели, чанти и други подобни) и мешина (обработена овча кожа за подплата на обувки и други кожухарски изделия). Кордованията се изработвала от табашкия еснаф в Търново, Севлиево, Габрово и Троян и се изнасяла от хаджи Славчо за Виена.

Натрупал състояние, през 1860 г. се захваща с банкерство. Финансира със собствен капитал стотици стопански и търговски начинания на много предприемчиви българи. Срещу залог на скъпоценности дава кредити на много турци. Със синовете си Паскал и Михаил отваря първата тютюнева фабрика в Търново, която работи със суровина от Кавала.

Хаджи Славчо отпускал пари главно на доверие, на честна дума, без запис (тюмюсюк). Срещу заема вземал 12 процента годишна лихва, рядко – 15 процента. Имал изключително изострено чувство да преценява хората. Всички непознати клиенти подлагал на изпитание, само който издържи проверката, получавал пари. Обикновено ги канел в дома си на софра, където винаги към ястието предлагал зелен чесън и лук. Почне ли клиентът да яде зеленчука от главата (луковицата), хаджи Славчо се намръщвал и не му заемал пари. За него тоя човек е разсипник, трябвало да започне от чесновите пера…

Веднъж заел 20 алтъна на един момък, без да го провери. Нещо го човъркало извътре и тръгнал след него. Младежът се запътил към чаршията и от рибарската сергия купил най-големия сом. Сутринта хаджи Славчо го гледал, обикалял, но сърце не му дало да го купи, защото бил скъп. Пресреща момъка и му казва: Момче, тая утрина като броих парите, начел съм по-малко, да ги сверим. Момчето зарадвано, че хаджи Славчо ще му даде още нещо, изважда парите и му ги подава. Хаджията преброява сумата – точно, липсвал само половин алтън. Прибира ги в кесията си и отпраща слисания момък с думите: С парите ми сом си купил, яж го, да ти е сладък, останалите нека стоят в джоба ми.

Съдружниците си изпитвал по друг начин. Подавал на бъдещия си ортак ябълка или круша с думите: А, разрежи я да хапнем! Ако желаещият обща работа му подаде по-голямото парче, той го смята за прахосник и глупав. Ако му подаде по-малко парче – той е егоист. Съдружник му става само оня, който разреже ябълката точно на две равни половинки.

Чираците си избирал като ги канел на трапезата си. Който се хранел бавно, отпращал с думите: Момче не си за мен, търси си друг господар.

Хаджи Славчо страшно мразел неизправните длъжници. Търновският търговец Ганчо Мирасаджията взема назаем 17 турски лири и забравя да ги върне. Хаджията си търси борча, а Ганчо се хили и отказва да плати, нямало нищо на книга, значи нищо не дължал. Преглътва обидата хаджи Славчо. Минава време, Ганчо се заженва. На уреченото време повежда невестата към олтара за венчавка. Осем цигуларя свирят, та се пръскат. Хаджи Славчо отива при пашата и се оплаква. Управителят нарежда на едно заптие да доведе младоженеца. Сватбарите вече са пред черквата. Сконфузен Ганчо се дърпа, венчавка го чака, но заптието е непреклонно и го повежда към управлението. Положението спасява влиятелният търговец Николчо хаджи Тодоров, който измолва разрешение младите да се оженят, а той да отиде при пашата. В управлението разбира каква е работата. Вади пари и плаща дълга. Ганчо приема жеста за сватбен армаган. Хаджи Славчо бил пестелив, дори скъперник. Лете, за да не хаби свещи, вечерял рано, а ставал с първите слънчеви лъчи. Зиме жена му подклаждала силен огън в огнището, а той скришом вадел по-големите главни и ги гасял в снега. Когато пазарувал зеленчук, дълго се пазарял със зарзаватчиите. Една селянка продавала три китки магданоз за петаче. Хаджията искал четири, но тя не се съгласявала. С часове обикалял сергиите, а дано да стане неговата. Продавачката не издържала и му казала: Дядо Хаджи ти си богат човек, срамота е да се пазарите за петаче толкова дълго и да искате четири китки вместо три. Хаджи Славчо отвръща: Момиче, нека купят другите, дядо ти хаджия ще почака. Той може да даде и алтън за китка, но като даде, какво ще правят след него сиромасите?

През 1871 г. хаджи Славчо е на върха на своето търговско и финансово благополучие. Притежава баснословно състояние. Със сребърни рубли може да застели шосето от Свищов до Търново. Освен скъпоценности и недвижими имоти, разполага със свободен капитал от над 250 000 турски лири.

