Памет за отминали хора и времена…

През това време обаче ние продължавахме да работим в Плачковци, където хората ни обичаха и разчитаха на нас. А те бяха малко по-различни от жителите на селцата, макар голямата част от тях да бяха придошли оттам и станали търговци, чиновници, занаятчии, учители и други. Имаше и читалище, около което се беше формирала и една немалка група местна интелигенция.

Към черквата имаше чудесен черковен хор, в центъра на който бяха сестра ми и зет ми. Всички хористи бяха на средна и над средна възраст. Аз, поради музикалната си неграмотност и „липса на гласови данни", не пеех в хора, но бях негов привърженик и приятел. Там не само се пееше. Той беше и едно общество на духовно близки хора, които намираха там единствената възможност да общуват помежду си. Те бяха далеч от викторианския тип човек, но на всички техни сбирки, които невинаги можеха да се нарекат спевки, отиваха с най-официалните си дрехи, но не за да укрият телесните си и душевни недостатъци, а за да ги подчертаят и украсят. Познаваха ce и с хубавите и с лошите си страни, приемаха се такива каквито са, и взаимно се търпяха и понасяха без никаква сянка на неприязън, подозрение или себелюбие.

Както навсякъде в такива случаи, и там се бяха породили „сърдечни" връзки, благосклонно и съчувствено приемани от другите като неизбежни работи на сърцето". Когато се събираха на гости или на вечеря, те уж случайно се разпределяха така, че да останат за тях два съседни стола и тайно, с една благосклонна доброта им завиждаха за закъснелите трепети, които връщаха към младостта. Шегуваха се по един безобиден и добронамерен начин и се смееха толкова от душа и сърце, както и пееха.

Веднъж, една от хористките - самотната учителка на предпенсионна възраст, пълна, винаги с весели и хитри пламъчета в очите, след спявка поканила целия хор в къщи, за да ги почерпи със сладко. Когато гостите си отивали, тя решила да изяде още една лъжичка („Защото съм много лакома" - казваше тя). Но на сладкото била кацнала оса, която я ужилила по гърлото. Получил се веднага оток и тя започнала да се задушава, уплашила се и зачукала отчаяно по прозорците. Гостите и чули това и мигновено се върнали. Изплашени от вида й, те се разтичали да ме търсят. За щастие бях наблизо. Заварих я посиняла, дишаше с мъка, като въздухът едва се процеждаше, свиркайки през силно стеснения отвор на ларинкса. Уплаших се не по-малко от нея и гостите й, поставих адреналин и калций (тогава нямаше кортизон) и тръпнех за резултата. Жал ми беше за тази жена с чудесна сърдечна веселост, а и професионалната ми чест беше поставена на изпитание пред толкова много хора, които стояха вцепенени и ме гледаха в ръцете.

Минаха десетина минути в мъчително напрежение. Дишането й започна да става по-спокойно, лицето се зачерви и успокои. Ободри се до такава степен, че почерпи и мене със сладко. Аз си отидох с повишено самочувствие на голям лекар, спасил човешки живот, пък и всички хористи ме изпратиха с големи похвали, към които, да си призная, не бях съвсем безчувствен.

След половин час реших да отида и видя моята пациентка и да изживея още един път самодоволството от успеха си. Там ме чакаше обаче една ужасна картина на голяма маса сред стаята лежеше учителката, отрупана с цветя. В скръстените над гърдите и ръце гореше свещ. Хористите бяха изпълнили стаята и държаха в ръцете си запалени свещи. Потърсих погледите им, за да намеря разбиране и потвърждение на това, че аз се отнесох сериозно, че постъпих така, както изисква медицинската наука и т.н. В техните погледи обаче вместо тъга, съчувствие и разбиране видях присмехулни пламъчета. В миг избухна неудържим смях. Свещта в ръцете на „умрялата“ започна да се тресе и се разнесе нейният гърлен и заразителен смях.

