Писателят Христо Черняев за дълбоката памет на кръвта

Писателят Христо Иванов Бонев, известен с псевдонима „Христо Черняев“, е роден на 3 февруари 1930 г. във Варна. Прекарва юношеството си в днешния град Борово, Русенско. Учи в Бяла и Русе, където завършва гимназия през 1949 г. Завършва школата за запасни офицери във Велико Търново, служи в армията като строеви офицер и военен журналист. Работи в редица вестници и списания. Бил е отговорен редактор на редакция „Българска литература” в Националното радио (1964), завеждащ отдел „Поезия” във вестник “Пулс” (1965-1970) и в списание “Пламък” (1970-1976). Член е на Съюза на българските писатели. Автор е на 35 книги с лирика и есеистика. Преводач от руски език. Превеждан е на редица езици. Умира на 8 януари 2021 г.

Майка му Димитра /Мита/ Кънчева Иванова е родена навръх Архангеловден, през 1902 г., в русенското село Горна Манастирица. От малка обичала да шета и готви, и най-важното – да пее. Коренът на рода й е от плачковското село Бърдари. Баща й се казвал Кънчо, а майка й Люба, която местните наричали „баба Уба“. Преселили се в Горна Манастирица по време на Руско-турска война /1877-1878/. В русенския край пристигнали с целия си багаж, натоварен на една волска кола. Писателят Христо Черняев запомнил баба си Уба и дядо си Кънчо и години по-късно ги описал в спомените си. Тя била „много сериозна жена, спретната и работна селянка“, а той – „напет човек, с весел характер“. Писателят помни завръщането на дядо си от Америка, когато си дошъл „чисто облечен, с бяла риза, с вратовръзка, с близнат нагоре светъл перчем“. Бил с „открито чело и лице, със сини очи“, които наследила дъщеря му Мита. Когато заминал за Америка, тя била дете, а когато се върнал, след 23 години, я заварил омъжена. „Не съм чувал да е донесъл някакви богатства, освен да си е купил някоя нива – разказва Христо Черняев. - Една зимна вечер се върнал от селската чаршия и поседнал за малко под сайванта, но заспал; валял сняг и на сутринта го на намерили замръзнал там. Така бялата смърт свършила живота му“.

Димитра, майката на Христо Черняев, се е омъжила на 16 години. След като се завърнал от пленничество от Солун /две години след Първата световна война, в която се сражавал на фронта в Македония с пети Бдински полк като картечар/, Иван Христов Бонев, бъдещият й съпруг /р. 1896 г./, също родом от с. Горна Манастирица, продал английския си шинел и я „откраднал една вечер“. Тя му пристанала, носейки със себе си една бохча багаж. Това било през 1920 година. Димитра имала хубави сини очи, руса коса на плитки, дълги до земята, и златен глас. Тя пеела над 500 северняшки народни песни и омайвала с гласа си всички по гости, седенки и по жътва на полето. Запомнила ги от баба си. Викали я да пее като солистка в радио София, но съпругът й не се съгласил да живеят в столицата. Когато пеела, „всички замлъквали и слушали със светнали лица“.

„Тя беше жизнерадостен човек – пише синът й Христо Черняев. Чуеше ли музика, цялото й същество играеше. Не пропускаше селското хоро. Тогава можех да доловя, че освен привързаността си към житейските задължения, тя притежава и още едно - противоположно - качество, а именно - крилете на волността. Тези две неща определяха хармонията на духа й, на целия й живот. Така е било в младините й, така беше и по-сетне“.

Именно на майка си, Христо Черняев дължи любовта си към словото, към историята и корените. Още преди да тръгне на училище, от нея научил почти всички Ботеви и редица Вазови стихотворения. Родителите му обичали да четат. Когато привършвали работата си вечер, присядали да прочетат някоя книга на трепетливата светлинка на газената лампа. Притежавали вроден вкус за хубавото, естетичното…

След завръщането си от Първата световна война, в онези гладни и бедни години, баща му Иван, започнал работа в голяма лимонадена фабрика в Русе. По него време постъпил на работа в БДЖ и бил изпратен на гара Варна, където бил железничар цели петнадесет години.

„Баща ми беше енергичен и як – споделя в спомените си Хр. Черняев. - /…/ Случи се така, че през Втората световна война, със заповед, го изпратиха железничар на гара Скопие, където престоя близо година. Като се върна, разправяше през сълзи, че по градовете на Македония се е видял с много от някогашните си познати. /…/ И той, и майка ми притежаваха непоклатими нравствени качества, наследени от бащи и деди. /…/ Това ги правеше духом силни и неприкосновени“.

След Варна семейството се преместило в Горна Оряховица и цяла година живели в един вагон, в глуха линия, на ж.п. гарата. После  баща му бил преместен на гара Бяла и Русе, а после семейството му се върнало в родното село Горна Манастирица /дн. гр. Борово/.

През свободното време железничарят Иван Бонев се занимавал със земеделие. Починал на 3 август 1972 г. Останала сама в къщи, съпругата му Димитра, не сломила дух. Отишла си тихо от този свят, през 1977 г., след инфаркт…

„С мама губех последните корени от дървото на нашия род – споделя писателят Христо Черняев. - Но нали те се бяха впили и в мене по рождение. Значи, има кой да носи нейния характер, сила, човешка гордост и достойнство, всичко, което прави коравината на рода ни. А то прелива и в нейните внуци и внучки, в моя син Димитър, кръстен на нея…“.

 

 

 

Подготви

Галина Иванова