За уютната семейна идилия в минало време

На църковния празник Въведение Богородично, когато честваме Деня на християнското семейство, ме връхлитат доста теми за размисъл. Нещо повече, с всяка изминала година те стават все повече и повече. А уютната семейна идилия от миналото изглежда все по-далечна, архаична и дори абстрактна. Ако някога и най-дребният повод за радост или печал ни събираше край семейното огнище, днес родният дом се пълни единствено за Коледа, Нова година, Великден. И то не винаги. За съжаление, все повече се множат самотните празници. И не само заради духовния колапс и кризата на ценностите, но и поради трудните, бедни на доходи и надежди времена...

Докато пиша тези редове, пред очите ми изниква сцена от любим филм - „Лачените обувки на незнайния войн”. Война, немотия, глад, студ, пек... Един мъж отива на фронта. Жена му поема целия товар по отглеждането на децата, грижи се за оскъдния имот. Той се завръща. Жив с раните си. Ражда му се поредното дете. После пак заминава. И пак се връща. И пак се ражда дете... Въртележката се върти. А семейството оцелява върху крехките плещи на една жена, майка, съпруга. Вярно, времената са други. Човеците – също. Днес, в ерата на информационните технологии и иновации в областта на науката, интернет, еманципацията... нищо не е същото. Светът, който някога се е побирал в тясната одая на домашното огнище вече звучи мистично и прилича на картина от художник наивист. Патриархалните ценности и морал, семейната чест и традиции са празни понятия, отминали и чужди. Питам се, ако беше жив Вазов - как ли щеше да опише днешните нрави и порядки? Щеше ли? Та нали сега всичко ни идва в повече – и нормите, и ценностите, и традициите, и отговорностите, и задълженията, и правилата, че и свободата. Само слободията все не ни стига. И меракът за имане. А семейната трапеза все повече оредява или се пълни по задължение. От куртоазия или заради някакъв, вече рядко срещан, първичен порив на кръвта. Да не говорим, че голяма част от днешните семейства, живеят половин живот у нас и още толкова в чужбина, приклещени от безработица, кредити, немотия. Всъщност, емиграцията е най-сериозната заплаха за българското семейство днес, най-малкото защото обрича на самотно детство децата. И на самотна старост родителите. Емиграцията – спасителна за хляба на младите и старите, е разрушителна за онаследените традиции, които, добри или лоши, държаха по-близо един до друг душевния свят на поколенията - и чрез късните грижи за порасналите деца и чрез належащите грижи на вече възрастните деца за остарелите родители. Тази душевна връзка все повече отънява и се къса. Тогава за какво оцеляване иде реч? За кой дом? За чии традиции и корени? Та нали днешните семейства са по-лабилни и крехки от времето, когато немотията и недоимъкът със сигурност са били по-тежки и заробващи. Но го е имало другото – ценности, вяра, дух. Все дефицитни понятия в днешния богат на хоризонти свят, в който бракът е отживелица, отчуждението – норма, а децата - вечният прът в колелата на кариерата и оцеляването. Доколкото тези деца ги има. А ако ги има – все по-рядко израстват в необходимата и подходящата за тях семейна среда. Тя пък, от своя страна, се превръща в цел и причина да растат самотни при баба и дядо. И порочният кръг се затваря, за да отвори кутията на Пандора. Оттам-нататък историята я знаете. След като любопитната девойка отворила капака на съда, по цялата земя се разпръснали беди и нещастия. На дъното на кутията останала само Надеждата. Дали ще е достатъчна да ни спаси на прага на поредния житейски апокалипсис? Или просто това ни чака – самотни ин витро родители, вегетиращи в собствените си виртуални крепости...

Има време да разберем.

Има ли????

 

 

Галина Иванова 

"Край софрата", худ. Васил Горанов