Могъщото си стопанско предприятие ръководел сам. Нямал помощници, счетоводители, касиери, писари. Кантората му се помещавала на втория етаж в дома му и представлявала една малка полутъмна стаичка. Мебелировката се състояла от едно миндерче, постлано с изтъркано килимче, една желязна каса, шкаф и полусчупен дървен сандък. В касата държал златото и скъпоценностите, а среброто в дървения сандък и в конски торби, наслагани открито по пода. Счетоводната му книга представлявала един тефтер. От лявата страна с гръцки букви записвал имената на длъжниците, дадената сума и уговорената лихва, а на дясната – изплащаните суми.

Хаджи Славчо се ползвал с огромно уважение от българи и турци. Член е на областния съвет, който се състоял от двадесет и четирима членове, избирани поравно от турци и българи, но само четирима са колели кучето. Думата на Етем бей и хаджи Абдулоолу – от турска страна, хаджи Славчо и Стефан Карагьозов – от българска, на две не ставала. По това време българи и турци в Търновско живеели в пълно разбирателство. Толкова близки са били, че по байрама, когато властите освобождавали прегрешилите турци, те не напускали затвора, докато не се освободят и българите. На Великден ставало обратното.

През 1872 г. хаджи Славчо преживява първата си търговска несполука. Изпраща за Виена по Дунава натоварен догоре шлеп със сахтяни и мешини на стойност 100 000 турски лири. По пътя кожите се спарват, запалват и изгарят. Стоката е застрахована само за 5000 лири…

След броени дни близки роднини злоупотребяват с доверието му и го завличат с нови 100 000 лири.

Приближава Руско-турската война. Добри турци го предупреждават да се скрие, защото определени лица искат да го отвлекат и изнудват за пари. Изпраща наличните си пари и скъпоценности в Букурещ на зет си Стат Станкович, женен за дъщеря му Ламбрини (хаджи Славчо има осем деца – Паскал, Зафирица, Михаил, Ламбуша, Ламбрини, Никола, Атанас и Константин). Семейството му заминава за Румъния, а той потегля за Турция, където има влиятелни приятели.

Душманите му го надушват и той срещу 250 лири и много молби се качва на един италиански кораб, който го отвежда до Триест. Телеграфира на търговския партньор Думба във Виена, който му изпраща пари и урежда пътуването до Австрия, а после до Румъния.

Но богатството му се стопило. Една нощ гръцки разбойници се вмъкват в магазията на зет му, разбиват касата, задигат банкови акции, пари, бижута и наниза на съпругата му на стойност 10 000 лири. В бързината разбиват само горния етаж на касата, като в долния остават непокътнати 5000 лири.

С тези пари през 1877 г. се завръща в Търново хаджи Славчо. Събира каквото може от длъжниците си и започва отново банкерство и търговия с кордования. Но вече е разбрал – парите и златото се крадат, стоката пропада, затова започва да купува земя из търновските села. Многобройните нотариални актове, които почти всяка седмица урежда, прави впечатление на група съдебни чиновници. Подтиквани от почетния председател на окръжния съд, даскал Тодор, те замислят да оберат хаджи Славчо, като за целта наемат няколко души. Това е най-крупният и сензационен обир у нас в годините след Освобождението.

Ден преди обира хаджията приготвя 6000 златни наполеона в шест кесии и 12 000 сребърни рубли в 12 конски торби, които на сутринта ще заеме на търновските кожухари. Парите подрежда на миндерчето в банкерската си стая. Разбойниците, предвождани от Качауната, родом от Трявна **, се вмъкват към 18 часа в дома на хаджи Славчо, който спокойно вечеря с жена си.

Хаджийката ги посреща като гости и кани на трапезата като между другото се оплаква, че слугинята се залисала на двора и не дошла на софрата. Един от крадците притичва и я извиква. Тогава вадят ножове и заплашват тримата с убийство. Тръшкат ги на пода и завиват през глава с дебели юргани. Затрупват прозорците с черги. Качауната просъсква на хаджията: Парите или главата! Славчо отвръща: Всичките ми пари са горе в стаята, сложени на миндеря, идете и ги вземете! Бандитите се качват, вземат торбите и искат ключа на касата. Получават го, но не успяват да я отворят. Славчо им обяснява, че се отваря с два ключа и, че другият е в сина му Паскал. Крадците, замаяни от блясъка на златото и среброто, се задоволяват с отговора. Двама остават да пазят жертвите, а останалите четирима вземат всичкото злато и четири торби със сребро. Планът им гласял да предадат плячката на даскал Тодор, да се завърнат, да убият домакините, да вземат останалите рубли и запалят къщата.

