И пак за здравия смисъл... По повод една дипломна работа по архитектура

Син на приятел учи архитектура в Германия. Повечето приятелски деца учат навън. Момъкът стигнал до трети курс и прави бакалавърска работа по тема от родината - ”Анализ на българската къща с оглед на климата, строителните материали и строителните техники; влиянието на архитектурното наследство в днешното жилище; архитектурно-социологическо проучване на пазара на жилища”.

Помолиха ме да помогна на „детето”. Като видях темата, си рекох – е това е сюжетът, това е хлябът на три дисертации, откъде да го почна и къде да свърша? И взех да се офлянквам. „Детето” обаче си дойде за празниците и в един дълъг разговор му разказах какво мисля по въпросите, а то ми изясни крайната цел на проучването. Да докаже и покаже как наследените от миналото български техники, логики, бит, материали (и вкус?) биха помогнали за реновирането на масовото жилищe (панелно и монолитно) с цел то да се подобри (материално и естетически) и да изкара благополучно още поне 50 години. Такива му бяха първоначалните намерения.

Не седнах да му разправям, че това беше несбъдната и непостижима задача за цели проектантски институти за 45 години (стигат!), нито да му доказвам (от собствен опит), че партиите и правителствата, кметовете и общините този сюжет не ги интересува и затова ясни намерения (в какъвто и да е смисъл) няма и няма да има.

Напротив, опитах се да карам по реда на запитването, за да може той сам да вземе решение какво да напише на германците.

Започнах оттам, че българска, в собствения смисъл на думата, къща не съществува, а има най-общо Балканска, Морска, Странджанска, Родопска, Родопско-Пиринска, Шопска, Тракийска, Добруджанска и Западнодунавскоравнинна къща, която си е землянка, както Феликс Каниц правилно отбелязал през ХІХ век.

Че къщи като българските къщи, които заслужават това високо име, се срещат и при съседите и може би още през Римската империя и че построеното през ХХ век на село днес е напълно унифицирано и нищо специфично българско в него няма. Което не ги прави винаги лоши или неудобни, а по-скоро грозни. Защо в Балкана – на същите терени, със същите материали, при същия поминък - някога са строили различно от Източните Родопи, Западните Родопи, Странджа, Пирин и Осогово, науката мълчи, няма версия.

После дошли стоманобетонът и присъщите му плочи, балкони, изобщо конзолите, градският вкус. И модите - в България – с 20 до 50-годишно закъснение, което пък лишава модите от аромат... в повечето случаи. Какво си струва да вземем от наследството – попита младежът. Здравия смисъл – отговорих аз.

Именно здравият смисъл (а не толкова бедността) накарала българите да живеят с добитъка си - под земята в равнинната част на България, където четирима конници (не от Апокалипсиса, а от кърджалийска, черкезка или башибозушка тайфа) лесно могат да съсипят цяло село, стига да го намерят, а след като го намерят – да влязат и да го опожарят.

Да, землянка, от която димът излиза откъдето намери, няма прозорци и кравите преживят и правят всичко останало зад завеса, не е добро място за живеене, но е подходящо за оцеляване. А с оглед на енергийната ефективност е почти съвършено. И ако на съвременното българско жилище нещо му липсва – това е преди всичко желязната логика на необходимостта. От една страна, днес сме прекалено разглезени, от друга – непоправимо нещастни. Това е положението. Младежът не остана убеден.

Тогава му разправих, че Вячеслав Глазичев, известен съветски теоретик, при едно от своите посещения в София неофициално каза следното: „През ХІХ век в някои селища, като Копривщица, Трявна, Елена, Жеравна, Сливен, Карлово, Сопот, Котел, Казанлък, Габрово (да не говорим за Пловдив), културата на обитаването (която ние като освободители заварихме) - къщата и дворът - са над световното тогавашно равнище“.

Единствената народна архитектура, която е можела да ни съперничи тогава, е японската. Оттогава досега, доколкото виждам, нещата са вървели от зле на по-зле и сега най-доброто, с което разполагате, е имитация – на отдавна и окончателно минали времена. Новото не е по-добро от старото.

