Трибуни за плявата

Броени дни след Деня на народните будители не ме напуска мисълта за разрухата, посредствеността и апатията, която до толкова ни е погълнала, че вече рядко ни прави впечатление. Повечето от днешните българи я приемат като даденост и дори не се замислят какво е било, какво е и какво ще бъде. Останалите, на които им пука, рядко биват чути и разбрани. Трибуните са за плявата. А тя покълва още край домашното огнище – сакралното място на ценностите, духа и морала в миналото. Днес и там е пепелище. Макар тук-таме да проблясват искрите на пламъка, който ни държеше, като Кубратовия сноп пръчки… После ни връхлита и кошмарът на родната образователна система, която все доизкусуряваме във времето, и която, въпреки постоянните си модификации, вещае едно още по-безспросветно бъдеще. Още от детската градина, а после и в началното училище, след това и в гимназията. Куп излишни и ненавременни „знания“ зомбират децата ни още от забавачката, а в училище кошмарът вече е пълен. Къде остана детството? – днес е само риторика. Все по-малко време за игри и забавления, все повече излишна тежест в крехката детска възраст. Пък после, още щом прекрачи училищният праг, „детенцето хубаво, пиленцето любаво“ буквално бива премазано от огромен и непосилен по обем и съдържание учебен материал. И вместо въодушевление и жажда за още и още знания, още от първия училищен звънец, в крехкото детско съзнание се пръква нежеланието. А после става все по-тежко и по-тежко. Уроците натежават от излишна и дори непотребна информация, написани на висок стил и скопен от чуждици език, който далеч не се родее с хубавата ни реч „омайна, сладка“. Тестове, входни, изходни, външни и вътрешни оценявания и не знам какви си още високопарни глупотевини, бавно но сигурно издигат родното образование до висотите на абсурда. И някогашното Школо – средище на Духа и Просветата, все повече се отдалечава от призванието си. И децата ни все повече се отдалечават от него. Видимо е. А е важно да се знае потребното. Останалото е въпрос на личен избор, движен от жаждата за нови и нови знания. Машиналното наизустяване на текст, без да го осмислиш и разбeрeш, не те прави ни умен, ни знаещ. А нежеланието, което съпътства цялата тази агония, още по-малко ще възроди каквито и да било ценности и духовност, камо ли просвета. То е най-прекият път към посредствеността. Затова и, колкото и да се възмущаваме, децата ни ще продължат да пишат на шльокавица, да сричат в горните класове на гимназията, да бъркат граматиката, да не могат да напишат и половин страница свободен текст, за есе – да не говорим… Нагоре гротеската е пълна. „Висшето“ не е за всеки, но вече всеки може да си „извади“ диплома за висшист, защото там парата, прави борбата. И те ти Бай Ганьо в някой научен съвет, в кметско или министерско кресло, решава бъднините на народа… Но това е дълга и предълга тема, която обаче ежедневно трябва да е във фокуса на вниманието, наместо „учените“ недоразумения, които ни управляват днес, пък и тези, дето са се засилили да ни „коландрят“ утре…

И като говорим за образование, не ме е срам да призная, че не успях да се справя с един „прост“ тест по български език и литература за 7 клас… Не защото не познавам материята, а защото въпросите бяха зададени витиевато, тромаво и на непосилен дори и за мен език. Пък смея да претендирам, че макар и да имам все още проблеми с някои граматични правила, познавам доста добре учебното съдържание точно по този предмет. И умея да пиша, анализирам и т.н. А не ме е срам, защото онова, което навремето научих с желание в училище, по-късно и в университета, а и все още продължавам с огромна страст да уча, ми дава криле и хоризонти да летя над битовизмите на днешното. Трябва да ги е срам демиурзите на родната образователна система, които от години не спират да експериментират с психиката и ентусиазма на учители, деца, родители, и все да се вайкат до къде сме я докарали, след стотиците двойки на поредния безумен тестови експеримент. И понеже фокусът на народното недоволство, доколкото го има, е все върху децата, крайно време е да признаем и осъзнаем, че безкрайните и абсурдни експерименти в сферата на образованието, са единствената причина за нейния крах. Плодовете ще ги берем след не много време. Дали тогава ще е останало още нещо за губене? Въпросът е риторичен…

 

 

Галина Иванова