Но неочаквано нещо се пречупва у Качауната, който на излизане от къщата се обръща към хаджи Славчо: Дядо хаджи, пратиха ни да ви оберем и избием, ти си добър човек – душа не съм ти дал и душата ти не мога да взема – не мога да ти направя по-голямо зло – вземах каквото ми трябваше, за прошка – дай да ти целуна ръка. Хаджи Славчо му подава десницата, той я целува и с 1000 наполеона напуска бандата и покрай читалището „Надежда“, банята „Баш хамам“, през Янтра побягва към с. Килифарево, откъдето се отправя за Сливен, но там полицията го залавя и връща в Търново.

Останалите трима хукват с парите към самоводския пазар, където с нетърпение ги очаквал даскал Тодор, но в бързането една от торбите с рубли се разкъсва и монетите с трясък се разпиляват по калдъръма. Един стражар се притичва и хваща един от крадците, останалите успяват да избягат. Малко по-късно залавят и другите двама разбойника.

Хаджи Славчо отваря касата и в нея блясват непокътнати 4000 наполеона. Успокоен възкликва: Хаджийке, имало Господ с нас, с тия пари ще преживеем.

Обирджиите получават различни срокове затвор, а даскал Тодор е осъден и да плати на хаджията 50 000 лева обезщетение.

Хаджи Славчо отново се въздига финансово. Със синовете си участва в строежа на жп линията Цариброд–София–Вакарел, строи обществени сгради и построява пивоварна фабрика в Търново – най-голямото предприятие от хранително-вкусовата промишленост в окръга през този период.

На стари години хаджи Славчо се пристрастява към играта на карти. Когато печели, се радва като дете. Редица търговци използват тая му слабост, нарочно губят, за да получат по-изгодни кредити. Синовете му Михаил и Константин също са прочути комарджии, но четата води Паскал.

Стамболов често с въздишка си припомнял за хубавите времена на карторжничеството (картоиграчеството) му в Търново. Паскал бил уйдурдисал (натъкмил) ключовете на бащината каса и идвал всяка вечер с кесия жълтици, която изигравал. Добри времена, но ги качардисахме (пропиляхме), проронвал накрая големият мъж и държавник…

Хаджи Славчо, освен дългогодишен член на областната управа, до смъртта си бил член на търновското училищно настоятелство и на черквата „Рождество Пресвета Богородица“, на която като кожухарска еснафска църква бил ктитор и настоятел от деня на строежа ѝ до смъртта си.

Хаджи Славчо Паскалев умира на 27 май 1897 г. Погребан е в черковния двор на любимата си църква. До него е гробът на съпругата му Анастасия хаджи Михалева (1810–1901 г.).

 

Източник: tretavazrast.com

 

* Оригиналното заглавие на публикацията е – „Възход и разруха се редуват в живота на Хаджи Славчо Паскалев – най-богатия българин през 18 век“

 

** Бел. Г. Иванова – Става дума за Стойно Качавуна, родом от тревненските колиби Рашовите. Той бил много беден човек, с буен нрав и със сигурност има доза истина в сведенията, че бил не само хайдутин, а и разбойник, който се занимавал с грабежи, за да преживява. За него разказва в спомените си Петър Балабанов – въстаник в Четата на зографите от 1876 г. и опълченец в освободителната Руско-турска война от 1878 г. Захари Стоянов също го споменава с една нелицеприятна история в „Записки по българските въстания“. Според историческите сведения, Стойно Качавуна е в списъците на опълченците – в конна сотня. Един от малкото тревненци, за които има документи, че са участвали в боя при Ст. Загора, при отбраната на „Шипченските висоти“ и при с. Шейново. За отбраната на шипченския превал, той получава сребърен орден още през 1879 г. За съжаление името му не се нарежда до имената на почетните тревненци, отбелязва в една своя статия Иванка Бонева. По думите й, документите към пенсионната му преписка говорят, че Стойно си остава „беден, слуга, без някакво имущество“. Беднотията, младежка буйност и може би склонност към рискове го подтикват през 1879-1880 г. да обере богатия търговец хаджи Славчо хаджи Паскалев от Търново. За деянието си получава 5 г. затвор. Като се прибави към нея и мълвата за предишните му „подвизи“, не е чудно, че е бил отритнат от обществото. Умрял през 1908 г., намушкан от общинския бик, за който се грижел. И двете му деца – Цана и Ганьо, които били много дребнички на ръст, водили същия горчив и унизителен живот…

Хаджи Славчо Паскалев

Дюлгеринът Цаню Митев /Кокиля/ от Куртовци – история за достойнство, чест и скършена „мъжка дума“

