Д-р Парашкев Казаски – интригуващата история на една ярка възрожденска личност

Преди години прочетох есето на Калина Драмова, тогава ученичка в Славейковото училище в Трявна, в което разказва историята на една ярка, незаслужено забравена, възрожденска личност – д-р Парашкев Казаски, родом от Велико Търново. Калина е негова прапраправнучка по бащина линия. Александър /1880-1951/, синът на д-р Казаски, юрист по образование, е женен за тревненката Райна Генчева /Генева/ Денчева /1890-1970/. Тя е сестра на Стефан Генчев Денчев /1899-1931/, първият тревненец в Холивуд, чиято нерада съдба ви разказах в няколко публикации преди време. Александър и Райна имали три деца – Евгени и Вера, която е прабаба на Калина.

Един от важните хора в семейството й, е именно прапрапрадядо й д-р Парашкев Казаски, роден в Търново през 1833 г., за чийто интригуващ живот и изпълнен с превратности живот, разказва тя в есето си, което преразказвам почти дословно в следващите редове.

Основното си образование д-р П. Казаски получава в родния си град, а средното и университетското – във Военномедицинското училище в Цариград. Той принадлежи към родолюбив и ученолюбив род. Баба му, Елена Савова, е сестра на известния елинист д-р Никола Пиколо, професор в Сорбоната в Париж. Дядо му, също по майчина линия, е хаджи Параскева х. Лека (Лука), знатен търновчанин, който играел ръководна роля в организирането на Гръцката завера (1821 г.). През пролетта на същата година той се намирал по търговски дела в османската столица. След екзекуциите на цариградския патриарх Григорий V и на търновския митрополит Йоаникий, за да спаси семейството си от преследвания и бедност, се самоубива, като се хвърля от високите етажи на цариградския Йени бююк хан…

Всестранно образован възрожденец. Любознателен и скромен, с широки хуманни интереси, познаващ основно френски, турски, гръцки, арабски и италиански, писмено и устно, синът му д-р Парашкев Казаски никога не престанал да се образова. Не ламтял за имане, поставяйки дълга и честта над всичко. Често изпълнявал служебните си задължения при тежки условия. Така в най-големите някогашни зимни виелици, не прекъсвал инспекционните си обиколки като окръжен лекар. Пътувал винаги на кон, като извървявал понякога дълъг и уморителен път. При една аутопсия заболял от септицемия и поради ненавременна помощ бил на смъртно легло. Друг път също по чудо се спасил, след като наетият от него кон, се оказал „необуздан“ и д-р Казаски бил намерен на пътя в критично състояние. Искрено обичал обикновения български народ. Дълги години след напускането на Търново, селяните споменавали името му с признателност. След завършване на военномедицинското училище, започнал кариерата си в Багдад, където изпълнявал длъжността на военен лекар в продължение на дълги години. През 1861 г. представлявал Търновския окръг на събранието на т.н. "народни представители", натоварени да изработят Меморандума до Високата порта, с който се иска независимостта на българската църква.

Преместен в Цариград, той си спечелил име на компетентен специалист по вътрешни болести. След Априлското въстание положението му се влошило заради връзките му с борците за черковни свободи. Изпратили го наново в Багдад с поръчение да бъде убит по пътя. Спасило го застъпничеството на руското и австро-унгарското консулство.

След края на Освободителната война (1878 - 1879) и подписването на Берлинския договор, бил върнат в Цариград, където чакал първия удобен момент, за да избяга в България. Укрит в един руски параход, той стъпил на родния бряг във Варна. Тук в 1879 г. започнал медицинската си кариера в родината, като управител на болницата. Същата служба заемал последователно във Враца и Лом. В 1885 г. бил преместен в Търново, където в качеството си на Окръжен лекар, организирал санитарията и медицинската служба в окръга. Благодарение на енергичните мерки, които предприел при избухването на холерната епидемия в село Церова кория, той успял да спре разпространението на болестта. Упражнявал службата на окръжен лекар до пенсионирането си през 1907 г. През 1909 г. се оттеглил в София, където починал през 1912 година.

Смел и неустрашим! Той нито за момент не преустановил обиколките си в областта Тозлука, когато към 1885 - 1886 г. в района върлували турски разбойнически банди, които обирали пътниците и нерядко стигали до убийство. Такъв си останал той до сетния си дъх. Проникнат от духа на великите хора, които заедно с несгодите и борбите, калили неговия характер. В агонията си, на последния въпрос, който му задали за състоянието му, той отговорил: "Добре съм" и издъхнал…

„Животът не пощадил роднините и предците ми – пише в заключение Калина Драмова. - До последния си момент, те са се борили, за да заслужат това, което са ни оставили в наследство - духовни и материални ценности. Родът ми съхранява спомена за прадедите си и за тези, които са го създали. Но и надеждите за младото поколение - част от което съм аз. Знаейки своя род и език, аз първо познавам себе си. Ако искаме да се съхраним като нация, трябва да пазим своята уникалност и самобитност. /…/ Без минало няма настояще! Без настояще, няма бъдеще!“.

 

 

Подготви

Галина Иванова

 

* Снимки – Семеен архив

Д-р Парашкев Казаски

На снимката: Цанка и Генчо Денчеви с децата си -
Райна (вляво), Вера и Стефан

Александър и Райна Казаски
с децата си Евгени и Вяра

Надгробният паметник на Александър и Райна Казаски,
на сина им Евгени и съпругата му Йонка
в централните тревненски гробища