Предложила сама да си представят, че е умряла, за да види как ще я оплакват. И за да бъде всичко по-автентично, нагласили тази бутафория. Но оплаквачките не спазиха принципа - за умрелите или нищо, или хубаво, а нареждайки като професионални оплаквачки, непрекъснато я упрекваха за нейната лакомия, а един нейн почитател, намерил удобен случай да изрази скритите си чувства - възхваляваше прелестите й…

В спявките и изпълненията си те бяха стриктни и влагаха цялата си душа. Ах, как хубаво изпълняваше зъболекарят „Вероюто"! В притихналия малък храм той започваше с два тона под петолинието и на всяка нова фраза покачваше с един полутон и завършваше с „Чаю воскресение мертвих и жизни в будещаго века, Амин" в горното „до" - бавно, тържествено и мощно. Неговият кадифен баритон изпълваше целия храм, обвиваше иконите и кандилата, леко поклащаше пламъка на свещите, възнасяше се нагоре към кубето заедно с миризмата на тамяна и затихваше постепенно, като оставяше в сърцата на богомолците мистичната надежда за живота в отвъдното.

Разбира се, хорът изпълняваше и светски песни. Но особено и вдъхновено, с някаква силно напираща носталгия изпълняваше стари руски романси. Няма да забравя „Ноченка" - топло, тихо и ефирно се лееше кристалният глас на сестра ми, която беше изпълнителка на тази солова партия. И сега още не мога да почувствам напълно, да се слея с цялото си същество с очарованието на нощта, без да звучи в ушите ми, далечно, като някое ехо от моето детство „Ах ти ноченка мая". Винаги, когато ме обземат бурни и метежни, неспокойни  настроения, в ушите ми зазвучава „Простор ветровой, простор щурмовой" - песен за драматичната съдба на една черноморска ескадра през революционните години.

В тези песни имаше нещо дълбоко изживяно, изстрадано и плътно свързано с една съдба - съдбата на диригента на хора Константин Инютин, или бай Коста, както го наричаха хористите.

Белогвардеец, оставил деца, дом и родина, след невероятни приключения, отвеян като есенен лист в това малко планинско селце, той беше намерил своя последен пристан. Към шестдесетгодишен, висок, изправен, със силно прошарена, оредяла гладко сресана назад коса, сиви, наглед студени очи, зад които обаче грееха поривите на спотаена тъжна доброта, лицето му беше прорязано от дълбоки отвесни бръчки край сравнително голяма и леко увиснала долна устна, с вечно залепена цигара на нея. Ходеше винаги гладко избръснат, с чисти, макар и значително износени дрехи.

Аз имах „частен кабинет" в задната стаичка на един бивш дюкян, която гледаше към черковния двор, а там, в една малка постройка от две стаички живееше и работеше бай Коста. Имаше дърводелска работилничка. Така, че бяхме съседи. Но тъй и не разбрах какво точно работеше в работилничката си. Беше болен от белодробна туберкулоза, но пушеше непрекъснато и на моите съвети само махваше с ръка. От кабинета си чувах само кънтящата му кашлица, продължителна, мъчителна и злокобна.

Спявките провеждаше вещо, педантично и редовно. При всяка спявка, при всеки разговор у него прозираше нещо далечно, скъпо, изгубено, но незабравено, някакъв спотаен копнеж. Имаше отмерени аристократични маниери. Помня един път, когато една хористка му изпя за първи път стар руски романс, той стана, поклони се и просълзен й целуна ръка. Държанието му предизвикваше привързаност, обич, но и респектираше. Във веселите сбирки рядко участваше и то така, както баща наблюдава лудориите на децата си - усмихваше се, оживяваше се на моменти, но тъгата винаги оставяше отпечатъка си в очите му. Той никога не можа да се слее с веселата и понякога лекомислена атмосфера, която често цареше в това кипящо от жизнерадост общество. Пиеше, но почти винаги, когато е сам, и тогава ставаше още по-мрачен и тъжен. И тъй като беше ограничен във възможността да прояви бушуващите у него вълнения, той се намираше в постоянна възбуда, вместо покой, присъщ на напълно осъществилите се или духовно бедни хора.