Някогашното колибарско селце Куртовци /Дървари/, което днес е напълно обезлюдено, се състояло от три махалички - Куртовци, Кокилите и Мануилите. През далечната 1882 г., на 15 август, в Куртовци се родил Цаню Митев Конкилев, по прякор Кокиля. Той бил син на потомствен майстор дюлгерин - Митю Цанев Тихолов /1852-1932/, чиято съпруга Рада Малчева Стоянова /1847-1929/ била родом от Малчевци. Двамата имали седем деца – Иванка, Цаню, Малчо, Райка, Мария, Тиха и Цана. Днес ще ви разкажа историята на Цаню Кокиля, който се прочул като много добър майстор строител. Повече детайли от житейската му и строителна биография научих от неговия внук Цаню Митев Митев, роден през 1944 г. в с. Дървари. От малък дядо му захванал да учи дюлгерския занаят при известния майстор Цаню Гергев /Георгиев/ Стоянов – Перито/Перето /1870-1930/, родом от махала Перевци на колиби Ошани. После работил по строителни обекти основно в Южна България, където построил десетки частни къщи. В Карнобат строил училище и читалище. Работил и в София на строителството на Съдебната палата. Строил къщи в Бургас. Последният му градеж бил къщата на някакъв полковник - началник на военния гарнизон в Бургас. Дядо Цаню Кокиля взел заем от банка, за да построи къщата, но когато я завършил, полковникът отказал да му плати. И дори пратил няколко войници да го пребият. „Толкоз много го били, че дядо с голям зор успял да се прибере на Дърварите и починал на 13 март 1942 г., вероятно вследствие на огромната обида и огорчение от стореното – разказва внука му. Може би е получил инсулт или инфаркт, защото не можел да приеме и факта, че оставил борч на синовете си Митю и Златю“.   

Внукът Цаню помни дядо си, на когото е кръстен, само по оцелелите фотографии, които е виждал. За жалост, още преди години дал едната на местен краевед, който му обещал да я прати в Музея в Троян, където събирали снимки на участниците в Първата световна война, вероятно по повод на някаква годишнина. От Музея обаче отрекоха да имат подобна снимка във фондовете си. Другата фотография, на която дядо Цаню бил закичен с „орден под формата на кръст“, била на надгробния му паметник в Дърварите. За съжаление, дърво се срутило върху него и снимката не оцеляла…

А това е друга страница в неговия нелек живот, шест години от който преминават на фронта, първо като участник в Балканската война /1912-1913/, в която бил ранен в битката при Одрин, след това в Междусъюзническата /1913 г./ и накрая и в Първата световна война /1914-1918/. Съпругата му Тота Петкова Цанева от с. Малчевци /1889-1975/ сама отгледала три от четирите им деца – Рада /р. 1912, Митю /1915-1993 г./, бащата на Цаню Митев Митев, от когото събрах тези сведения, Златю /1918-1999/ и Пена /р. 1921/.

Когато най-после си дошъл от фронта, в края на 1918 г., дядо Цаню Кокиля донесъл пушката си. Намазал я със свинка мас и я заровил. Съпругата му дълги години пазела жилетката, която носил под войнишката униформа, с дупката от куршума, който го ранил край Одрин.

Интересна е биографията и на неговия син Митю Ц. Митев, който също като баща си и дядо си, бил дюлгерин по занятие. Работил на строежа на Азотно-торовия завод в Стара Загора, на язовирите „Кърджали“ и „Студен кладенец“, по обекти в Бургас.

„Когато работеха на Азотно-торовия завод в Ст. Загора, баща ми замина за Ирак, заедно със своя бригадир – спомня си Цаню М. Митев – По онова време, някъде през 1966-1969 г., строиха международното летище в Багдад“. След завръщането си у нас баща му продължава да се занимава със строителство до пенсионирането си. „Последният му обект беше разширението на бившия завод „Аврам Стоянов“ в Трявна, в посока към централните гробища, което така и не се случи…“, спомня си синът му, който има по-голяма сестра Тотка Митева, по мъж Симеонова /р. 1943 г./.   

„Доколкото съм чувал от баща си, дядо Цаню Кокиля, на когото съм кръстен, бил добродушен, принципен и честен човек“ – с вълнение споделя внукът му и не крие тъгата и огорчението си от факта, че дядо му си е отишъл твърде рано от този свят, омерзен и обиден от предаденото доверие и скършената „мъжка дума“, които някога били достатъчна гаранция за достойнство, принципност и чест.

 

Галина Иванова 

 

Снимки: Семеен архив

Надгробният паметник на
дядо Цаню Кокиля в Дърварите

Стара къща в селото

Майстор Митю Цанев Митев,
синът на дядо Цаню Кокиля

Майстор Митю Цанев Митев на гурбет в Ирак