За съжаление, не помня какво отговорих тогава, може би в смисъл, че изобщо Средиземноморската култура, включително турците и арабите, са били на завидна висота, поне в чорбаджийските къщи, които все пак са далеч по-многобройни от дворците на дожите и султаните, следователно високата и едновременно – относително масова - жилищна култура е била висока не само в България.

С други думи – там, където архитектурата е адекватна на богатството, начина на живот и поколения добър вкус (а не единствено на базата на претенцията), битовата култура и архитектура е била прекрасна, а далечните връзки са благоприятствали в най-голяма степен развитието й. Българските чорбаджии станали отлични стопани едва когато излезли по други земи и „донесли”, каквото им хареса. Когато престанали да „измислят и правят” сами къщите си и поканили архитектите... както и да са ги наричали тогава. А самите архитекти вече били видели две и двеста. Например, от биографията на уста Колю Фичето „се губят” няколко години, прекарани вероятно в Италия.

И едновременно с това – парадокс: Най-прочутите майстори-гурбетчии тогава - от Тракия (например, Брацигово) и Македония (например, Дебър), построили в цялата Империя прекрасни джамии, черкви, конаци, мостове и безброй „жилищни единици”, а в собствения си роден край (имам предвид най-вече Пирин, Осогово и Западните Родопи) строили примитивно, джаста-праста, не като къщите, които изпълнили по поръчка в далечни земи.

Къщите на Железница, Долен, Делчево са далеч от конструктивното съвършенство на Габрово и Тетевен. Питам се – защо? Вероятно защото „у дома” строили набързо, през зимата, без детайл и без прецизно оразмеряване – каквито например са гредите, такива са и опорите – от еднакви, квадратни, огромни сечения първокласен чам – постарали се само да одялат капаците, а и зидариите им не са като на Старопланинските дъбови къщи...

Може би тук лежи един от ключовете към разбирането на днешните ни несъвършенства. Някогашният „инвеститор” (чорбаджия-изедник) е бил наясно точно какво и защо го иска. И е имал парите, характера и авторитета да се наложи. Когато „майсторите” работят за себе си, са далеч по-малко взискателни, находчиви и умни. Днес всички сме „майстори”. Добра архитектура не може да се появи там, където няма кой да я хареса...

В българската литература, посветена на българската къща, неизбежно има отделна глава за художествената украса. Доколко тази глава е важна и трябва ли да съществува като отделна глава, аз не знам, но я има – в най-известните литературни образци. Винаги съм смятал, че единствената съществена украса на сградите са собствените им пропорции, но българските историографи не мислят така. Затова автори-авторитети като Стефан Стамов, например, отделят специално внимание на украсата. Много повече, отколкото на логиката – онази, която се разпорежда със ситуацията, разпределението, фасадите, разрезите и конструкциите. В собствените си проекти оставям материал или място за допълнителна архитектурна украса, но не мисля, че тя е моя работа. За нея има етнолози, марангози и дизайнерки.

Майсторската работа, според мене, приключва с подмазването на последния капак на билото и шапката на комина. Да се подхожда към реновация и ревитализация на съвременния сграден фонд от гледна точка на украсата, ми се вижда не толкова тъпо, колкото безпредметно. Ако някогашната украса, както и самите едри, функционални и прагматични форми са определили традиционната архитектура, а днес по ред причини не отговарят на днешния начин на живот... какво да ги правим? Защо да ги възраждаме? Днес никой не спи до или над добитъка си, а и добитък няма, поради което и нас също скоро няма да ни има, но това е друга тема...

Какво от наследството на ХІХ и ХХ век е останало читаво? Всъщност – достатъчно. Поради демографската криза и 100-годишна емиграция днес всяко българско семейство може да обитава собствена къща в собствен двор – мечтата на милиони европейци от зората на индустриалната революция до днес. Хиляди изоставени бащини къщи в майчини дворове – това представлява България не от вчера.