Ходех често в работилницата му, пушехме, разговаряхме, но никога не се докосвахме до миналото му. Когато разговорът клонеше натам, той махваше с ръка и млъкваше.

Един хубав октомврийски ден той сам ме извика. Беше необичайно възбуден и трепереше като трескав. Помислих си, че се е влошила болестта му. Подаде ми мълчаливо едно списание и ми посочи снимката на млада и красива жена. Съобщаваше се, че заслужилата артистка на СССР Тамара Инютина ще гостува в България. В съобщението имаше и биографични данни за артистката. „Това е моята дъщеря! - ми каза на пресекулки той. Писах й писмо. Уговорихме се да се срещнем на гара Горна Оряховица при идването й в България. Да... тя е! Тя е непременно моята дъщеря. Оставих я преди 32 години, когато беше само на една годинка. Най-после.... „Най-после!" - викаше той, като свиваше в юмруци нежните си ръце, с дълги, удебелени накрая като барабанни палки пръсти и задушаваше туберкулозната си кашлица в нещо като сподавен смях или плач.

Вълнуваше се с цялото си същество и заживя в някакъв друг, нереален свят, отдавна минал или от дълго жадуван. Свят на неговите спомени или на неговите мечти, между които стояха трите десетилетия сивота на дърводелската работилница и църковния хор.

Всички чувствахме това. Вълнувахме се не по-малко от него и пристъпвахме тихо край тази милост на съдбата, за да не я смутим. Ние обичахме този човек - добър, благороден, достоен, даровит и безкрайно нещастен.

Дойде уреченият ден. Бай Коста замина с влака - изискан и празнично облечен. Смутен и несръчен като пред изпит. Хористите си бяха намерили „случайно" работа на гарата и всеки го изпрати със свито в очакване сърце.

Следобед пак всички бяха на гарата. Бай Коста слезе от другата страна на влака, отпуснат, олюляващ се и с наведена глава. Без да погледне встрани, той се отправи сам към стаичката си в черковния двор.

Вечерта отидох при него. Той пушеше мълчаливо. Не знаех какво да му кажа. Лицето му беше застинало и отпуснато. Отвесните бръчки по лицето му се бяха още вдълбали и го стягаха като в железни скоби.

„Тя е, същата, моето единствено дете! Жена ми е починала, но близките ми роднини са живи. Тя е! Тя е! Тя е... - разбра го, увери се но... не го прие!".

„Да, вероятно Вие сте моят баща, но извинете, не мога да Ви приема като такъв! Сбогом и ме забравете, както и аз съм Ви забравила!" - Каза го спокойно и без ни най-малко да се вълнува. Качи се на влака и не се обърна дори. „Ну, даа... ето ме пак сам, но вече съвсем сам, без никаква надежда, забравен, изоставен!"

Кашлицата и кървавите храчки прекъснаха нашия разговор.

И досега си мисля кое принуди тази все пак необикновена жена да отхвърли прегръдката на изстрадалия си роден баща? Дали това бе отмъщение на изоставеното едногодишно дете, или е страх, страх, по-силен от любовта, вцепеняващ животински страх пред онази сила, която разделя деца от бащи и ги хвърля в бездната на страданието. Но мога ли да разбера тази вселена - човешката психика и нравствеността на тези, които жестоко я моделират по свой образ и подобие, жертвайки най-светите човешки чувства. Бай Коста престана да ръководи хора. Стоеше в работилницата си. Не работеше. Пушеше и пиеше. Само кашлицата му кънтеше слаба и глуха.

Eдин студен зимен ден коминът на стаичката му престана да пуши. Кашлицата не се чуваше. На земята край печката лежеше безжизнен, с незасъхнала още кръв на устата диригентът на църковния хор - Константин Инютин. А от закачената на стената снимка го гледаше усмихната, сияеща и щастлива, заслужилата артистка на СССР - Тамара Инютина…

 

 

Д-р Димитър Беров

Из книгата „Път през XX век“, 2004 г.

 

* Снимката е илюстративна. Худ. Димитър Таушански