Като прибавим стотиците празни апартаменти във всеки град – независимо от неговата големина, престиж и поминък, излиза, че ако България потегне здравото и разруши излишното, ще се отвори място за още толкова българи и техните гости без нито сантиметър земеделска земя да бъде застроен в необозримо бъдеще... Като си припомним навиците да се строи на стръмен терен, с добро изложение, да се загърбват лошите ветрове и грозните гледки, може да се окаже, че, дори без добитък, в приземния етаж (французите му викат партер) може да бъде топло, уютно, екологично, енергоефективно...

При това - без слънчеви колектори, фотоелектрически панели, вятърни генератори и стени на Тромб, както и без допълнителни изолации (а с тях – още по-добре). Достатъчно е да достигнем равнището на дедите... и да не ходим голи у дома си зиме. Преди нуждата от изолация на всяко жилище е налице нуждата от комасация на жилищния фонд. Комасацията не струва пари, а само воля... и здрав смисъл.

Съвременното обучение по архитектура е безпочвено, каквито и да са неговата програма и съдържание, защото неизбежният фундамент на всяко професионално знание е здравият смисъл. Той се придобива в семейството, училището и на улицата... в миналото. Днешните семейства, учители, класове, гамени са имитация. Те не могат и не претендират да са жив живот, да бъдат извор на здрав смисъл. А на висшето образование нито му е работа, нито си поставя за цел да възпитава здрав смисъл. Късно е.

При това положение, като съобразим, че днешните и бъдещите архитекти не искат, не могат или няма какво да вземат от миналото (било защото не им харесва, било защото неговите преимущества са опразнени), какво да пре-по-дадем на бъдещите поколения? Някога здравият смисъл е бил обвързан с оцеляването, забогатяването, експанзията, придобиването, усвояването, облагородяването... на дивата природа. Днес дивата природа, доколкото е останала, е суперлукс, с нея повече не се борим, а я опазваме, доколкото ни позволява алчността.

Ако става дума за майсторлъка (техническите умения) в традиционната българска архитектура, аз без колебание бих загърбил Пирин, Родопите и морето и бих посветил на Балканската и Странджанската къща особено внимание. Лично съм видял, премерил и заснел къщи из махалите на Тревненско и Сливенско (в Стара планина), както и в селата Кости и Българи (Странджа), село Рожен (в Пирин), имам пресен опит в Родопите. Някои от онези в Балкана бяха направени без нито един гвоздей или пирон (правите ли разлика), само с брадви и ръчни триони и нищо друго. Виждал съм как, освободена от плочите на покрива, къщата въздъхва и се надига с няколко сантиметра след 200 години колосално натоварване, което само я е направило по-здрава.

По какво бедната къща в Балкана се различава от богатата? Тя има по-малко стаи. В краен случай – една. По нищо друго. Големината на стаята, стрехите, конструкцията, детайлите, пропорциите, материалите, уменията са като на „богатата” - разликата е само в броя на стаите. Затова казаните от Глазичев градчета и села и до днес изглеждат прилично.

Да, някогашният майстор в съвършенство използвал баланса на товарите, използвал способността на конзолите да разтоварват скелета, дублирал тънки опори (вместо единични дебели) в преградните стени – всъщност долапи, килери, скривалища, стълбища. Оползотворил всеки кубически дециметър - пестейки, пестейки, пестейки – сечения, детайли, изкопи, материали. Не пестил единствено труд, усилия. Избягвал уламите, улуците, чупките и фронтоните, билата, калканите... изобщо сложностите и то без да прибягва към абсолютна симетрия, по-скоро – напротив. Такъв бил някогашният „архитект” – проектант и строител едновременно.

Нагаждането по терена, използването на огради и подпорни зидове като елементи на самата къща и плевня, оползотворяването на камъка, изваден на място или от близката околност – там е силата на българската национална архитектура. С усъвършенстването на средствата и технологиите занаятът неотклонно западал – двеста години. Една бетонова ограда не може да се мери с каменната, както и да е облицована... по-добре „гола”, отколкото облицована...

Боженските майстори решили „проблема на ъгловия триглиф” по безсрамно прост начин – с помощта на диагонална главна греда...

В Малко Търново още ги има „дворците” от дърво, не по-малко прелестни от каменните тоскански палаци. Какъв е бил геният, който ги е направил, без никъде да е виждал конкретно същото, не мога да знам. Първите образци винаги са по-добри от по-късните имитации. Следователно – ако някой иска да прави велика архитектура, трябва отново да я измисли сам... и сам да я построи (или поне да присъства, докато „майсторите” му съсипват проекта).

Ако речем, че еквивалентът на някогашните дюлгери и зидари са днешните кофражисти, арматуристи, заварчици, монтажници и зидаромазачи, то разликата в обхвата, знанията и майсторството в полза на старите е огромна. Десет години! Десет години тежък труд били нужни от калфа да станеш майстор и то – ако издържиш изпита... пред задругата, която ще конкурираш, прославяш или срамиш, но и подкрепяш – с честно спечелени сериозни пари като майстор. Ако днешната Камара на архитектите имаше една стотна от добродетелите на някогашната задруга, светът щеше да е по-добро място за живеене.

Да се върнем на технологиите. На път за Дивия запад, въоръжени с прости машини, европейците превърнали необятни гори в бичменца 2 х 3 инча всяко. Само с това сечение и тънки дъски построили виртуозно подове, стени, покриви – безброй леки сглобяеми къщи... и продължават да ги правят до ден днешен. В същото време доскоро използваха емайлиран чугун с изобразена „каменна зидария” - да имитира цокъл пред гумите на трайлера – такъв им е вкусът на горките американци. От една страна – съвършени технологии, от друга – страст към „автентичното”. В България поне само Вежди Рашидов живее в „американска” къща.

 

Арх. Павел Попов, в. „Култура“

 

* Арх. Павел Попов е роден през 1945 г. в София. Завършва архитектура в УАСГ, където по-късно става преподавател. Специалист е в областите архитектурни конструкции, енергийна ефективност, храмова архитектура и архитектурна композиция. Има признати от ИНРА изобретения за конструкции на зални и високи сгради. Работил е в Куба и Ирак. Бил е супервайзер на строежа на международното летище в Багдад през 1982–1983 г. Има дузина построени сгради и над 50 идейни проекта. Участник в национални и международни конкурси.

Член е на Камарата на архитектите в България. От 2003 до 2007 г. е председател на Комисията по професионална етика към КАБ. Член на УС на САБ от 2014 г.

Публикува архитектурна теория и критика от средата на 80-те години. Има отпечатани стотици статии. Книгата му „Композицията като абстракция“ (2007 г.) е свързана с опита му на преподавател по архитектурно проектиране, а „Виж гредата!“ е посветена на архитектурата на храма във връзка с новото строителство.

Арх. Павел Попов си отива от този свят на 16 юни 2022 г.

 

** Използвани са снимки от книгата „Кратка история на българската архитектура“, издателство на БАН, /1965 г./; Музея на Възраждането в гр. Елена, книгата „Брациговските майстори-строители през XVIII и XIX век и тяхното архитектурно творчество“ на архитектите Пею Бербенлиев, Владимир Партъчев и от различни сайтове в интернет. Извинявам се за качеството на повечето от тях, но не успях да открия хубави архивни фотографии по темата...

Уземно село, картина от Мърквичка, фрагмент

Павликянска къща в Копривщица

Драгийската къща в Копривщица

Филаретовата къща в Жеравна

Зоевата къща в Карлово

Гунева къща в Елена.
Архивна снимка от Музея на Възраждането в Елена

Къщата на Костанцалиев в с. Арбанаси

Лафчиевата къща в Дряново

Попангеловата къща в Трявна

Райковата къща в Трявна

Стари къщи в Трявна

Стара къща от Габрово, худ. Петър Морозов

Мирчаковата къща в Тетевен

Пангаловата къща в Смолян

Стара къща в Пловдив

Къщата на Щилян Варналията в Созопол

Улица в Несебър

Стара улица във Варна, худ. Петър Морозов

Изглед от Мелник

Къща в Рибарската махала в Тутракан

Жилищната кула на чорбаджи Мано в кюстендилското село Граница

Велиновата къща в Банско

Къщата на поп Сокол в Брацигово

Къщата на Арие в Самоков

Стара къща в Малко Търново